Забавленията й се състояха най-вече в сърфирането из интернет на компютъра на рецепцията и в това да шпионира гостите и да рови в нещата им, когато почиства стаите. Никога не крадеше. Ако го направеше, Андрю на секундата щеше да я изхвърли. Просто й харесваше да разглежда какво са донесли хората от къщи, как миришат парфюмите им и какъв размер дрехи носят. Харесваше историите, които си измисляше за тях.

Ан открай време беше някак потайна. Знаеше го. Баща им беше офталмолог, а майка им работеше в кабинета му, но освен това майка им тайно продаваше палаво бельо, най-вече на жените от семейство Кларк, които бяха известни със сексуалните си умения и благодарение на тях винаги си намираха добри съпрузи. Баща им така и не разбра с какво се занимава майка им. А Андрю беше ужасен, когато откри каталозите и бельото на майка си след смъртта й.

Ан обаче знаеше всичко. Научи още на десет, след като намери заключен куфар в дъното на гардероба на майка си. Беше претърсила цялата къща, преди да открие ключа за него, скрит в казанчето на тоалетната.

Родителите им бяха починали на първата си екскурзия, след като се пенсионираха. Бяха спестили цяло състояние и се надяваха да изживеят добре старините си. Сумата от неколкостотин хиляди, която оставиха на Ан, я направи по-глупава. Това беше единственото обяснение за решението й да отстъпи къщата на Андрю. Тогава беше омъжена за първия си съпруг, а брат й все още живееше у дома. Открай време беше превзет. В присъствието на жени се чувстваше неловко, затова не излизаше на срещи, а Ан сметна, че е много великодушно от нейна страна да му позволи да има дом, в който да прекарва самотните си години.

След двама съпрузи – двама съпрузи и неуспешния им бизнес, финансиран от нея – тя беше разорена. През последните няколко години живееше тук, в родния си дом, който Андрю беше превърнал в странноприемница. Винаги тайничко си бе мислила, че мястото е малко зловещо, все едно да създадеш светилище, където хората да посещават мъртвите си родители. Андрю й подсигури стая и храна (двете им малки спални сега бяха в мазето) и минимална надница, която тя харчеше за бира, цигари и списания. Такъв беше животът й. Приемаше го. Беше на петдесет и девет, толкова близо до шейсет, че ги усещаше, пък и вече не се надяваше, че ще бъде щастлива.

Затвори вратата на стаята на Ръсел зад себе си. Тази стая официално беше наречена „Стаята на Андрю Ейнсли“. Дори беше написано на табелка на вратата. Беше някогашната детска на Андрю. Беше обзаведена в тъмнолилаво и патладжанено, които той наричаше кралски цветове.

Беше кръстил старата стая на Ан „Стаята на надеждите и мечтите“.

Не беше сигурна, но с това той най-вероятно й се подиграваше.

Сложи чаршафите върху голямата спалня и се огледа. Ръсел Залер беше оставил включено отоплението и малката нощна лампа. Обаче не беше закачил нищо в гардероба и в малката баня нямаше никакви тоалетни принадлежности. В стаята беше само големият кожен куфар на поставката за багаж в долния край на леглото. Ан се приближи и го отвори. Вътре нямаше кой знае какво: още един сив костюм и бяла риза, които бяха сгънати, износена пижама, необикновения господарски халат, с който беше, когато влезе в кухнята онази нощ и изплаши Ан до смърт, защото си помисли, че е Андрю и отново ще я хване да пуши; чорапи, бельо и черен несесер с гребен, четка и паста за зъби, дезодорант, сапун, ножче за бръснене и шишенце с аспирин.

Това беше всичко.

Доста скучно. Беше малко разочарована.

Намръщи се, когато докосна дъното на куфара. Имаше чувството, че не е разкрила всичко. Почука с нокти по него. Прозвуча кухо. Напипа ъгълчетата, издърпа разделителя нагоре и откри тайник.

Едва не извика, доволна, че е открила нещо, което не бива да бъде открито.

Вътре имаше старо тесте карти таро, малък бял кристал на евтина верижка и дебела купчина раздърпани папки, прихванати с ластик.

Ан извади папките и махна ластика. Върху етикетите на папките бяха написани имена на хора, а във всяка папка имаше изрезки от вестници, снимки и копия от документи като актове за собственост и брачни свидетелства. Не разпозна нито едно от имената, докато не стигна до етикета, на който пишеше: Лорълай Уейвърли.

Това беше майката на Клеър и Сидни Уейвърли. Ан беше с няколко години по-млада от Лорълай. Лорълай беше странна, както всички от семейството. Ала, освен това беше необуздана и тъжна. Ан беше чувала, че тя напуснала града преди години и починала някъде в Тенеси. Затова ли Ръсел Залер се интересуваше толкова от семейство Уейвърли? Заради Лорълай? Познаваше ли я? Ан надникна в папката. Имаше няколко копия на една-единствена стара снимка. Беше правена през седемдесетте, съдейки по острите яки и жълтеникавокафявия цвят на облеклото. На снимката беше Лорълай Уейвърли на около двайсет, седнала до Ръсел на средна възраст, и друга тъмнокоса двойка с бебе. Намираха се в сепаре, каквото ще намериш в стари барове и в „Пица Хът“. Разлисти останалата част от съдържанието на папката, което за голяма изненада не беше за Лорълай, а за Клеър Уейвърли – статии за бизнеса на Клеър, данъчни документи, които искаше да прегледа по-внимателно, но почукване на вратата едва не й изкара ангелите.

