На етикетите на всички бурканчета с бонбони от лимонова върбинка пишеше:

Лимонова върбинка за успокоение

донася ви спокойна тишина.

Мъдрите по свое усмотрение

понякога опитват от това.

Бъстър се озърна крадешком. После прошепна:

– Добре, не казвай на никого, но има човек със строго секретна професия, наречена уебдизайнер, който ще го направи вместо теб. Ще те уредя, но трябва да се закълнеш, че ще пазиш тайната.

Клеър поклати глава. Беше се запознала с него миналото лято на едно тържество, което тя организираше, а той беше сервитьор. След това от всички кандидатури за почасова работа на студенти по готварство в колежа „Ориън“ бе избрала него. Понякога се съмняваше, че е взела правилното решение. Той не млъкваше.

– Добре, забрави за уебсайта – продължи Бъстър. -Трябва да приемеш предложението на „Дикори Фудс“. Бизнес консултантът, с когото говори, те посъветва до една година да продадеш бизнеса, преди да изгубиш инерцията. По този начин ще продадеш бизнеса, но пак ще можеш да го управляваш. Само помисли: разширяване, реклама, завод в Хикори. Можеш ли да си представиш да не ти се налага да разбъркваш сместа всеки ден? Да не ти се налага да лепиш етикети на бурканите? Да не подреждаш кашоните за поръчките? Край с биоразградимите стиропорени топчета, които залепват за задника ми от статичното електричество, когато си тръгвам от тук?

– Харесва ти, когато стиропорените топчета залепват за задника ти – отбеляза Клеър.

– Наслаждавам се на вниманието.

– Просто разчупи формичките и се захващай за работа.

Позвъни се на вратата и Бей отиде да отвори. Откакто беше пристигнала, не беше изрекла и дума.

– Какво й е? – попита Бъстър.

Клеър сви рамене.

– Имаш посетители – усмихна се Бей, когато се върна в кухнята с Иванел Франклин и приятеля й Фред. Иванел вече беше на осемдесет и една, привързана към бутилка с кислород и носеше очила с дебели стъкла, зад които сълзящите й очи изглеждаха огромни. Фред, спокоен и улегнал, винаги беше до нея и носеше портативната бутилка с кислород като чанта. Оставяше Иванел да говори, доволен, че е до нея.

Фред живееше с Иванел от години и Клеър знаеше, че той обича дребната възрастна жена. През последните десет години се бе превърнал в част от семейството. Когато се бе преместил при Иванел, беше стеснителен и несигурен, и идваше на празненствата в градината на семейство Уейвърли притеснен, сякаш се опасяваше, че може да го помолят да си отиде.

Сега Иванел и Фред бяха заедно навсякъде и хората говореха за тях като за едно цяло, Иванелифред, което доставяше удоволствие на Иванел.

– Иванел, не знаех, че ще идваш! – Клеър не можеше да остави тенджерата, но искаше да я прегърне. Старицата беше като любима история, която не искаш да свършва. Клеър я познаваше откакто се помнеше, беше далечна братовчедка от семейство Уейвърли. Детските й спомени изобилстваха от необикновените подаръци, които й правеше Иванел и които после й потрябваха, помнеше и как Иванел и баба Мери стоят край кухненската маса, говорят си и се смеят. Баба Мери се смееше само с Иванел.

Напоследък здравето на Иванел се влошаваше и при всяка следваща среща Клеър я намираше по-дребна, сякаш бавно тлееше и не след дълго Клеър щеше да я прегърне и в ръцете й да остане само с пепел.

– Трябва да ти дам нещо – каза Иванел с хартиена торбичка в ръка. – Хрумна ми онази вечер.

– Искате ли кафе? – попита Клеър гостите. – Мога да помоля Бей да направи. Така или иначе, май днес не й се мисли за бонбони.

Момичето се взираше в обувките си с лека усмивка на устните, но погледна нагоре и се изчерви при думите на леля си.

– Не, няма проблем – отвърна Иванел. – Излязохме и просто решихме да се отбием. Фред каза, че трябва да се измъкна от къщи за малко, че имам нужда от чист въздух.

– Никога не съм го казвал – възрази той.

– Добре де, аз добавих чистия въздух – рече Иванел.

– Как мина при лекаря миналата седмица? – попита Клеър.

– Лоши новини. Стара съм.

Бъстър се засмя. Той отиде при Клеър и взе лъжицата от ръката й.

– Аз ще се оправя с това. Ти се виж с Иванел.

Клеър свали престилката си, взе торбичката от Иванел и най-накрая я прегърна. Миришеше на одеколона на Фред, което винаги развеселяваше Клеър. Иванел твърдеше, че е така, защото прекарва прекалено много време с него, но Клеър и Фред имаха теория, че си слага малко, когато Фред не я гледа. Често казваше, че харесва начина, по който миришат мъжете.

– Иванел, ела с мен в дневната. Бей, ела и ти.

– Остани тук и си поговори с Бъстър – каза Иванел, когато Фред понечи да я последва. Взе от него чантата с бутилката кислород и прошепна: – Симпатичен е. Трябва да пофлиртуваш с него.

– Иванел! – възмути се Фред. – Той работи в магазина ми!

– Просто казвам, че няма да навреди. Не си във форма.

– В момента имам краткотрайна връзка с човек от класа по хлебарство, но можеш да се поупражняваш върху мен – обади се Бъстър. – Нямам нищо против.

