— Госпожице Хейстингс? — чу се жив глас от другата страна, след като Спенсър отговори. — Не сме се срещали, но името ми е Джорджия Прайс. Аз съм член на приемния борд на университета „Принстън“.

— А-ха. — Ръцете на Спенсър трепереха толкова силно, че тя едва успяваше да държи телефона. Можеше да си представи следващото изречение. Със съжаление ви уведомяваме, че Спенсър Ф. е предпочетеният кандидат

— Питах се дали все още планирате да присъствате на срещата следващата седмица — дочу Спенсър чуруликащия глас на Джорджия.

Тя се намръщи.

— Моля?

Джорджия повтори думите си. Спенсър се засмя объркано.

— Аз си мислех, че все още разглеждате кандидатурата ми.

От другата страна се разнесе шумолене от разлистване на папки.

— Ами… не. Не мисля. Тук е написано, че сме ви приели още преди шест седмици. Моите поздравления, отново. Тази година изпитите бяха тежки.

— Ами другият Спенсър Хейстингс? — рече Спенсър. — Момчето с моето име, което също е кандидатствало? Получих писмо, че някои от членовете на борда са ни сметнали за един и същ човек и…

— Получили сте писмо от нас? — Джорджия звучеше ужасено. — Госпожице Хейстингс, никога не бихме направили нещо такова. Вашата кандидатура е разглеждана на пет различни тура. Обсъждана е от комитетите. Одобрена е от самия декан. Уверявам ви, че ние не правим грешки с хората, които приемаме. Наистина сме много, много внимателни.

Спенсър погледна отражението си в огледалото. Косата й беше разрошена. Дълбока бръчка прорязваше челото й — получаваше я винаги, когато бе объркана.

Джорджия съобщи на Спенсър подробностите за срещата, след което затвори. Спенсър седна отново на дивана и замига често-често. Какво се беше случило току-що, по дяволите?

След миг го осъзна. Тя се изправи и отиде в някогашния кабинет на баща си, в който все още имаше компютър и офис оборудване. Трябваха й само пет секунди, за да влезе в интернет и още пет да влезе във Фейсбук. С треперещи ръце написа името на Спенсър Ф. в търсачката. Появиха се няколко профила „Спенсър Хейстингс“, но нито един от тях не бе на златното момче от Дариън, Кънектикът, който Спенсър бе преглаждала няколко дни по-рано.

Тя си представи писмото от „Принстън“ в ръцете й. Като се замисли, печатът наистина изглеждаше малко изкривен. И беше много подозрително, че Келси знаеше за приемането й в „Принстън“…

Но разбира се. Келси беше написала писмото. Беше създала профила на Спенсър Ф., за да я побърка. Спенсър Ф. не съществуваше. Всичко бе игра.

Спенсър затвори очи, ядосана, че е проявила такава наивност.

— Това беше много добро, Келси — изрече тя в тихата стая. Трябваше да й го признае: това беше класически номер на А. от началото до края.

37.

Лице в лице с врага

Когато в понеделник след училище Хана влезе в лъскавото фоайе на „Убежището в Адисън-Стивънс“, тя усети как я изпълва ужас. В съзнанието й внезапно изникнаха събитията от предишната година: как баща й я беше бутнал през въртящите се врати, убеден, че тя има нужда от лечение за паническите й пристъпи. Как Майк я беше съпроводил през фоайето и беше казал: „Не изглежда чак толкова зле!“. Да, фоайето въобще не изглеждаше зле. Останалата част от това място беше кошмарната.

Вървящата до нея Ариа погледна с присвити очи засадения в саксия кактус в ъгъла. Някой беше залепил две очички, нос и уста на продълговатото зелено тяло.

— Къде съм го виждала това?

Спенсър погледна и поклати глава. Хана сви рамене. Както и Емили, която се беше облякла за случая с плисирана сива пола и тесен бял пуловер. Тя се обърна и съгледа семейство с нервни лица и слабо момче с хлътнали очи, които се бяха облегнали на регистратурата.

— Толкова странно ми се струва, че Али е била тук — прошепна тя.

