Скоро Клеър и Сидни я последваха. Килерът в стаята за гости беше толкова малък, че вътре се побираше само един човек, затова Клеър влезе и заизважда кашони. Сидни и Бей ги отваряха, докато Марая скачаше на леглото, щастлива, че е с тях. Откриха старо спално бельо, кашон с дамски чанти с напукана кожа, свещи, които бяха омекнали и се бяха залепили една за друга, и котешко легло. Ала рокли нямаше.

– Остана един последен кашон – обади се Клеър от дъното на килера. – Трябва да са вътре. Иначе не знам къде може да са.

– Няма проблем – отвърна Бей и се пресегна да се почеше по косата, която усещаше стегната и я сърбеше.

– Не смей да си пипаш косата – предупреди я майка й и тя отпусна ръка.

– Заклещил се е в ъгъла. Чакайте, почти успях. -Клеър издърпа кашона, удари си главата в най-ниския рафт в килера, докато се изправяше, и всичко върху рафта се разклати. Една кутия за обувки падна и навсякъде по пода се разпиляха стари снимки.

Бей понечи да се пъхне в килера да помогне на Клеър.

– Добре ли си?

– Спри! – извика Сидни. – Ще си развалиш прическата!

В израз на досада дъщеря й вдигна ръце.

– Мисля, че изпръска тринайсет флакона лак върху мен. Косата ми няма да мръдне с години!

Клеър се показа от килера с кашон в едната ръка, а с другата потъркваше главата си. Когато видя снимките на пода, веднага остави кашона и коленичи.

– Това са снимки на баба Мери! Бях ги забравила.

Сидни коленичи до нея, за да й помогне да съберат снимките. Спря, за да разгледа една.

– Ей, Клеър, погледни. Сигурно това е пикникът, за който ми разказваше баба Мери.

Сестра й се наведе да погледне.

– Сигурно. Баба Мери ти е разказвала много повече за този период от живота си, отколкото на мен.

Сестрите стояха една до друга и този образ винаги изникваше в ума на Бей, когато си помислеше за тях двете – колко са близки, сякаш си четат мислите.

– Защо баба Мери ти е разказвала повече, отколкото на Клеър? – попита любопитно тя.

Клеър я погледна и отговори:

– Защото майка ти беше красива и популярна като баба Мери на млади години.

Бей усети как светът й леко се размества, както когато мислиш, че си на последното стъпало на стълбището, а откриваш, че има още едно.

– Ти си била популярна? – обърна се към майка си.

– Изненадана си – разсмя се Сидни.

– Но ти си Уейвърли.

– Едното няма нищо общо с другото – каза майка й, загледана в снимката. – Баба Мери имала много ухажори като млада, преди да се омъжи, преди да стане възрастна и... странна.

– Просто страдаше от агорафобия – поправи я Клеър, прибра останалите снимки в кутията и запълзя към последния кашон, който беше извадила от килера. Веднага щом вдигна капака, се засмя изненадано. – Откриваме всичко друго на баба Мери, освен роклите й. Виж, ето още един от бележниците й с рецепти. Скрила ги е из цялата къща. Веднъж открих един в матрака.

Клеър извади тънка черна тетрадка, на чиято корица като на всички останали пишеше „Кулинарен дневник на Уейвърли“. Под заглавието обаче тук беше написано „Карл“.

– Колко дневника си открила до сега? – попита Сидни.

– Повече от сто – отвърна сестра й, отвори дневника и объркано сви вежди.

– Какво има?

– Погледни – каза Клеър. – Заличила е с черно всички страници.

Всеки ред, който баба Мери беше написала, беше зачеркнат с тънка черна хоризонтална ивица мастило, която скриваше думите.

Сидни поклати глава.

– Тя беше чудата възрастна жена. Винаги пишеше в тези дневници. Почти маниакално.

– Правеше каквото може – обади се Клеър, прелиствайки дневника. – Напоследък мисля много за нея. Едва ли й е било лесно да ни отгледа.

– Винаги пренебрегваш факта, че когато ни доведе тук, мама остана почти шест години, преди да си тръгне – отбеляза Сидни.

– Все пак баба Мери се грижеше за нас.

–Мама се грижеше за нас, докато беше тук. Иванел каза, че на баба й е отнело близо година, за да свикне, че в къщата отново има хора. Почти не говореше с нас. – Сидни махна презрително към сестра си, сякаш този спор й беше познат. – Обаче ти не помниш такива работи.

Клеър се позамисли, после каза:

– Е, след като мама си тръгна, баба Мери се грижеше за нас.

– След като тя си тръгна, Клеър, ти се грижеше за нас.

– Не, баба Мери – заспори Клеър. – Тя поръчваше храна, дрехи и обувки за нас. Переше ни чаршафите.

– Ти правеше всичко това. Беше на дванайсет, когато мама ни напусна. Спомням си, че никак не харесвах дрехите, които ми избираше. Почти през цялото време в началното училище ме обличаше със сиви рокли и черни пуловери като бабичка.

– Не е вярно. – Клеър направи пауза. – Чакай, вярно е, нали?

Сидни поклати глава и изсумтя.

– Ти и твоята ревизионистка история.

Загледана към тях, Бей започна да осъзнава колко много неща не знае за сестрите Уейвърли – историите им, живота им, преди Бей да ги познава като отбора, който бяха сега. Знаеше, винаги е знаела, че и двете искат да я предпазят, затова никога не й бяха разказвали много. Но пък и тя не питаше, а сега въпросите буквално я заливаха. Коя всъщност беше Мери? Защо е била един човек като млада и друг, когато е остаряла? Защо е отглеждала дъщерите на дъщеря си? Защо си е тръгнала Лорълай?

