Ноъл се засмя смутено, без да схваща шегата. Миг по-късно Ариа го погледна. Той изглеждаше толкова сладък, застанал на верандата, облечен в торбести дънки и широка тениска, нахлул гумени чехли върху чорапите, вид, който Ариа ужасно мразеше. Ноъл никога нямаше да напише роман. Никога нямаше да завърти очи пред пошлостта на предградията, нито щеше да се оплаква, че тук всичко е толкова изкуствено и претенциозно. Но тя се сети как на Коледа Ноъл се беше появил пред вратата й облечен като Дядо Коледа с торба с подаръци за нея, само защото тя му беше казала, че като малка семейството й никога не е „правило“ дядо Коледа у дома си. И как когато го беше замъкнала в крилото за модерно изкуство на музея във Филаделфия, той търпеливо бе обиколил всички зали заедно с нея и дори си купи една книга за синия период на Пикасо от магазина за подаръци, защото реши, че е готина. Освен това караше Ариа да се смее: на курса по готварско майсторство и двамата бяха хванали по един нож, надвесени над камбите, когато Ноъл отбеляза, че приличат на целулитни дупета. Останалите курсисти — предимно възрастни дами или тъжни ергени, които сигурно се бяха записали, за да могат да се срещат с жени — свиха неодобрително устни, което ги разсмя още повече.

Тя пристъпи към Ноъл. Сърцето й се разтуптя, когато той се наведе към нея и топлият му дъх опари лицето й. Бяха скъсали едва преди две седмици, но в момента, когато устните им се докоснаха, усещането бе като от първа целувка. В гърдите й избухнаха фойерверки. Устните й пламнаха. Ноъл я привлече към себе си и я притисна толкова силно, че тя се почувства така, сякаш всеки момент ще избухне. Да, навън ръмеше и Ариа знаеше, че устата й сигурно има вкус на кафе, а чехлите на Ноъл сигурно бяха подгизнали в кал. Но моментът беше идеален и нищо от това нямаше значение.

Всичко й се струваше… просто на място. Може би беше точно онова усещане, за което говореше Ила. А за Ариа беше просто перфектно.

36.

Истинският Спенсър Ф.

— Извинявай, че мирише на хлор — каза Спенсър и вдигна капака на джакузито в задния им двор, което беше покрито още от миналата есен. Тя завъртя връзките на банския си около пръста си.

— Свикнала съм — каза Емили. Беше облякла един от целите бански, които използваше за тренировки — презрамките, както и емблемата на „Спидо“ бяха доста изтъркани.

— Не ми пука, стига да е топло — обади се и Хана, която съблече тениската си и отдолу се показа новичък бански „Мисони“. Ариа просто сви рамене, разкопча ципа на блузката си с качулка и разкри дамски бански костюм на точки, който изглеждаше като изваден от Капсула на времето от петдесетте.

От джакузито се надигаше пара. Водата бълбукаше подканящо. Пърсивал, старото жълто гумено пате на Спенсър, останало вътре от последния път, когато се беше потапяла тук, се поклащаше във водата. Вкарването му в джакузито й беше станало ритуал от времето, когато още беше малка и родителите й позволяваха да остава вътре само по няколко минути. Тяхната Али винаги я подиграваше за това, твърдеше, че е също толкова зле, колкото и спасителен пояс, но Спенсър обожаваше да гледа как ухиленото патешко лице се поклаща над мехурчетата.

Момичетата влязоха една по една в топлата вода. Спенсър ги беше поканила да обсъдят случилото се с Келси, но щом видя господин Пенитисъл — наистина трябваше да започне да го нарича Никълъс — да се занимава с капака на джакузито, тя си помисли, че няма да е зле да се поотпуснат малко.

— Страхотно е — промърмори Ариа.

— Много добра идея — съгласи се Емили. Бледите й бузи и чело вече се бяха зачервили от топлината.

— Помните ли последния път, когато влизахме заедно в джакузи? — попита Хана. — В Поконос?

Всички закимаха, загледани в парата. Али беше изтичала под верандата, за да включи нагревателите, и остави момичетата сами на верандата. Те се бяха прегърнали и си казаха колко е хубаво, че отново са приятелки.

— Помня, че бях много щастлива — въздъхна Емили.

— А след това всичко се промени толкова бързо — каза Хана напрегнато.

Спенсър се обърна назад и се загледа в сивите облаци. Сякаш онази нощ в Поконос се беше случила едновременно вчера и преди милион години. Щяха ли да я забравят, или споменът за нея щеше да ги навестява до края на живота им?

— Научих в коя клиника се намира Келси — каза тя след минутка. — „Убежището в Адисън-Стивънс“.

Всички я погледнаха изненадано. Точно там А. беше изпратил Хана предишната година… и там Истинската Али беше прекарала всичките тези години.

— Обадих се и сестрата ми каза, че от утре може да приема посетители — продължи Спенсър. — Мисля, че трябва да отидем.

— Сериозно ли говориш? — попита Хана с ококорени очи. — Не мислиш ли, че трябва да стоим далеч от нея?

