Двамата с Фин се запътиха към масата за напитки, докато от колоните гърмеше песента „Трилър“.

– Хубава гощавка – каза Фин, докато се опитваше да си вземе курабийка през чаршафа.

– Извади си ръката, за бога!

– Не мога. Не искам никой да знае, че съм аз.

– И как ще те познаят по ръцете?

– Възможно е – отвърна той и си взе курабийка през плата, все едно е кукла на конци. Поднесе я към устата си, забравил, че там няма дупка.

Бей поклати глава и се обърна. След малко Фин продължи:

– Курабийките са много вкусни.

Обаче тя едва различи думите. Обърна се и видя как устата му дъвче под чаршафа. Очевидно бе рискувал някой да види забележителните му ръце и бе обрал поне половината курабийки от една чиния.

– На Рива й хрумна идеята за всичко това – каза Бей.

Беше подредено красиво. Съдовете, от които наливаха напитки, бяха достатъчно вампирски. В един плуваха пластмасови очи, а в друг – огромен пластмасов мозък. Сладкишите с форма на пръсти приличаха на истински пръсти, а призрачните курабийки бяха умно измислени – сладки с форма на бадеми бяха потопени в бял шоколад и имаха шоколадови парченца за очи. В чиния се мъдреха черни бонбони с форма на плъхове, кренвирши, увити в тесто, така че да изглеждат като мумии, и купа с квадратни бели ментови бонбони с надпис „Зъби“.

Ала отново на някой умен родител му бе хрумнало да сложи червени карирани покривки и салфетки, на които пишеше „Безопасен Хелоуин!“. Това сигурно беше най-странното събиране. От гимназия „Хамилтън“ вече се шегуваха.

– Къде е Рива? – попита Фин.

Бей се огледа и видя Рива близо до пулта на диджея. Носеше голям костюм на пчела като момичето пчела в онзи клип на „Блайнд Мелън“ от началото на деветдесетте. Всички костюми на приятелите й изглежда бяха вдъхновени от емблематични ретровидеоклипове. Дакота носеше конусовидния сутиен на Мадона. Тринити беше облечена като Ани Ленъкс, а Луис имаше шапка на групата „Джъмиръкуай“. Бей трябваше да признае, че костюмите им бяха страхотни. Много по-добри от тези на зомбитата футболисти.

– С групичката си е. Ето там.

–Какъв е планът ти? — попита Фин, все още дъвчейки курабийки под чаршафа си като момченце, което тайничко вмъква сладки неща в леглото си нощем.

– Нямам план – отвърна тя.

– Ако става дума за облога, трябва да им позволиш да те видят. Шт, тихо – измърмори изведнъж момчето.

– Тихо ли? Защо? Винаги ли си толкова луд, или сутрин на автобусната спирка си прекалено сънен и не съм го забелязала?

– Рива идва насам – прошепна Фин. – Не й казвай, че съм аз.

– Защо да й казвам, че си ти?

–Бей, това ти ли си? – попита Рива, когато се приближи. – Страхотен костюм. Роклята ти е толкова в стил Гетсби! А косата ти! Боже! Сигурно майка ти я е правила. Може да получиш наградата.

– Супер – отвърна Бей, без да знае каква е наградата.

– Каква си? – попита Рива.

– Уейвърли – отговори Бей.

– Не, имам предвид какъв е костюмът ти?

– Аз съм прабаба си Мери Уейвърли. Организирала е градински празненства в градината на Уейвърли, облечена като градинска нимфа.

– Яко.

–Момичето пчела от клипа на „Блайнд Мелън“? -посочи Бей костюма й.

Другото момиче направи физиономия.

– Не беше първият ми избор. Събрахме се и измислихме тема, после от списъка всеки си избра какъв костюм иска да облече. Аз бях последна, затова остана костюмът на пчела. Чувствам се като Мейвис.

Рива никога не бе говорила толкова дълго с нея и Бей не беше сигурна какво трябва да направи. Най-накрая попита:

– Коя Мейвис?

– Нали се сещаш, като в „Там ли си, Боже? Аз съм, Маргарет?“. Момичетата в книгата имат нещо като таен клуб и трябва да си изберат тайни имена. Другите получават имена като Алегзандра и Вероника, а Маргарет е принудена да избере Мейвис. – Рива погледна към Фин, който стоеше до тях, и се намръщи. Той стоеше прекалено близо, сякаш се мислеше за невидим. – Е, ще се видим после.

– Чао.

– Браво – каза Фин, след като вече не смяташе, че е невидим. – Поговори си с Рива Алегзандър. Сега отива там да им разкаже.

– Не ме интересува.

– Такава си лъжкиня. Ще ти се да не те интересува, ама не е така. Има една дреболия, която се нарича съобразяване. С някои хора можеш да си себе си, а с други не трябва да си толкова странна. И познай? Тези хора са навсякъде. Не можеш да ги избегнеш. Светът не е само твой. Всички трябва да живеят в него – Фин започна да се отдръпва бавно, сякаш тя нямаше да забележи, че се движи. – Сега ме извини, ще се направя на призрак и ще кръжа наоколо.

През следващия час Бей от време на време забелязваше призрака Фин, който кръжеше около различни групи и подслушваше разговорите им. Най-често се навърташе около Рива и се местеше, когато тя ставаше подозрителна. Изглежда, много се наслаждаваше на анонимността си.

