Всички се раздвижиха. Съотборниците на Коуби го вдигнаха зашеметен и го задърпаха настрани, докато той повтаряше:

– Какво, по дяволите, се случи току-що?

Тълпата заблъска Бей и тя се бореше, за да намери Джош. Когато го видя, той все още беше на земята и се опитваше да се изправи. Бърза като светкавица, тя изтича и му помогна. Всички останали хукнаха към преградата на входа на паркинга, за да се доберат до предната част на сградата. Проблемът беше, че щяха много лесно да ги спипат на входа, а някои учители и родители вече се бяха върнали в салона, вероятно за да направят точно това.

Бей преметна ръката на Джош през рамото си и се отправи в обратната посока, далеч от салона към учебните сгради. Преведе го около сградите, през полето от кучешки дрян, посаден от някаква асоциация преди години. Духаше вятър, от който голите клони потракваха и драскаха зловещо.

Джош леко накуцваше и притискаше ребрата си отдясно. Трябваше да се облегне на нея, когато най-накрая се закатериха по далечния хълм към добре осветения паркинг за ученици. Там нямаше никого, което доказваше, че повечето ученици са били спрени пред салона.

Бей се озърна за патфайндъра, който знаеше, че Джош кара. Ако я притиснеха, сигурно можеше да изрецитира и номера му, толкова пъти го бе гледала да се отдалечава.

– Къде е колата ти? – най-накрая попита тя.

Джош вдигна поглед от краката си, всяка крачка му струваше усилия. Веднага се отдръпна от нея.

Едва сега разбра, че е тя. Имаше изражение на човек, зад когото са се промъкнали и са извикали „Познай кой е!“, а той се е обърнал в очакване на приятна изненада, само че насреща му се е оказал последният човек, когото иска да види.

Джош се огледа. Бей видя облекчението му, че няма кой да ги види заедно. Видя и как подозрението му нараства, сякаш тя е планирала всичко това.

– Защо дойдохме тук?

–Защото щяха да ни хванат, ако бяхме тръгнали в друга посока. Къде е колата ти? – попита отново тя.

Той се взря в нея. Ако Бей извикаше „Бау!“, сигурно щеше да отскочи стреснато.

– Ей там – отговори й най-накрая. – Дойдох с аудито на баща си.

Тя погледна колата, после него, опитвайки се да прецени дали е способен да шофира.

– Ще се справиш ли?

– Да. Болят ме ребрата, но нямам нищо счупено.

– Откъде знаеш?

Той потърка ребрата си.

–Удряла ме е футболна топка по-силно, отколкото онзи може да удря.

Бей се обърна да си върви, защото не понасяше начина, по който я гледаше, сякаш щеше... какво? Да го омагьоса? Какво изобщо значеше това?

– Чакай – подвикна той, когато тя се отдалечи.

Но тя не спря. Продължи да върви със свити в юмруци ръце. Той беше глупав и твърдоглав и сега, като се замислеше – имаше и ужасен вкус за обувки. Как беше възможно да си принадлежат? Защо го обичаше толкова много? Защо не можеше да го изключи като лампа?

– Бей, почакай – провикна се той, подтичвайки неловко зад нея.

– Какво? – завъртя се тя.

Той не очакваше гнева й. Честно казано, тя също. И двамата изглеждаха леко стъписани.

– Нека поне да те откарам у вас.

– Не, благодаря. Майката на Фин ще ни вземе.

Той стисна устни. Белият му грим и нарисуваната уста се бяха размазали. Изглеждаше така, все едно са го заличили и на негово място се показва някой друг.

– Значи вие с Фин... – започна.

– Ние с Фин какво?

– Нищо.

Бей се обърна отново.

– Чакай. Цялата си в кръв заради мен.

Тя сведе очи и видя, че изкуствената му кръв се е размазала по красивата рокля на прабаба й. Доплака й се. Майка й и леля й щяха да я убият.

–Изкуствена е – отвърна тя. – Мога да кажа на всички, че съм искала да приличам на Кери на Стивън Кинг.

– Нека те откарам вкъщи.

Чувстваше се крехка, това беше всичко. Така можеше да определи този миг на слабост. Извади телефона от ботата си и се обади на Фин.

Отне му доста време да вдигне. За малко да се включи гласова поща. Най-накрая вдигна, задъхан и разтреперан:

– Ало?

– Ало, Фин, Бей е. Къде си?

–Пред салона. Майка ми ще дойде всеки момент. Ти къде си?

– На паркинга за ученици. – Бей погледна Джош, после извърна поглед. – Ще ме закарат вкъщи.

– А... – Фин беше разсеян. – Добре.

– Добре ли си?

– Да. – Направи пауза. – Да, добре съм.

По пътя Джош мълча. Аудито на баща му миришеше на кожа, на царевичен сироп и на нещо свежо като одеколон, който тя усети, когато Джош се облегна на нея, за да му помогне да стигне до паркинга. Това ухание на Джош беше по дрехите й, но се чувстваше така, сякаш го е откраднала, сякаш не е трябвало да бъде там.

Гърдите й потръпнаха от близостта с него в това затворено пространство. Интимността я замая, както когато си бил буден дълго време и си поел много кофеин. Впечатляваше се от глупави неща. Шофира толкова добре! Виж колко лесно върти волана! Дори не отделя очи от пътя, когато пуска парното! Тогава разбра, че той е взел нервността й за тръпки от студ.