– Ан? – извика брат й. – Там ли си?

– Да – отвърна тя спокойно. Тъкмо щеше да прибере папките обратно, когато забеляза под папките в куфара няколко стари листовки, пожълтели от времето. Взе една. Оказа се стара реклама на пътуващ панаир с участието на маг и медиум на име Великия Бандити.

В долния десен ъгъл на листовката имаше кръгла снимка на мъж с голям тюрбан със скъпоценен камък в центъра. Беше разперил ръце, сякаш щеше да изстреля мълния от пръстите си.

Беше Ръсел Залер.

Ето на това му се казваше история.

– Ан! – провикна се отново брат й.

– Идвам – отвърна тя, сви една от листовките и я пъхна в джоба си, после прибра останалите неща в куфара, точно както си бяха. Затвори го и отиде до вратата.

– Какво правиш? – попита Андрю.

– Сменям чаршафите – сви рамене тя, – както всеки ден.

Той посочи табелката, окачена на бравата.

– Сложена е табелка „Не ме безпокойте“. Трябва да обръщаме внимание на тези неща.

Мразеше, когато той говореше за себе си в множествено число.

– О, не съм забелязала. – Тя се върна в стаята и взе сгънатите чаршафи, които беше оставила на леглото. -Извинявай.

– Да не се повтаря – предупреди Андрю и огледа стаята, а после затвори вратата зад себе си.

Няколко часа по-късно Клеър, Сидни и Бей търсеха в къщата на Уейвърли някоя стара рокля на баба Мери, която момичето да облече на танците по случай Хелоуин, а на Бей й се струваше, че търсят капка вода в кладенец. Къщата на Уейвърли беше голяма и претъпкана, пукаше се по шевовете. Единственото място, където имаше някакъв ред, беше кухнята, което беше логично, защото леля й прекарваше цялото си време там. А що се отнасяше до останалата част от къщата – Клеър очевидно беше запазила всичко, което беше принадлежало на баба й. А когато Тейлър се беше нанесъл, беше домъкнал всички свои вещи, включително принадлежностите за рисуване, които заемаха по-голямата част от стаята за гости.

Бей тайничко се надяваше, че няма да намерят роклята, а после ще махне нелепите маргаритки и зелените листа от силно накъдрената си коса и ще отиде, без да се маскира. Искаше само да се увери, че Джош ще я види, ще забележи как не му обръща внимание и не прави сцени, и после щеше да си тръгне. Той твърдеше, че тя няма да отиде.Щеше му покаже. Джош нямаше представа коя е тя и какво ще направи или няма да направи. Дори никога не бе разговарял с нея.

Тъкмо слизаха от тавана, когато в коридора срещнаха Тейлър и Марая, които се прибираха.

– Какво правите? – попита Марая весело. Все още беше с гимнастическия си екип. Косата й беше прибрана в кок, който очевидно баща й се беше опитал да направи. – Някаква игра ли е? Бей, защо имаш цветя в косата? Толкова си хубава, като новата ми най-добра приятелка.

Бей прегърна братовчедка си, която ухаеше на фъстъци.

– Благодаря, хлапе.

–Здравей, миличка – поздрави я Клеър почти виновно, сякаш я бяха спипали да прави нещо нередно. – Как беше гимнастиката?

– Добре. Какво правите? – попита отново детето.

–Търсим стара рокля, която Бей да облече на танците по случай Хелоуин. Рокля, която някога беше на баба ми – обясни Клеър.

Марая завъртя замислено глава, после попита:

– Търсихте ли в килера в стаята за гости?

– Още не. Това е добра идея.

Момичето се обърна, изтича в стаята за гости и скоро оттам се чу скърцането на леглото, върху което скачаше.

Клеър се обърна към Тейлър:

– Когато имаш време, ще запушиш ли пролуката около комина на тавана? Когато бяхме горе, усетих да влиза студен въздух.

– Ти ще усетиш студен въздух дори да стоиш на слънце – пошегува се той.

– Забавлявахте ли се с Марая днес? – усмихна се Клеър.

– След гимнастиката постояхме малко в кабинета ми. Беше най-дългият ден на света. Наистина, рекорд. – Тейлър потърка уморено наболата брада по бузите си.

– Съжалявам. Не забравяй да хапнеш. Купих пиле на грил от магазина на Фред. – Тя се наведе и прошепна: -Ем беше ли на тренировката по гимнастика?

Съпругът й поклати глава, също толкова озадачен от тази нова най-добра приятелка, колкото и Клеър.

– Очевидно Ем не ходи на гимнастика. Нито на балет.

– Чакай малко – отдръпна се назад Клеър. – Искаш да кажеш, че още не си я виждал?

– Вие двамата можете да си играете на стара женена двойка някой друг път – обади се Сидни. – Танците са след два часа!

– Сякаш вие с татко не се държите така през цялото време – промърмори дъщеря й.

– Имам чувството, че се състезавам с добрия стар Хенри. Ела тук – каза Тейлър, сграбчи Клеър, наведе я и я целуна.

– Моля ви – обади се Бей, – не пред децата!

Тя се обърна и се запъти към гостната, завъртайки отегчено очи за по-силно въздействие. Точно тази вечер наистина не искаше да виждаколко е прекрасна любовта, когато двама души изпитват едно и също.