Фред неловко стисна ръце зад гърба си и изобщо не изглеждаше щастлив.

– Значи това правиш, преди да дойдеш вечер в магазина – заговори Фред, гледайки предпазливо Бъстър. -Каза, че не можеш да работиш следобед по религиозни причини.

– Бонбоните са моята религия.

Клеър изведе старицата от кухнята. В дневната Бей отиде до прозореца и се загледа навън, докато Клеър се настаняваше на канапето до Иванел. Колкото и дребна да беше Иванел, голямата й пазарска чанта, пълна с предмети като кламери, пластмасови цветя, червени панделки и оцет – все неща, които можеше да й се прииска да даде на някого – сега изглеждаше огромна и сякаш тя носеше собственичката си. Старицата остави чантата и бутилката с кислород на пода и въздъхна. Сякаш беше вчера, когато възрастната жена енергично се разхождаше около колежа всяка сутрин и гледаше влюбено хубави мъжки дупета, а после се отбиваше на кафе и торта тук, в дома на Уейвърли. Това беше преди Годината, когато всичко се промени, когато Клеър се запозна с Тейлър, когато Сидни се върна, когато Фред се пренесе при Иванел. Клеър не би заменила живота си за нищо, но понякога си мислеше с нежност за онези времена. Тогава всичко беше по-просто и по-ясно.

– Хайде – подкани я Иванел и посочи хартиената торбичка. – Отвори я.

Клеър я отвори и извади стара дървена шпатула.

– Беше на баба ти Мери – продължи старицата. -Даде ми я веднъж, когато се опита да ме научи да готвя. Когато беше по-млада, не искаше никой да се състезава с нея в кухнята, макар че беше толкова талантлива, че нямаше с кого да се сравнява. Беше вълшебна гледка, нали? Как само наливаше, разбъркваше и режеше! Беше като музика. Дори танцуваше на нея, спомняш ли си?

– Спомням си – усмихна се Клеър, загледана в шпатулата.

– Когато поостаря, нямаше нищо против да споделя знанията си. Мисля, че го правеше от суета. Искаше да предаде дарбата си, за да я помнят. Обаче аз не се интересувах от готвене, затова й харесваше ти да си в кухнята с нея, за да те учи. Онази нощ я сънувах. Знаех, че трябва да дам шпатулата на теб.

– Благодаря ти, Иванел. Сигурна съм, че ще ми потрябва – отвърна Клеър, макар да знаеше, че няма да й потрябва, не и с всички тези бонбони. Може би по-късно, когато положението се успокои. – Знаеш ли, напоследък се чудя защо баба Мери не направи нещо велико с таланта си? Защо го ограничаваше само до задната врата?

– Мери не направи нищо велико, защото щеше да изисква много работа – усмихна се Иванел. – А тя нямаше мотивация. Харесваше й, когато нещата стават лесно.

– Затова не е смятала, че трябва да доказва нещо, нали? – попита Клеър. – Като мен.

Очите на старицата, уголемени зад очилата, примигнаха два пъти, сякаш изведнъж си спомни нещо.

– Не бих казала. И тя се чувстваше несигурна, особено след като съпругът й я напусна.

– Обаче никога не я е интересувало какво мислят хората за нея – настоя Клеър. – Била е уверена в това, което прави, нали?

Иванел поклати глава.

– Интересуваше я прекалено много какво мислят хората. Затова предпочиташе да си стои вкъщи.

Клеър заобикаляше въпроса, който всъщност искаше да зададе. Дарбата й беше истинска, нали? Не някакви магии, до които прибягва, за да заблуди хората, че може да повлияе на чувствата им, като използва цветя от градината си? Нали не е било нещо, което не е разгласявала, за да запази тайната си?

Обаче не попита. Щеше да е абсурдно и дори можеше да обиди Иванел и Бей, двете очевидно най-надарени жени, които познаваше. Разбира се, че дарбите на Уейвърли бяха истински. Поне техните бяха.

Иванел погледна към Бей, която беше застанала до прозореца.

– Как е майка ти, Бей? Трябва да си запиша час, за да ми накъдри косата. – Старицата потупа рошавата си сива коса.

– Добре е – обърна се момичето и й се усмихна.

– В събота вечер Бей беше на първите си танци за Хелоуин – оповести Клеър. – Облече се като баба Мери. Носеше една от старите й рокли от пикниците. Открихме някои стари снимки. Бей, защо не отидеш да ги донесеш?

Момичето излезе от стаята и се качи горе.

– Какво й е? – наведе се и попита Иванел.

Клеър се обърна, за да се увери, че Бей вече се е качила горе, преди да отговори:

– Влюбена е и майка й никак не е доволна.

– Защо?

– Защото е влюбена в Джош Матисън.

– Леле! – възкликна Иванел. – Той е хубавичък. Адски лош късмет обаче. Матисън и Уейвърли никога не са били добра комбинация.

– Знам – отвърна тъжно Клеър, когато Бей донесе кутията и й я подаде, а после се върна до прозореца.

– Спомням си ги – каза Иванел, докато двете с Клеър разглеждаха снимките. – Баба ти беше толкова хубава. Всички тези мъже я обичаха. Идваха да живеят при нея на пансион. Списъкът беше много дълъг. – Тя се поколеба, когато видя една от снимките. Извади я от кутията. – Ето го Карл. Мислех, че повече няма да го видя.

– Кой е той?

Иванел изтрака с ченето си.