Съсредоточи се върху ръцете му на волана, налагайки си да остане неподвижна. Имаше хубави длани, загорели от слънцето и големи. Ръката му от китката до лакътя беше мускулеста и стегната.

Мандрата на Хопкинс беше малко встрани от пътя, но всички деца от началното училище бяха ходили там на екскурзия, затова знаеха къде се намира. Не й се налагаше да напътства Джош как да стигне дотам. Още преди да му каже да завие наляво или надясно, той вече го правеше.

Пътуването им заедно свърши прекалено бързо. Когато наближиха завоя към фермата, Бей се прокашля и каза:

– Може да спреш на входа. Ще мина пеша по алеята към къщата.

– Няма проблем – отвърна Джош, взимайки завоя на слизане от магистралата.

Докато той караше по покритата с чакъл алея, Бей се напрегна. Той нямаше да види фермата на Хопкинс за първи път. Ала изведнъж й се стори непоносимо Джош да зърне фермата и да реши, че мястото й наистина е там.

Когато със Сидни избягаха от баща й в Сиатъл, отседнаха в къщата на Уейвърли при Клеър, но се преместиха във фермата близо до мандрата на Хенри след сватбата. На Бей фермата й харесваше. От самото начало разбра, че там е мястото на майка й, макар че тя се смяташе за гражданка и не обичаше спокойствието. Правеше я неспокойна, както в Сиатъл чакаше нечий гняв да пламне и нещо лошо да се случи. Ала Бей не беше за тук. Нейното място беше в къщата на семейство Уейвърли.

Не се срамуваше от фермата. Не точно. Обаче беше виждала къщата на Джош и мразеше усещането, че се налага да обяснява къде живее.

Той спря пред малката, бяла, двуетажна къща. Голата крушка на верандата беше включена. В дневната също светеше.

Бей не слезе от колата веднага. Седеше и чакаше, защото си мислеше, че той ще каже нещо. Така правеха родителите й, след като излизаха. Връщаха се, но оставаха в колата – с изключен двигател и отворени прозорци през лятото, с включен двигател и пуснато парно през зимата – и говореха, сякаш нещо в седенето в колата вечер предизвиква един последен разговор, една последна целувка, преди да слязат.

Разбра, че става така, когато излизаш на среща.

А това не беше среща.

Джош се взираше право напред.

Без да каже дума, Бей слезе и сковано тръгна към вратата, заповядвайки си да не поглежда назад.

– Не мога да повярвам, че не видях как отива на първите си танци – каза Хенри няколко часа по-рано, след като Сидни беше оставила Бей и Фин пред салона. Тя се бе опитала да му се обади по телефона, за да му каже, но той не беше вдигнал.

Тъкмо се беше прибрала сред облак парфюмиран въздух, а бузите й бяха поруменели от щастие заради необичайния обрат на социалните събития в живота на дъщеря им. На път за вкъщи беше купила китайска храна и сега слагаше кутиите на масата. Хенри току-що се беше изкъпал и подсушаваше косата си с кърпа в розови и бяло. Розово и бяло. Сидни твърдеше, че двете с Бей бавно, но неотклонно са внесли момичешка нотка в къщата. Той нямаше нищо против.

„Един дом не е истински дом, ако в него няма жена“ – казваше дядо му.

– Измислил съм толкова много неща, които да кажа на Бей, когато започне да излиза с момчета – каза Хенри изпод хавлията. – Дори си записах някои. Наистина, мисля, че бележките са някъде в кабинета ми.

Сидни се засмя, сякаш беше поласкана от това.

– Какво ще кажеш да я пратя при теб сутринта и ще можеш да й дръпнеш една лекция колко ужасни са момчетата и как искат само едно нещо.

Хенри смъкна кърпата около врата си и седна на масата, докато Сидни вадеше чинии. Тя докосна лицето му, преди да се настани срещу него.

Хенри срещна Сидни за първи път на катерушките в училище. Някои хора се появяват в живота ти и го променят завинаги. Такава беше Сидни за него. Той се влюби в нея в мига, в който я видя. В началното училище беше най-добрият й приятел. Обаче като пораснаха, започна да се отдалечава от нея. Хънтър Джон Матисън също се влюби в нея, но имаше куража да й го признае. Хенри я загуби заради гимназиално увлечение, после я загуби завинаги, когато тя стана на осемнайсет и замина. Не беше очаквал да я види отново. Тогава дядо му все още беше жив, макар че ударът го беше накарал да забави темпото. Прекарваше дните си в опити да помогне на Хенри, защото искаше да го види със съпруга и семейство. Нищо не помагаше. Когато Сидни се върна, Хенри все едно беше тичал в кръг и беше палил дървета, докато остане само гола земя. Тогава тя се появи и той най-накрая спря да тича в кръг и хукна към нея като към прохладно и меко поле.

„Така се чувстваш, когато най-накрая я намериш“ -каза дядо му.

В началото, когато започнаха да излизат, Хенри не повярва на късмета си. И до днес усещаше как спира по средата на някоя история за дядо си (съзнаваше, че говори прекалено много за него) и се чуди как може на човек като нея това да му е интересно. Искаше да й даде целия свят. Дори това не му се струваше достатъчно в сравнение с нейния дар – живота им заедно, семейството, кърпите в бяло и розово, петнайсетгодишната дъщеря, която сега беше на танци.