– Майка ми беше права – каза невръстната майка, когато Сидни й даде портокаловия сок и нахрани бебето с киселото мляко. – Когато си тръгна, каза, че тук нищо хубаво не може да ти се случи.

Предишната рецепционистка на Сидни, Амбър, току-що се беше омъжила, веднага беше забременяла (разбира се) и заминаваше да живее във Файетвил, защото съпругът й беше преместен във Форт Браг. Затова Сидни предложи работата на Вайълет. Долови в нея нещо, което беше почувствала на същата възраст. Младата жена искаше да се махне. Усещаше го почти като вибрация. Гледаше на живота извън Баскъм като на обетована земя. Смяташе, че всяка погрешна стъпка в живота й е по вина на това място, следователно щеше да е щастлива, стига да можеше да избяга.

Когато замина на осемнайсет, Сидни се чувстваше по същия начин. Отчаяно искаше да избяга от товара на името и репутацията на семейството си. Там в широкия бял свят срещна бащата на Бей и думата „бягство“ придоби изцяло ново значение. Беше й отнело много време да осъзнае, че понякога затворът изобщо не е затвор.Понякога е просто врата, която ти се струва заключена, защото никога не си опитвал да я отвориш.

Все едно хвърли спасителен пояс на Вайълет, като й предложи работата. Тя имаше нужда от нещо, което да я задържи тук. Без работата беше само въпрос на време да замине и да вземе Чарли със себе си.

Вайълет пусна торбата с памперсите веднага щом Сидни взе Чарли, и се отправи към кафемашината и курабийките.

– Може ли да го наглеждаш, докато си пооправя косата? – попита и от устата й се посипаха трохи. – Нямах време, преди да изляза.

– Използвай моя стол. Машата вече е гореща.

– Благодаря.

Хората се чудеха защо Сидни търпи Вайълет.

Сидни вдигна бебето пред себе си и се вгледа в сладкото му кръгло личице, докато то се усмихваше, свиваше пръстите на крачетата си и пъхаше юмруче в устата си.

Ето заради това.

Пета глава

В събота сутринта в къщата на леля си Клеър Бей спа до късно. Щом се събуди, веднага разбра, че днес Клеър прави лавандулови бонбони. Ароматът се стелеше из къщата като дълго, меко одеяло и прогонваше всички тревоги.

Етикетите върху бурканчетата с лавандулови бонбони с мед гласяха:

Лавандулова есенция за радост и с малко мед – тревогите туши.

Веселото настроение е лакомо - ще те погълне, щом си близо ти.

Облече се и слезе долу, за да помогне. Ден, прекаран тук, далеч от света, щеше да отклони вниманието й от танците за Хелоуин тази вечер и от въпроса кое ли момиче ще заведе Джош. Край него се въртяха много, но Бей не можеше да каже дали е привлечен от някоя от тях.

Тя влезе в кухнята, пъхайки дългата си коса под бяло кепе, сложи си престилка и се приготви за работа. Обаче откри, че всички лавандулови бонбони с мед вече са на плота, готови да бъдат подредени в буркани. Изненада се, защото лавандуловите бонбони с мед се правеха най-трудно и отнемаха най-много време. Клеър сигурно беше станала много рано. С лавандуловите бонбони се занимаваш постоянно, оформяш ги на дълги ивици, след като ги излееш от тенджерата, после трябва да ги напълниш с мед, да ги оформиш отново, да ги охладиш и да ги нарежеш ръчно, вместо да използваш формичките, както при другите видове – с рози и с лимонова върбинка. Клеър използваше точно колкото трябва сладкарска боя, за да направи бонбоните с цвят на пролет. Днес приличаха на лилави цветни пъпки.

Върху стоманения плот имаше една-единствена чиния, а Клеър се извърна от печката и плъзна в нея палачинките от тигана.

– Закуската е сервирана – оповести тя.

След като сложи овесените палачинки в чинията, тя ги заля със сироп, а после ги поръси с последните жълти и оранжеви цветчета невен, които беше набрала от градината, преди да спрат да цъфтят. Държеше ги в хладилника.

– Ти си сготвила! – възкликна Бей.

– Това приготвяше баба ми за мен и майка ти в събота сутрин.

– Не смятах да спя до толкова късно. Приключи ли с работата за днес? – попита момичето и придърпа един стол към плота. — Щях да ти помогна.

– Станах рано. Майка ти иска да те оставя в салона веднага след закуска.

Бей вече разбра.

– Тя не иска днес да работя тук. – Това беше и причината за цветчетата невен. Предполагаше се, че премахват отрицателната енергия. Клеър не искаше Бей да се ядосва на майка си.

– Денят е прекрасен – каза леля й и погледна през кухненския прозорец. – Не бива да стоиш затворена тук.

Бей изучаваше профила на Клеър, докато се хранеше. С тъмните си очи, елегантен нос и мургава кожа Клеър изглеждаше извечна, отколешна.

– Какво ще правиш днес? – попита момичето.

Клеър сви рамене.

– Тейлър заведе Марая на урок по гимнастика, после тя ще прекара няколко часа в офиса при него. Аз трябва да наваксам с документацията, но си мислех да купя някои неща от пазара, докато съм навън. Чувствам се като в клетка.

Това беше необичайно. Клеър никога не се чувстваше така тук.

– Може ли да те попитам нещо?

