Въпреки отделеното внимание на жените сексуалните предпочитания на Великия Бандити били в съвсем друга посока. Очите му, истинското му око, винаги се заглеждало по млади момчета, които помагали в сглобяването и разглобяването на павилионите, онези, които чистели алеята през нощта и крадели за собственика, самия сър Уолтър Трот.

Ръсел бил едно от тези момчета, зарязан в пътуващия панаир от майка си, укротителката на змии, след като самата тя била укротена от някакъв местен с пари. Никой не се изненадал, когато изоставила Ръсел – бил буйно момче с лош характер, а тя изобщо не можела да се нарече грижовна – но всички били поразени, че изоставя и любимия си питон албинос на име Суит Лу, който избягал след седмица.

Великият Бандити примамил Ръсел с доброта и ласкателства в караваната си през нощта, след като майка му си тръгнала, а Ръсел нямал къде да спи. Той никога не забравил подробностите от онази нощ. Нито многото подробности след това. Почти десет години.

Ала когато Ръсел станал на седемнайсет, видял Великият Бандити пиян на едно поле в Арканзас и превъртял. Застаряващият маг бил с едно от сирачетата, които прибрали в Мисисипи – хубаво момче с потъмняла от слънцето кожа, което нямало представа какво го чака. Било тъмно и тихо, въртележките били спрени за през нощта, а повечето момчета чистели алеята и се наслаждавали на разпръснатите пуканки и наполовина изядените захаросани ябълки, радостни, че не те са в полето тази вечер. Ръсел последвал Бандити, без да може да обясни защо.

Когато открили– Великият Бандити в полето на сутринта, изглеждало, сякаш е паднал пиян и е ударил главата си в камък. Момчето избягало надалеч. Може би все още бяга.

Всички знаели какво се е случило, но никой не казал и дума. Истинският Бандити бил лош човек, който мятал плаща си върху целия панаир и го превръщал в жестоко и страшно място за всички вътре. Изнасилвал, крадял, мамел, а собственикът не можел да направи нищо, защото Бандити знаел някаква негова тайна. Какво обаче, така и няма да се разбере.

От негласна благодарност сър Уолтър Трот, дребен мъж с огромни уши, който твърдял, че е роден в лагер на дървари в Орегон, че всичките му братя са високи и силни и могат да повалят дървета само с един удар на брадвата, предложил на Ръсел да стане новият Бандити. Оригиналният Бандити все пак научил Ръсел на много фокуси, повечето от които му се искаше да не беше научавал.

Ръсел Залер имаше каменно сърце, а съвестта му почти не проговаряше, но след онази вечер никога не бе наранявал физически живо същество. Сега беше само един измамник, старец, който си мечтае за меко легло, докато краде от хората, които имат достатъчно, за да си го позволят.

Разбира се, не беше най-добрият човек на света. Ала както ще ви каже всеки член на трупата на сър Уолтър Трот, не беше и най-лошият.

Своенравната рецепционистка на Сидни не се появи на работа в салона на следващата сутрин. Сидни й позвъни няколко пъти, но тя не вдигна.

Ядосана, задето поредната тийнейджърка не иска да влезе в правия път въпреки усилията й, Сидни набързо довърши прическата на последната си клиентка, поръча на Джейни да затвори и се отправи с колата към дома на Вайълет, преди да вземе дъщеря си. Част от наказанието на Бей беше да няма свободно време между края на работата при Клеър и прибирането вечер със Сидни. Нямаше свободно време, което да прекарва с Джош. Нямаше време дори да разговаря с него по телефона.

Цял ден Сидни беше мрачна. Една от клиентките, Трейси Хейгън, която искаше прическа, за да увеличи продажбите си на кутии за храна, се оказа с прическа, която караше клиентите да се страхуват да й откажат, вместо да бъдат омаяни и да си купят нещо. Резултатът беше същият, но не беше това, което бе поискала. Сидни си купи кутия за съхранение на сандвичи, защото се чувстваше виновна.

Слънцето залязваше, когато излезе от града. Има разлика между провинциален и селски, тънка линия, която не знаеш, че си прекосил, докато не се окажеш на пътя. Всички познават този път, който излиза от града и води към зелена шир от пасища и стари ферми, сякаш влизаш в приказка – сладка, старомодна и изгубена във времето. Ала като във всички приказки началото е красиво, уловка, която те въвлича в нещо, което не очакваш с нетърпение. Дългата редица ферми се превръща в голия пейзаж на паркинги за каравани, които бавно ръждясват под дъжда, рушат се и после оставят вадички подире си.

Сидни добре познаваше района заради дългите разходки с колата с Хънтър Джон Матисън в гимназията, авантюристични екскурзии, за да видят колко далеч могат да стигнат не само в буквалния смисъл, преди да се върнат.

Днес се беше опитала да се обади на Хънтър Джон. Гордостта я възпираше да го направи, защото знаеше, че неизбежното разочарование на него и на съпругата му Ема от сина им щеше да означава, че смятат дъщеря й недостатъчно добра за него. Обаче ако родителската им намеса щеше да прекъсне връзката още в зародиш, само това имаше значение. Сърцето на дъщеря й щеше да си остане голямо, червено, красиво и радостно, изпълнено с любов към момче, което го заслужава. Първо позвъни на работното място на Хънтър Джон, после в дома му, където икономката я уведоми, че Хънтър Джон и Ема са на круиз за годишнината от сватбата им.

