Хана примигна. Значи… въпреки всичко Келси си е заслужила затвора?

Спенсър също изглеждаше изненадана.

— Защо не ми каза онази нощ, че имаш хапчета? Нямаше да се налага да ходим при онзи човек. Нямаше да се забъркаме в неприятности!

Устните на Келси се разтеглиха в усмивка.

— Това бяха тайните ми запаси, Спенсър. Моят билет към университетите от Айви лигата — не твоят. Никога не бих предположила, че ще намериш кураж да отидеш в Северна Филаделфия, за да си купиш наркотици. Я се погледни! — Тя изгледа с присвити очи туниката й „Елизабет и Джеймс“ и дънковите панталони „Джей Бранд“, които Хана бе видяла в „Отър“ за почти триста долара.

Ариа се наведе напред.

— Защо ни причини това?

— Кое? — попита равнодушно Келси и ги погледна с натежалите си очи.

„Да ни измъчваш като А.!“, искаше да изкрещи Хана.

— Всичко е заради Табита, нали? — попита Ариа.

— Коя е Табита? — В гласа на Келси се промъкна отегчение.

— Знаеш много добре! — настоя Спенсър. — Ти знаеш всичко!

Келси се обърна за миг към тях, след което здраво стисна очи.

— Главата много ме боли. Тук ме тъпчат с какви ли не хапчета. — Тя избута стола си назад и се изправи. — Честно казано, чувствам се доста странно. В смисъл, благодаря за извиненията. И… ето. — Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънато листче хартия. — Написах това за теб, Спенсър. — Келси пъхна писмото в ръцете й. — Пожелавам ви хубав живот, мацки. — След тези думи тя излезе, тътрейки крака, от стаята, а крачолите на пижамата й забърсаха пода. Една сестра я спря в коридора и я отведе в малък офис със стъклени стени. Момичетата я видяха как сяда в един пластмасов стол. Сестрата й каза нещо и Келси кимна леко, без да променя изражението на лицето си.

Хана се облегна на масата.

— Какво беше това, по дяволите?

— Тя изглеждаше толкова… различна. — Емили погледна към Келси. — Толкова отчаяна.

Спенсър завъртя сребърния пръстен около пръста си.

— Защо каза, че не познава Табита? Сигурно я познава. Имаше нейни снимки в телефона си. Тя ми изпрати онзи есемес!

— Просто излъга — каза Ариа с равен глас. Няма как да е иначе.

Тогава Спенсър разгъна писмото, което Келси й беше дала и го приглади върху масата. Всички протегнаха глави от местата си, за да го прочетат. Единственият абзац беше написан с черен химикал.

Скъпа Спенсър,

Очевидно един от методите човек да се излекува в клиниката е да се отърве от лошите си чувства към хората, затова предполагам, че трябва да започна с теб. Вече не съм ти ядосана. Бях ти бясна през месеците, които прекарах в поправителното училище, чудех се дали имаш нещо общо с кашата, в която се забърках, но не знаех със сигурност, докато Емили не ми го каза в петък. Значи успя да се отървеш; браво на теб. Предполагам, че не мога да те виня за това. Когато ти изпратих онова съобщение в петък, че искам да поговорим, мислех, че ще успея да запазя спокойствие, но когато те видях, направо побеснях. Но пък и ти беше адски ядосана. Все пак ти прощавам, че ме нарани. Не знам какъв ти е проблемът, но определено имаш нужда от помощ.

Успех във всичко. Мисли си за мен, докато си в „Принстън“ — как ли пък не.

Келси

— Леле — каза Хана, когато свърши с четенето.

— Не разбирам. — Спенсър погледна към Емили. — Тя не е знаела, докато не си й казала? Как е възможно, щом е А.?

— Когато й го казах на партито, тя изглеждаше наистина изненадана — промърмори Емили. — Но пък при каменоломната реших, че лъже — че през цялото време е знаела.

Хана посочи писмото на Емили.

— А там какво пише?

Емили ги погледна нервно, защото предпочиташе да си го прочете насаме, но после сви рамене и разгъна листа.

Скъпа Емили,

Предполагам, че трябва да ти обясня някои неща. Тотално се прецаках и въвлякох и теб в това, за което съжалявам. Но на теб също съм ти ядосана. Ти скри голяма тайна от мен.

Когато се запознахме, бях напълно чиста. Щастлива. Развълнувана, че съм си намерила нова приятелка. Но после направих връзката коя си и кого познаваш. Така се сетих за Спенсър и всичките ми лоши спомени се завърнаха. Започнах отново да пия хапчета. Глътвах едно преди да се срещнем в залата за боулинг и преди да тръгнем по пътеката. Глътнах едно и преди пиесата. Ти ме попита какво не е наред, но аз предпочетох да не ти казвам. Знаех, че ще направиш всичко по силите си, за да ме спреш, а аз не исках да спирам. Щом ми каза какво е направила Спенсър, реших да потуша мъката си, като погълна колкото се може повече хапчета. Когато стигнахме до каменоломната, вече си бях изгубила ума и съжалявам, че застраших живота ти. Не знам как да ти благодаря, че успя да ме дръпнеш от ръба, и макар клиниката да ме дразни адски много, терапевтката ми казва, че с времето наистина ще се оправя. Човек никога не знае.