Клеър неохотно остави дневника настрана и надникна в кашона. Извади няколко листа пожълтяла хартия, после каза:

– Джакпот! Ето една рокля. – Тя извади нещо много тънко и нежно, сякаш направено от пергамент. Клеър го помириса. – Дори ухае на нейния сапун.

Сидни остави снимките от пикника и взе роклята.

– Сивия й опушен сапун. Много го обичах. – Изправи се и разгърна роклята пред Бей. – Да, идеална е за градинска нимфа.

Дъщеря й погледна тъничката рокля и плъзна ръка по плата. Наистина беше идеална. Беше в избеляло патешкозелено с пластове бежов тюл, нагънати като прозирна поло яка отпред. Отстрани бяха зашити стари пайети под формата на цветя, а на талията имаше копринен колан.

– С тази рокля е тук – каза Сидни и се наведе да вземе снимката от пикника. Масата за пикник беше стара врата, сложена върху магаре за рязане на дърва, а столовете бяха стари пънове или дебели дърва за огрев, върху които бяха метнати квадратни възглавници. Там седяха шестима мъже, които не гледаха към обектива, а към красивата жена с дълга, тъмна коса почти до кръста, седнала начело на масата. Усмихваше се, ръцете й бяха разперени, сякаш приветстваше всички в своя свят. Ябълковото дърво, което едва се виждаше отзад, бе протегнало клон към нея, сякаш искаше да присъства на снимката.

Дори то изглеждаше малко влюбено в жената.

– Добре, стига сме се връщали в миналото – каза Сидни и избута Бей в коридора към банята. – Бързо се обличай!

Когато влязоха в салона заедно, Бей беше толкова нервна, че едва не сграбчи ръката на Фин. Обаче не можеше да стигне до нея. Той беше покрит с бял чаршаф, осеян с малки пъпки от рози. Беше отрязал грубо две дупки за очи.

– Не мога да повярвам, че носиш чаршаф – каза тя.

– Когато цъфна на вратата ми с костюм, трябваше да мисля бързо – отвърна той приглушено. – Майка ми ще ме убие, задето надупчих най-хубавия й чаршаф.

– Защо не взе своя чаршаф?

Той се поколеба, после промърмори:

– Не беше чист.

Момчета!

– Е, какво ще правим тук? – попита Фин.

– Не знам. Никога не съм ходила на танци.

– Нали помага с украсата?

– Което не ми донесе никакво прозрение за събитието.

– Изглеждаш чудесно. – Той раздвижи глава, сякаш се опитваше да види през дупките за очи. – Поне това, което виждам.

– Свали това чудо.

– Няма начин — отстъпи момчето, когато тя се пресегна към чаршафа. – Никой не знае, че съм аз. Под прикритие съм.

Бей се огледа. Мястото наистина изглеждаше чудесно. Осветената покрита топка на тавана хвърляше сенки върху стените, които приличаха на изсъхнали дървета. В един от ъглите върху бял екран се редуваха сцени от класически филми на ужасите. Рива беше накарала бащата на Мейси Моузи, който беше професионален фотограф, да снима деца, които позират пред стопкадрите, сякаш ги гони Петното или птиците на Хичкок.

За съжаление, изглежда, без да уведомяват Комитета по украсата, на някои родители им беше хрумнала гениалната идея да донесат бали сено, върху които да седят всички, както и малки сладки плашила, останали от празненството в детската градина. В крайна сметка физкултурният салон изглеждаше като място за кънтри-танци, където нещо много се е объркало.

Всички ученици от гимназиите в окръга бяха поканени и Бей виждаше момчетата от футболния отбор на гимназия „Хамилтън“ да се подиграват на плашилата и да се правят, че се страхуват от тях.

Нищо добро нямаше да излезе от присъствието на учениците от гимназия „Хамилтън“. Всички го знаеха, с изключение може би на директорите, организирали забавата. Отборът по футбол на гимназията в Баскъм не се класира на щатските плейофи, но гимназия „Хамилтън“ успя. Бяха стари съперници: гимназия „Хамилтън“ – провинциалната гимназия с добри спортни отбори, и гимназия „Баскъм“ – градското училище с непропорционално много ученици от заможни семейства. Отборите се измерваха с погледи от двата края на салона. Футболистите и от двата отбора бяха облечени като играчи зомбита с бяла боя по лицата, изкуствена кръв по фланелките и изкуствена белеща се кожа по ръцете. Единственият начин да ги различиш беше по цвета на екипите и номерата на гърбовете.

Джош беше номер осем. Веднага го откри. Беше направил русата си коса на бодлички и беше излял малко изкуствена кръв върху главата си, така че да се стече по лицето и върху фланелката му. Устата му беше уголемена с боички и имаше няколко допълнителни зъба. Някои от приятелите му си бяха сложили червени лещи за очи. Един от тях беше скрил ръката си под фланелката, все едно е откъсната.

– Да си вземем нещо за пиене – подкани Бей Фин, веднага щом забеляза Джош. Почувства се странно, сякаш нещо вътре в нея се беше променило, което намираше за глупаво, защото се беше променила само външно. Всичко се дължеше на магическата рокля, но и на уменията на майка й. Косата й я караше да се чувства красива, но слаба и податлива на мисли за Джош: как ще я погледне и ще я види в напълно нова светлина, ще отиде при нея и пред всички ще каже, че досега не е осъзнал колко е красива и че вече всичко, което е написала, придобива смисъл.