Не знаеше колко още й остава, но тази мисъл сега не я притесняваше толкова, колкото преди петдесет години. Много от познатите й вече бяха отвъд. Отне й много време да насочи внучките на Мери по правилния път, но Клеър и Сидни се подкрепяха взаимно, имаха съпрузи. Най-много се тревожеше за Фред. Какво щеше да прави, когато тя си отиде?

Той светна лампата в кухнята. Беше със стара пижама на шотландско каре, каквато носиш, за да ти е удобно. За Коледа миналата година му беше подарила копринена пижама с монограм на джоба, но той никога не я обличаше. Иванел смяташе, че е прекалено закостенял, и често му го казваше. Беше само на шейсет, с хубаво квадратно лице и остър поглед, прекалено млад, за да е с една старица през цялото време. Не беше излизал на среща от години. Може би просто беше забравил как се прави. Щеше да се наложи малко да му помогне.

– Ходиш насън или си решила да печеш посред нощ? – попита той с усмивка, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.

– Нито едно от двете. Събудих се и почувствах, че трябва да дам шпатула на мъртвата си братовчедка. – Тя размаха шпатулата и Фред вдигна вежди. Това звучеше налудничаво дори и за нея. Тя се разсмя. – О, я не ме гледай така. Знам, че е лудост. Сигурно трябва да я дам на Клеър. Сънувах Мери, преди да се събудя. Може нещата да са се смесили.

– Още тази нощ ли трябва да й я дадеш? – попита той, защото понякога подаръците й го изискваха. Понякога трябваше да даде нещо на някого незабавно. А това беше много неудобно за човек, който има тръбичка, прикрепена за носа. Напоследък излизането трябваше да се планира.

Иванел се пресегна под мивката за една от стотиците хартиени торбички от магазина, които беше събрала, защото човек никога не знае кога ще му потрябва хубава хартиена торбичка. Сложи шпатулата вътре и я остави на плота.

– Не. Ще й я дам следващия път, когато я видя – отвърна тя, вече задъхана.

Фред се отдръпна от рамката на вратата.

– Какво ще кажеш да направя по едно хубаво кафе с аромат на тиква?

– Знаеш точно от какво се нуждая – отвърна тя, докато той й помагаше да седне на масата в малкия уютен дом.

Двамата със съпруга й бяха купили тази къща преди повече от шейсет години. Липсваше й. Много приличаше на Фред, само че харесваше жени. И я обичаше.

Обичаше всичко в нея. „Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака“, казваше той. Не го интересуваше, че е странна. Беше им добре в тази къща. Тук имаше хубави спомени. Това място щеше да й липсва. Всичко щеше да й липсва. И все пак щеше да й олекне, защото на небето няма да се налага да дава нещо на някого. Там горе всички вече имаха това, от което се нуждаят.

Фред зареждаше кафемашината и се чувстваше толкова удобно тук, колкото и тя.

– Фред, с всеки изминал ден заприличваш все повече на мен.

Той се обърна и я погледна, сякаш му беше направила най-големия комплимент.

Беше много забавен.

На следващата сутрин, докато отключваше вратата на салона, Сидни видя Фред Уокър, четвъртит, спретнат мъж на около шейсет, да отключва вратата на „Деликатесите на Фред“ – неговия малък туристически магазин на същата улица.

– Здрасти, Фред – провикна се тя и му махна. – Как с Иванел?

Той се обърна стреснат и й махна в отговор.

– Добре – отговори, но изглеждаше объркан. – Добре е.

Фред не беше много разговорлив.

Сидни влезе в салон „Бялата врата“. Вратата беше с прозрачно стъкло, но предишният собственик беше сметнал, че „Бялата врата“ звучи загадъчно, като врата, през която Алиса би могла да мине и да се озове в Страната на чудесата. Всички познаваха салона с това име, затова тя не го промени, когато го купи преди няколко години.

Включи осветлението. Това голямо отворено пространство с удобни канапета и стилен полилей, напомнящ ледена висулка, увиснала над рецепцията, все още я караше да се усмихва. Тук започна работа, когато се върна в Баскъм преди десет години. Мястото беше част от нишката, която скрепи новия й живот. Ръководеше седем стилисти, от които само двама бяха по-възрастни от нея. Харесваше й. Харесваше й как се обличат и колко безкомпромисни бяха по отношение на стила.

Бей не се интересуваше от тези неща. Харесваше провисналите си джинси и широките тениски.

Сидни включи компютъра на рецепцията, направи кафе и извади курабийките, които беше убедила Бей да прави всяка седмица. Преди ги приготвяше Клеър, но след като се зае с бонбоните, вече не й оставаше време.

Сидни беше казала на Вайълет, новата си рецепционистка, че част от работата й е да идва първа и да върши това, но тя винаги имаше извинение. Никой не знаеше защо Сидни я нае. Понякога сама се чудеше.

Отиде до работното си място и включи машата, за да оправи косата си, с което по-лесно се справяше тук, отколкото в малката баня във фермата. Погледна се в огледалото веднъж, после отново.

Бяха се появили още повече червени кичури. Сигурна беше. Сякаш бяха допълзели и се бяха настанили там през нощта. Сутринта дори Хенри беше направил коментар за тях, преди да тръгне за работа. Беше я нарекъл огнена.

