Sara Shepard - Безпощадно

След като завърши, в стаята настъпи тягостна тишина. Клетъчният телефон на господин Мерин изпиука, но той не отиде да провери какво има. Хана не смееше да го погледне. Чувстваше се изпълнена със срам и ненавист към себе си. Това бе дори още по-зле от онзи път, когато Тяхната Али беше хванала Хана да повръща след обилен гуляй в къщата на баща й в Анаполис.

Изведнъж болката я връхлетя. Тя изхлипа жално. Раменете й се разтресоха. След миг чу баща си да въздъхва.

— Хей. — Той сложи ръка на рамото й. — Хана. Не плачи. Всичко е наред.

— Не, не е — избъбри тя. — Съсипах всичко. И сега ти пак ме мразиш.

— Пак ли? — Господин Мерин се отдръпна назад и се намръщи. — Никога не съм те мразил.

Хана шумно подсмръкна и вдигна поглед към него. Да бе, да. Баща й вирна брадичка.

— Искам да кажа, че съм изненадан. И леко шокиран. Но беше много смело от твоя страна да си признаеш нещо, с което не се гордееш. Само че защо изобщо си отишла в апартамента на някакъв си непознат, който да те снима? И защо не дойде при мен, когато това се случи?

Хана наведе глава.

— Не исках да те притеснявам.

Баща й я погледна умолително.

— Но аз можех да направя нещо. Можех да сложа край на това. Трябва да знаеш, че когато имаш проблеми, винаги можеш да дойдеш при мен.

Хана рязко се изсмя.

— Всъщност, татко, не мога — изтърси тя. — Така е от години. — Баща й трепна и Хана клюмна. — Съжалявам. Не исках да прозвучи така. Имах предвид, че…

Той вдигна ръка, за да пресече думите й.

— Напротив, мисля, че точно така искаше да прозвучи. Но аз опитах, Хана… Не забравяй, че години наред ти отказваше да разговаряш с мен. Според теб аз как се чувствах тогава?

Очите на Хана се разшириха. Доста дълго време, докато баща й живееше в Анаполис, тя не отговаряше на обажданията му, преструвайки се на заета. А всъщност не искаше да слуша за Кейт и за това колко по-прекрасна е тя в сравнение с грубоватата, грозна, дебела Хана. Двамата всъщност никога не бяха разговаряли за това. Хана дори не смяташе, че баща й го е забелязал.

— Съжалявам — промърмори тя.

— Ами и аз съжалявам — рече пресипнало баща й.

Сълзите рукнаха по бузите й. Миг по-късно баща й вече я беше прегърнал и нежно потъркваше ръката й. Най-накрая тя избърса очите си и го погледна.

— Искаш ли да се обадя на Джеремая? Мога да му се помоля да се върне. Да оправя кашата, която забърках. — Тя можеше само да си представя самодоволната усмивка на лицето на Джеремая, когато му каже тези думи.

Господин Мерин поклати глава.

— Всъщност Джеремая вече работи за Тъкър Уилкинсън.

Хана ахна.

— Шегуваш се!

— Ще ми се да беше така. Изглежда, наистина не може да му се вярва. — Господин Мерин грабна от бюрото си тетрадката с щампа „Том Мерин за сенатор“. — Искам да ми кажеш всичко възможно за този тип Патрик. Имейли, телефони, всичко, за което се сетиш. Онова, което ти е причинил, е извратено, Хана. Трябва да го намерим и да го накараме да си плати.

Хана провери в телефона си и му даде всичко, с което разполагаше.

— Ами парите, които откраднах? Искаш ли да ти ги върна по някакъв начин?

Господин Мерин завъртя химикалката между пръстите си.

— Просто искам да работиш двойно по-упорито в кампанията ми. И без това днес смятах да те помоля за това — имаме нужда от човек, който да привлича гласовете на младите. Кейт вече е с нас. А ти?

— Не трябва ли да плащаш на екипа си да върши това?

— Разбира се, че трябва. Но аз искам и вие двете да участвате.