Бей постоя край масата за напитки и няколко човека я заговориха и й направиха комплимент за косата и роклята. Едно момче от гимназия „Хамилтън“, облечено като нинджа, я покани да танцуват, но тя отказа. Прекара останалата част от времето със смотанячките на скамейките и гледаше Джош.

Фин беше прав, че слухът за нея се е разнесъл. Рива веднага беше казала на приятелите си, че Бей е дошла. Ала тя не беше единствената новина тази вечер. Райли Ашър беше изпратена вкъщи, защото носеше костюм на гола жена и дълга перука и твърдеше, че е лейди Годайва. Носеха се слухове, че някой е внесъл бутилка с водка. Футболисти от гимназия „Хамилтън“ говореха грубости на мажоретките. Носеха се толкова много слухове, че на Бей й беше трудно да следи коя новина до кого достига, но забеляза точно кога Джош разбра за нея. Нарочно го гледаше в очакване.

Негов съотборник се приближи и го шляпна по ръката, след което каза нещо през смях. Джош поклати глава. Съотборниците му се обърнаха към скамейките и посочиха Бей.

Тогава тя срещна погледа му. Не отмести очи, макар да усещаше сърцето си да бие толкова силно в гърдите, че тънкият плат на роклята потрепваше. Той изглеждаше смутен. Огледа косата и роклята й, после устните му леко се раздалечиха.

„Това беше“ – помисли си Бей. Изправи се. Смотанячките около нея я погледнаха, после погледнаха Джош и за момент тя усети надеждата им като зараза, сякаш го правеше заради всички тях.

Съотборникът му отново го удари по ръката, Джош се намръщи и й обърна гръб.

Бей седна бавно и смотанячките отместиха разочаровано погледи.

„Е, това беше“– помисли си Бей и раменете й се поотпуснаха.

Джош я беше видял. Само това я интересуваше. Е, не искаше само това, но бе постигнала целта, заради която беше дошла.

Свърши се.

Сега само трябваше да изчака Фин да престане да се рее и да подслушва всички. После щеше да се прибере вкъщи и най-сетне да се опита да не обича толкова много Джош Матисън.

Седма глава

През следващия час Бей разбра, че Джош е напуснал салона. След онзи момент не беше поглеждала право към него, но винаги знаеше къде е по тънката струйка дим, която оставяше след себе си. Вече не. Седеше сама на скамейките, защото смотанячките бяха решили да станат още по-големи смотанячки и да танцуват на бавни песни в кръг насред салона. Бей беше достатъчно близо до вратата, за да чуе прошепнатата дума „бой“, докато няколко деца се измъкваха навън.

Изведнъж се разтревожи къде ли може да е Джош.

В гимназиите имаше тайно общество, за което повечето деца разбираха по-късно и тогава изведнъж им ставаше ясно защо през онази седмица популярните момичета ходеха без грим, а популярните момчета си боядисваха джинсите в розово. Това беше седмицата на посвещаването, официалното им въвеждане в групите. Изключителността ги караше да се чувстват важни и да смятат, че държат всичко под контрол и повечето им събирания бяха безобидни. Ала понякога имаше наркотици. И боеве.

Бей не можеше да открие Фин – на танците имаше прекалено много призраци, момчета, които щяха да се приберат със съсипани чаршафи при ядосаните си майки – затова тя се шмугна през вратата с другите и тръгна към паркинга за учители, на който нямаше почти никакви коли.

Всички футболисти от отбора на „Хамилтън“ бяха там. Бей си проправи път през тълпата и видя, че надутата звезда от отбора на гимназия „Хамилтън“ е на земята заедно с футболист от отбора на „Баскъм“. След миг различи осми номер на гърба на фланелката му.

Джош.

Видя костюма на пчела на Рива и се добра до нея.

– Какво стана? – надвика Бей врявата.

Антенките на костюма на Рива потрепваха.

– Това е Коуби от „Хамилтън“ – извика тя. – Със Стивън се сбили, затова Джош се намесил. И изведнъж Джош започнал да удря Коуби без причина! Хванал го неподготвен. Но не за дълго. Сега никой не иска да им помогне!

На Бей й секна дъхът. Джош беше бърз и пъргав, но Коуби беше много по-висок и по-тежък. Опитваше се да притисне Джош към земята, като същевременно го удряше отстрани.

Ако никой друг не възнамеряваше да помогне, тя щеше да се намеси. Трябваше да направи нещо. Не биха наранили момиче, нали? Щяха да престанат в момента, в който се приближи.

За първи път присъстваше на бой. Имаше нещо първично, което изпълваше въздуха със заряд. То я увлече и уплаши. Страхуваше се за Джош и за себе си, защото винаги бе смятала, че е човек, който ще се намеси, за да помогне, който не е като всички останали. Може би Фин беше прав. Може би тя живееше в измислен свят, а може би дълбоко в себе си беше като всички останали.

Изведнъж нещо профуча край нея, развя косата й и подгъва на роклята й изпърпори.

Случи се много бързо. След секунди Коуби беше метнат във въздуха със сила, от която се приземи по гръб на разстояние. Той остана без въздух и на лицето му се изписа същият въпрос, който си задаваха всички.Какво, за бога, беше това?

Тълпата се раздвижи и когато се обърнаха, учениците видяха, че учители и родители се появяват през задната врата на салона с осветени от лампите лица.