Работата е там, че аз също съм лъжкиня. Направила съм доста неща, с които не се гордея, неща, които никое лошо момиче не би вписало в списъка си. Измамих на изпита SAT. Във втори курс подкупих един учител да ми пише шестица, като спах с него в склада. А когато бях в Ямайка, през пролетната ваканция, срещнах едно момче още първия ден и заминах с него към другия край на острова, като оставих приятелите си без пари и кола.

Така че виждаш ли, не си само ти. Прощавам ти и се надявам и ти да ми простиш. Може би някой ден отново ще бъдем приятелки.

А може би животът е гаден и после умираш.

Келси

Когато всички свършиха да четат, Емили отново сгъна писмото си с насълзени очи.

— Горката Келси.

— Горката Келси ли? — избухна Спенсър. — Горката ти!

— Момичета, ами Ямайка? — Ариа посочи към края на страницата. — Онази част, в която казва, че е заминала с момчето още първия ден. Възможно ли е да е истина?

Хана отново погледна към коридора. Келси все още седеше в кабинета на сестрата и си играеше с връзките на панталоните си.

— Ако е вярно, то тя не ни е видяла да общуваме с Табита. Тогава няма как да е видяла… какво се случи.

— Може би не е излъгала, когато каза, че не знае коя е Табита — прошепна Емили.

Спенсър поклати глава и висулките на обеците й зазвъняха.

— Не е възможно. Ами снимката, която ми изпрати с Табита на брега… мъртва?

Изведнъж на Хана й просветна нещо.

— Дай да видя телефона ти.

Спенсър я изгледа странно, но после й го даде. Хана отвори съхранените съобщения и прегледа списъка. Съобщението на А. все още беше там:

„Ти нарани и двете ни. Сега аз ще нараня теб“.

Но Спенсър имаше още поне двайсет неотворени съобщения от петък, след пиесата. Голяма част от тях бяха от семейството и приятели или от онова момче, което играеше Макбет, но имаше и едно от непознат номер, с код 484.

Хана го отвори. „Емили ми каза какво си направила, кучко — пишеше в него. — Трябва да поговорим. Келси“.

— Господи — прошепна Хана и го показа на Спенсър. — Ами ако това е съобщението, за което говори в писмото? Есемесът от петък вечер?

Кръвта се отдръпна от лицето на Спенсър.

— Н-но аз не го видях в петък. Видях само онова от А., а после Келси се появи, аз събрах две и две и…

Тя остави телефона си на масата. Погледът й обходи стаята, очевидно търсейки нещо стабилно и солидно.

— Келси сигурно е изпратила и двете съобщения.

— Ами ако не е? — прошепна Хана. — Ами ако второто е от някой друг?

Момичетата се спогледаха с ококорени очи. После Хана се обърна и погледна към кабинета на сестрата от другата страна на коридора. Трябваше да разгадаят този случай. Трябваше да попитат Келси какво става. Но кабинетът беше празен. Сестрата беше изчезнала… Келси също.

38.

Нещо зло се задава

— Часовете за посещение приключиха — каза една сестра с бяла медицинска манта, когато надникна в залата. — Ако искате да си уговорите друго посещение за утре, можете да заповядате между дванайсет и два следобед.

Емили ухапа бузата си отвътре. На следващия ден бяха на училище.

— Има ли някакъв начин да се обадим на Келси? — попита тя. — Трябва само да я питаме нещо. Важно е.

Жената зачопли емблемата, която беше пришита на сакото й.

— Съжалявам, но телефонните разговори са забранени за пациентите. Искаме от тях да се концентрират върху работата тук, а не да се занимават с външния свят. Както обаче вече казах, ако искате отново да я посетите… — Тя отвори вратата към коридора, който водеше до фоайето.

Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Емили тръгна след Спенсър, Ариа и Хана по коридора, но в главата й бушуваше буря. Писмото на Келси до Спенсър беше озадачаващо, а до Емили — сърцераздирателно. Келси наистина ли не беше видяла какво са сторили с Табита… или това беше просто поредната игра на А.? Ако Келси не знаеше нищо, какво бе имала предвид при каменоломната, когато беше казала на Емили, че е ужасен човек? Може би просто ставаше въпрос за това, че Емили е премълчала за стореното от Спенсър. Все пак Келси й се беше доверила.