Сидни изпита едновременно разочарование и облекчение. Може би малко повече облекчение, отколкото разочарование. През изминалите десет години, откакто се беше върнала, само бегло се поздравяваше с тях. Разбира се, когато те не я пренебрегваха напълно. Ясно си спомняше една от първите си седмици в Баскъм преди десет години, когато Хънтър Джон се изправи пред нея и заяви, че обича съпругата си и няма да я напусне. Очевидно цялото семейство Матисън бяха уплашени, защото си въобразяваха, че Сидни се е върнала да спечели отново Хънтър Джон и парите му. Сякаш можеш да постъпиш като него със сърцето на една Уейвърли и да очакваш то да не се промени.

Паркът за каравани, където живееше вироглавата рецепционистка, носеше подходящото име „Дивия Запад“, а улиците бяха с имена като Уайът Ърп Драйв и Док Холидей Корт. Сидни спря пред стара бяла каравана с изсветлял навес в зелено и бяло отпред. Дворът беше достатъчно чист и украсен с бетонни джуджета и изрисувани гъби.

Приближи се до вратата и почука. Отвори й едър възрастен мъж по боксерки. Топлината, която се излъчваше отвътре, облъхна Сидни, сякаш някой беше отворил вратата на фурна. Вътре сигурно беше над трийсет градуса.

Мъжът я огледа от горе до долу – черния й чорапогащник и черните обувки с ток, късия й кариран шлифер и косата, небрежно прибрана с ластик.

– Какво искате? – попита той, надвиквайки телевизора.

– Кой е? – провикна се от фотьойла жена, която беше или на седемдесет, или на петдесет, но изглеждаше много стара.

– Тук съм да се видя Вайълет – каза Сидни. – Не беше на работа днес.

– Вайълет! – извика мъжът.

Отвори се врата, която водеше към дневната.

– Какво? – попита ядосано младата жена, после видя Сидни на вратата. – О! Влез тук – продължи тя и й помаха да отиде в стаята й.

Сидни прекоси дневната.

– Съжалявам, че е толкова горещо. Рой и Флорънс обичат да им е топло – каза Вайълет и затвори вратата на стаята си.

Единственият прозорец в стаята беше отворен, а студеният въздух, който влизаше, се сблъскваше с горещия и създаваше лек ветрец, заради който стаята сякаш се движеше. Младата жена носеше къса блуза без ръкави и къси панталонки.

– Чарли ме държа будна цяла нощ. Съжалявам, че не можах да дойда днес.

– Трябваше да се обадиш – каза Сидни, докато отиваше към Чарли, който седеше на пода и си играеше със стари пластмасови кубчета. Тя коленичи пред него. Допря длан до челото му, а той пъхна кубче в устата си и я погледна с красивите си тъмни очи. – Здравей, миличък. Да не си болен?

– Вече е по-добре – отвърна Вайълет бързо, сякаш може би всичко е било наред от самото начало.

Сидни огледа малката стая. На пода имаше гол матрак, покрит със стари одеяла. Нямаше мебели. Навсякъде бяха разпръснати дрехи и играчки.

Зад вратата се мъдреше комплект сини куфари. Това изглежда бе единственото нещо в стаята, към което се отнасяха с уважение.

– Какви са тези куфари? – попита.

– За деня, в който ще се изнеса. Това не е моят дом. Не го приемам така. Само временно е. Винаги е било така.

– Не е толкова зле – рече Сидни. – Просто си попаднала в рутината. На всеки се случва. Някога мислила ли си да учиш фризьорство?

Вайълет седна на матрака и се плъзна към стената, за да се облегне.

– Може би.

– Мога да ти помогна да учиш задочно. Сигурно и стипендия ще получиш.

– Може би. Но ако реша да уча, ще е някъде много далеч. – Тя вдигна тънката си ръка, за да усети хладния въздух, който влизаше през отворения прозорец над нея.

– Всъщност Баскъм е много хубаво място.

– Ти си го напуснала – отбеляза Вайълет.

– Върнах се.

Младата жена сви рамене, свали ръката си, дланта й беше свита в юмрук, сякаш беше хванала хладния въздух като птичка.

– Може би и аз ще се върна, а може би няма.

– Когато си тръгнах, бях сама. И беше добре. Имах време да се уча и да правя грешки. След като родих Бей, всичко се промени. Вече не ставаше въпрос само за мен. Върнах се, защото исках тя да има стабилен дом, в който да порасне, исках да има хора, които ме подкрепят.

– Чарли е добро бебе – отбеляза Вайълет. – Няма да ми създава проблеми.

– Знам, че е добро бебе – каза Сидни, галейки тъмната му, гъста коса. – Предизвикателството е да го отгледаш така, че да стане добро момче, а после добър мъж. Мислиш ли, че можеш да го направиш, след като няма къде да живееш? Какво ще се случи, когато си тръгнеш? Ще намериш идеалната работа, идеалния дом и идеалния мъж?

– Да! – отвърна Вайълет. – Знам, че ще стане така. Вече съм търсила тук. Няма ги.

– Където и да си, нищо няма да се промени, освен ако ти не се промениш.

Младата жена стана от леглото, мина покрай Сидни и вдигна Чарли пред нея.