— Трябва да разберем какво наистина знае — натърти Спенсър. — Как се е превърнала в А. Какво иска от нас.

— Иска същото, което и останалите А. — Хана откъсна една кожичка до нокътя си. — Отмъщение.

— Но тогава защо се опита да се самоубие? — Предишната вечер Спенсър дълго обмисля този проблем. — Мона и Али не постъпиха така. Нормално е да си помислим, че ще иска да убие нас.

— Може би е искала да разберем, че сме я докарали до самоубийство — допусна Ариа. — Това е идеалният начин за насаждане на вина. Цял живот ще ни гризе съвестта.

Силната миризма на хлор подразни обонянието на Спенсър. Тя никога не беше предполагала, че Келси е склонна към самоубийство — в „Пен“ винаги бе изглеждала весела и безгрижна, дори докато вземаше „Лесно шест“. Дали поправителното училище не я беше променило? Или пристрастеността към дрогата? Това беше най-голямата изненада: в спомените на Спенсър Келси се отнесе с неохота към вземането на наркотици, като очевидно се отвращаваше от миналото си на наркоманка. Не можеше да повярва, че след поправителното училище Келси отново ще се завърне към тях. След ареста й, Спенсър беше отказала „Лесно шест“ от раз. Беше й много трудно, особено след всичкото зубрене, което я очакваше, но тя залегна над уроците и изкара шестици по всички предмети. Сега вече дори не се сещаше за хапчетата. Но пък животът на Келси се беше развил по съвсем различен начин от нейния. Макар че не беше успяла да скочи от скалата, Спенсър едва успяваше да приеме факта, че се бе опитала. Вината за това сигурно беше нейна — и за връщането й към наркотиците, и за изпращането в поправително училище. Искаше й се да вярва, че сънищата с Келси и Табита се дължат просто на стреса в училище. Но вината за онова, което беше извършила, я изяждаше отвътре. Добре, че сблъсъкът й с Келси на партито беше останал незабелязан от Уайлдън, майка й или някой от учителите в „Роузууд дей“ — Пиер беше там, но се носеше слух, че е бил много пиян. Спенсър се страхуваше от онова, което можеше да й се привиди — или да извърши, — ако не успееше скоро да открие здравословен отдушник за вината си.

— Може би Спенсър е права — наруши тишината Емили. — Може би трябва да посетим Келси в „Убежището“. Да се опитаме да разберем какво става.

Хана загриза нокътя на кутрето си.

— Нещо не ми се връща там. Това е едно ужасно място.

— Ние ще бъдем с теб — каза Ариа. — И ако ти дойде в повече, аз ще те откарам у дома. — След това тя погледна към Спенсър. — Мисля, че всички трябва да отидем. Заедно.

— Щом се приберем вътре, ще се обадя да уредя среща — каза Спенсър.

Едри дъждовни капки започнаха да падат в джакузито, първо бавно, а после все по-бързо и по-силно. В далечината прогърмя. Спенсър погледна към стоманеносивото небе.

— Дотук с идеята за горещо джакузи.

Тя излезе от ваната, уви се в оранжевата си кърпа и подаде три други кърпи на приятелките си. Докато се връщаха в кухнята, всички мълчаха. Хана и Ариа влязоха вътре, но Спенсър хвана Емили за ръката.

— Добре ли си?

Емили кимна и впери поглед в дъските на верандата.

— Много съжалявам. — Тя въздъхна. — Не трябваше да казвам на Келси. Не трябваше да й се доверявам.

— И аз не трябваше да ти казвам онези неща. Не знам какво ми стана.

— Може би си го заслужих — отвърна тъжно Емили.

— Не си. — Горката Емили, винаги си мислеше, че заслужава най-лошото. Спенсър се наведе към нея. — След Ямайка всички се държим ужасно. Досега трябваше да сме разбрали, че трябва да се подкрепяме една друга, а не да се караме.

— Знам. — Емили леко се усмихна. След това пристъпи напред и прегърна Спенсър. Тя отвърна на прегръдката и усети как очите й се напълват със сълзи. В този момент Ариа и Хана се появиха и ги погледнаха. Спенсър не беше сигурна дали са чули разговора им, но двете се приближиха до тях и също ги прегърнаха, превръщайки се в момичешкия сандвич, който толкова обичаха да правят в шести и седми клас. Едно момиче го нямаше, но Спенсър изобщо не усещаше липсата й.

Час по-късно, след като приятелките й се бяха прибрали по домовете си, тя се обади, за да уговори посещението при Келси на следващия ден. След това седна на дивана във всекидневната и започна да гали Беатрис по гръбчето. За пръв път в къщата цареше мъртвешка тишина. Оркестърът на Амилия нямаше репетиции днес. Спенсър се зачуди как ли ще звучат песните, когато едната им цигуларка липсва.

Когато домашният им телефон иззвъня, Спенсър подскочи. На екрана беше изписано „Принстън“. Тя го погледна стреснато; беше я страх да отговори. Това беше краят. Голямото решение за Спенсър беше взето.