Хана натисна отвътре бузата си с език. Последното нещо, което искаше, бе да участва в някаква комисия заедно с перфектната Кейт, но нямаше никакво намерение да отказва на баща си — поне не сега.

— Добре.

— Не знам по какъв начин да достигна до младите хора — каза господин Мерин. — Предполагам, че вие двете ще имате някакви идеи.

Хана се замисли за миг.

— Имаш ли профил в Туитър?

— Да, но не мога съвсем да го разбера този Туитър. — Господин Мерин я погледна смутено. — Трябва ли да каниш хората да ти бъдат приятели, както във Фейсбук?

— Хората просто те следват. Ако искаш, аз ще се заема с профила ти в Туитър. Какво ще кажеш да го използваме, за да организираме флашмоб?

Господин Мерин се намръщи.

— Нали преди няколко години точно един флашмоб доведе до бунтовете във Филаделфия?

— Това ще бъде контролиран флашмоб — каза Хана с тънка усмивка. — Бихме могли да се свържем с всички в местните университети като „Холис“ или „Хайд“ и да ги съберем на импровизиран митинг. Може да наемем и група. Колкото по-готино звучи, толкова повече младежи ще дойдат, дори и да не знаят за какво става въпрос. Ти можеш да се появиш и да изнесеш реч, а ние ще пуснем наши хора в тълпата, които могат да ги регистрират да гласуват.

Господин Мерин вирна глава. Очите му проблеснаха по същия начин, както някога, когато се канеше да каже „да“ на молбите на Хана да идат в „Хършли парк“.

— Защо да не опитаме — каза най-накрая той. — Мисля, че трябва да започнем с колежа „Хайд“ — той е по-малък и се намира по-близо до Филаделфия. Можеш ли да организираш мероприятието?

— Разбира се — отвърна Хана.

Господин Мерин се наведе напред и я хвана за ръката.

— Видя ли? Тези неща ти идват отвътре. А относно онова, което каза по-рано, за… за това как нещата между нас са се променили. — Гласът му беше мек и колеблив, усещаше се нервна нотка. — Аз не искам да е така.

— Нито пък аз — изсумтя Хана. — Но не знам какво да направя по въпроса.

Господин Мерин се замисли за миг.

— Защо не останеш тук за няколко нощи?

Хана го погледна.

— Какво?

— Новата къща е толкова голяма. Има спалня за теб, която винаги ще е на разположение. — Той завъртя сребърния химикал между пръстите си. — Липсваш ми, Хан. Свикнал съм да си около мен.

Хана се усмихна свенливо, страхувайки се, че всеки момент ще заплаче отново. Тя не искаше отново да живее с Кейт, но отношенията с баща й като че ли се бяха променили. Може би този път животът с него щеше да е по-различен. И биха могли да започнат отначало.

— Добре — рече срамежливо тя. — Предполагам, че следващата седмица бих могла да остана тук няколко дни.

— Страхотно! — Господин Мерин изглеждаше въодушевен. — Когато поискаш. — След това лицето му отново стана сериозно. — Значи това е всичко? Нищо друго ли не искаш да ми кажеш?

Лицето на Табита проблесна в съзнанието й като светкавица, но Хана затвори очи и го прогони.

— Не, разбира се.

Той й се усмихна и леко стисна ръката й.

— Добро момиче.

Хана стана, целуна баща си и излезе. Това мина далеч по-добре, отколкото бе планирала. Може би дори много по-добре, отколкото бе планирал А. Но след като излезе през входната врата, тя забеляза нещо да стърчи изпод предната й гума. Беше смачкан рекламен флаер на „Малка сладка убийца“, телевизионния полудокументален филм, който бе излъчен в нощта, когато се разнесе и новината за Табита.

Очите на Али бяха призрачно сини, а жестоката й усмивка изглеждаше жива, сякаш всеки момент момичето щеше да изскочи от хартията. В ушите на Хана прозвуча слабо кискане. Тя рязко се завъртя и огледа тихата улица. Наоколо не се виждаше никой, но въпреки това Хана усещаше, че някой я наблюдава. Че знае всичките й тайни. И е готов да говори.