– Разбира се – отвърна тя.

– Наистина ли ти харесва да правиш бонбони?

Клеър се поколеба, после отговори, сякаш беше репетирала думите, в случай че някой попита:

– Работата е монотонна и не е това, което си представях, че ще правя, когато започнах да се занимавам с кетъринг, но ме бива в това, а в момента имам голяма нужда от него. Освен това добавям към парите за колеж на Марая.

– Липсва ми времето, когато готвеше – каза Бей и погледна в чинията си, защото не искаше храната да свърши, да изчезне. – Особено по това време на годината. Ще сготвиш ли за първата слана?

– Ако имам време.

Момичето кимна – знаеше, че това значине.

И все пак дървото щеше да цъфне и само по себе си това винаги беше повод за празнуване, независимо дали с храна или без.

Бей погледна календара на стената на кухнята.

Оставаше една седмица.

Надяваше се да издържат дотогава, без да направят някоя глупост.

След закуска Клеър закара Бей в центъра на града. Когато слязоха от колата, Бей погледна към парка от другата страна на улицата и видя Финиъс Янг и приятелите му – седяха в кръг на тревата и играеха някаква сложна игра с карти и зарче.

Явно тя не беше единственият тийнейджър, чиито родители искаха да излезе от къщи и да подиша малко чист въздух.

Клеър се запъти към „Бялата врата“, но Бей каза, че ще отиде след малко и притича през улицата към парка.

– Здрасти, Фин – поздрави тя, като се приближи до момчетата в сянката на наполовина заровената глава на Хорас. – Какво правиш?

Без да я поглежда, той хвърли още една карта на купчината.

– Губя.

–И то здраво – уточни Дикъс Хартман, хвърли печелившата карта и се разсмя. Дикъс беше дебел, мазен и недодялан, но мястото му наистина беше тук, сред другите момчета. Само те щяха да го изтърпят.

– Сигурен ли си, че няма да ходиш на танците довечера? – попита Бей, напълно наясно, че вече го е питала, но трябваше да бъде сигурна, дори с цената на подигравките на приятелите му. В момента от това по-зле просто нямаше накъде. Трябваше й вътрешен информатор, който в понеделник да й каже с кого е бил Джош, с какво е бил облече, как се е държал.

– Не – отвърна Фин, докато Дикъс разбъркваше и раздаваше картите отново. – А ти?

Фин я погледна и присви зелените си очи на светлината като къртица. Тя поклати глава.

– Значи някои хора ще спечелят много пари довечера – обади се Дикъс.

– За какво говориш? – поиска да узнае Бей. Той я погледна самодоволно. Бей побутна Фин с крака си. -Фин?

Момчето се смути.

– Залагат дали ще отидеш на танците, за да се опиташ да омагьосаш Джош – той направи въртеливо движение с пръстите си – и да направиш голям цирк.

– Залози – изрече тя равнодушно.

– Не се тревожи – отговори Фин, докато пускаше карта. – Просто се правят на глупаци.

– Джош участва ли в залозите? – попита Бей.

– Той смята, че няма да дойдеш – отвърна Дикъс.

– Просто така мисли – поясни Фин в опит да смекчи удара. – Не участва в залозите.

Защо Джош изобщо говореше за нея? Ако искаше всичко да приключи, ако искаше подигравките заради писмото й да престанат, трябваше просто да ги спре. Да й каже направо, че тя греши и че той не иска да има нищо общо с нея. Трябваше да престане да се държи толкова странно в нейно присъствие и да я избягва като лоша миризма. Със сигурност не трябваше да участва в разговори дали Бей ще се появи на глупавите танци, за да... За да направи какво по-точно? Да му направи заклинание? Наистина ли мислеше това за нея?

– Фин, бъди готов довечера в шест – внезапно изтърси тя.

– Защо? – попита той.

Бей се отдалечи със свити юмруци.Нищо шантаво, а!

– Защото ще ме заведеш на танците.

Клеър седеше на фризьорския стол на Сидни и си мислеше за нещата, които трябва да свърши вкъщи, докато сестра й издухваше косата на Мадисън Елиът.

– Чарли каза името ми тази сутрин, нали? – попита Сидни, надвиквайки сешоара. Малкият Чарли беше до стола на Сидни в подскачащата люлка, която Сидни му беше купила. Закръгленото му личице беше усмихнато, докато бърбореше на всички, които минаваха покрай него. Чаровник. Вече научаваше, че един мъж в салон за красота е център на вниманието.

Вайълет Търнбул, толкова кльощава, че изглеждаше като направена от пирони и дъски, погледна от мястото си зад рецепцията, където сърфираше из интернет.

– Мисля, че звучеше повече като „Кидни“, отколкото като „Сидни“ – отбеляза тя.

–За какво ще казва „Кидни“? – отвърна Сидни и погледна Чарли с такава любов, че Клеър се уплаши за Сидни, уплаши се, че ще бъде наранена, че твърде се е привързала към това бебе. – Така или иначе, е много умно момче.

– Трябва да тръгвам – обяви Клеър. – Искаш ли да ти взема нещо за обяд?

– Би било страхотно – отвърна Сидни, докато държеше четка и включения сешоар в едната си ръка, а с другата вадеше пари от джоба престилката си. – Ще ми вземеш ли сандвич с маслини и лате с карамел и ябълка от кафене „Браун Бег“?