Клеър беше посъветвала Сидни да каже на Хенри какво прави. Вероятно беше права. Съветите на Клеър винаги бяха добри. Справяше се с всичко толкова умело. Успокояваше всички около себе си само с присъствието си. Ако то беше парфюм, можеше да го бутилира и да спечели милиони. И да забрави за бонбоните.

Ала Сидни знаеше какво ще каже Хенри, ако разбере защо тя му се нахвърля така напоследък. Щеше да каже, че няма нищо против, че не могат да имат повече деца. Ала Сидни не вярваше. Дядо му почина малко след като Сидни и Хенри се ожениха и липсваше много на Хенри – копнеж, който понякога беше толкова силен, че кравите притихваха и в млякото, което даваха, се появяваше странна ягодова сладост. Дядото на Хенри го беше отгледал, беше го научил на всичко, за да стане добър мъж от семейство Хопкинс, въвел го беше и в работата на мандрата. През целия си живот Хенри копнееше да порасне и да остарее като дядо си. Имаше нужда от син, когото да обучи. Хенри бе осиновил Бей. Изобщо не се поколеба, когато се ожениха. След това момичето го следваше като сянка. На Хенри му харесваше Бей да става рано и да му помага в мандрата. Обаче какво вършеше тя всъщност – онова, което винаги правеше: уверяваше се, че нещата са на правилните места и че самият той е там, където трябва да бъде. След няколко месеца тя спря да става в тъмни зори с него.

Вратата на салона рязко се отвори. Сидни погледна стенния часовник.

– Знам, знам – каза Вайълет, когато влетя с очарователно кръглолико, едногодишно момченце на ръце. Носеше торба от евтин магазин през рамо и Сидни знаеше, че в нея няма достатъчно памперси за целия ден. – Закъснях. Съжалявам.

Сидни направи няколко къдрици в косата си и ги закрепи с шноли, за да поеме детето от ръцете на Вайълет.

– Никой не иска да го вземе – обясни Вайълет, когато Сидни взе бебето на ръце, разроши тъмната му косичка и то се засмя. – Съседката отсреща, която обикновено го гледа, е в Долиуд този уикенд. Наложи се да го взема с мен.

– Няма проблем – отвърна Сидни, макар да не беше вярно. Вайълет обаче знаеше колко много тя обича малкия Чарли. Знаеше, че има нещо, което Сидни иска. Младите момичета винаги го усещат. Знаят, че по-възрастните жени ги гледат и виждат онова, което са оставили в миналото и не могат да си върнат. Всички знаят тази истина, но никой не признава:няма нищо по-въздействащо от едно осемнайсетгодишно момиче.

Вайълет беше прекъснала училище, когато майка й, жена от клана Търнбул, известни със своята необузданост и способност да зачеват деца като за добър ден - напусна града с последното си гадже. Вайълет постоянно купонясваше, взимаше наркотици и скоро забременя. Дори да знаеше кой е бащата, никога не казваше. Чарли приличаше изцяло на майка си, с тъмна коса с клиновидно очертание на челото му и очи с цвят на кафеени зърна.

Сидни срещна Вайълет преди няколко месеца, когато в една обедна почивка си взе портокалов сок и кисело мляко от магазина на Фред с намерението да седне в парка и да хапне. Беше сезонът на абитуриентските балове и ръцете я боляха от всички прически, които беше направила.

Седнала с кръстосани крака на тревата с шарените си шалвари и черна спортна тениска, тя сложи портокаловия сок и киселото мляко на земята между краката си, затвори очи и вдигна лице към слънцето.

След малко усети как нещо я дърпа за крака, погледна надолу и видя тъмнокосо бебе с разкопчан гащеризон, което се опитваше да се покатери в скута й. Вцепени се, както се вцепеняваш, когато разбереш, че върху теб е кацнала пчела и се опитваш да разбереш накъде ще се запъти, като се стараеш да не реагираш прекалено емоционално. Най-накрая вдигна бебето, когато то се покатери на коляното й и аха да падне по очи на земята.

Изправи се с бебето на ръце и се озърна из парка. Нямаше много хора, но видя момиче с дълга, гъста коса, седнало на една пейка близо до наполовина заровения бюст на Хорас Дж. Ориън, който студентите подминаваха и се шегуваха: „Хорас може и да е мъртъв, но не е погребан.“

– Извинете – подвикна Сидни към слабото момиче с прекалено големи слънчеви очила. – Ваше ли е?

То не помръдна.

– Извинете? – извика отново Сидни, но по-силно.

Момичето се стресна и се обърна към нея.

– Ваше ли е?

Младата майка кимна и се прозя, но не стана, затова Сидни се наведе да вземе портокаловия си сок и киселото мляко и отиде при нея. Когато се приближи, разбра, че познава момичето, което беше само с няколко години по-голямо от Бей.

– Ти си от семейство Търнбул, нали? Вашите не живеят ли близо до фабриката за подвижни къщи?

– Преди живеехме там – отвърна Вайълет, без да вземе детето от ръцете на Сидни, която седна до нея. -Майка ми ме изостави. Наложи се да се преместя.

Сидни разбра, че Вайълет живее в каравана заедно с някаква жена и възрастния й съпруг юрист, който се занимава с инвалиди и срещу заплащане раздава на нуждаещите се лекарства, изписвани с рецепта. Вайълет си търсеше работа, но никой не искаше да я наеме.