— Не говориш сериозно — отвърна Хана. Семейството на Али я беше оставило в продължение на години тук, като почти не я бяха навестявали. Бяха я смятали за лудата близначка и не бяха обръщали никакво внимание на твърденията й, че тя е Истинската Али. Това сигурно беше достатъчно за всеки да се побърка.

Спенсър се приближи до регистратурата и каза на служителя, че са дошли на посещение при Келси Пиърс.

— Оттук — каза той бързо, оглеждайки ги внимателно. — Защо ми изглеждате познати?

Момичетата се спогледаха. „Защото една ваша пациентка се опита да ни убие“, искаше да каже Хана. Всъщност истинско чудо бе, че психиатричното заведение не беше затворено досега — те бяха пуснали Истинската Али, защото бяха решили, че е излекувана, а тя изби толкова невинни хора.

Момичетата влязоха в просторна стая с кръгли маси. В единия ъгъл имаше диспенсър с вода, а на един рафт се мъдреше кафе машина. По стените бяха закачени приповдигнати лозунги, целящи да повдигнат самочувствието: „ТИ СИ УНИКАЛЕН! ЗВЕЗДИТЕ СА ТВОИ!“. Лъжа.

Хана разпозна черно-бялата снимка на витата стълба; очевидно е била направена от някой от пациентите на „Убежището“, след като се е излекувал. Стаята имаше изглед към болничния коридор и тя не можа да се сдържи да не погледне към някои от пациентите, които минаваха оттам; като че ли очакваше да разпознае някои от тях. Като Алексис, която не ядеше нищо. Или Тара, която имаше огромни гърди. Или Айрис, която Хана смяташе за А. — и която е била в една стая с Истинската Али. Но дори сестрите й бяха непознати. Бетси, която разпределяше лекарствата, я нямаше. Доктор Фелиша, която водеше мъчителните групови сеанси, също не се виждаше никъде.

Миг по-късно вратата към коридора се отвори и една пълна сестра с космата бенка на брадичката въведе слабо момиче, облечено в розова болнична пижама. То имаше яркочервена коса и дребничко личице, но въпреки това Хана не можа веднага да познае, че това е същата личност, която бе срещнала за кратко на партито на Ноъл миналата година… или че това е побърканата фигура, която бе зърнала на скалата две нощи по-рано. Под очите на Келси имаше тъмни кръгове. Косата й беше изгубила блясъка си. Раменете й се бяха изгърбили и ръцете висяха безжизнено край тялото й.

Всички я гледаха вцепенени как издърпва един стол и тихо сяда. Тя ги погледна с безизразен поглед.

— Радвам се да ви видя тук.

— Здравей — отвърна Спенсър. После махна ръка към останалите. — Помниш ги, нали? Това са Хана и Ариа… а Емили познаваш.

— А-ха — отвърна навъсено Келси.

Настъпи продължителна, мъчителна тишина. Хана гледаше ръцете си, който лежаха в скута й, като отчаяно искаше да ги ангажира с нещо, пиличка или цигара. Момичетата не бяха обсъждали какво точно да кажат на Келси, щом пристигнат тук. Досега не се бяха озовавали в такава ситуация: лице в лице с А., получили възможността да я попитат защо ги е измъчвала така.

Най-накрая Келси въздъхна.

— Терапевтката ми каза, че трябва да се извиня.

Хана стрелна с поглед Ариа. Да се извини?

— Не трябваше да те водя при каменоломната. — Келси погледна към Емили. — Терапевтката ми каза, че съм те поставила в опасно положение.

Емили преглътна звучно. „Не беше ли това целта ти?“ искаше да каже Хана.

— Освен това би трябвало да ви благодаря. — Келси впери поглед в ноктите си и продължи с раздразнение в гласа: — За това, че ми спасихте живота в събота. Така че… грасиас.

Емили примигна.

— Ами, пак заповядай.

Келси тикна едно писмо в ръцете на Емили.

— Това е за теб. Написах го тази сутрин и то обяснява… всичко. Тук нямаме достъп до телефони или компютри, така че психиатрите ни карат да пишем писма, за да излеем чувствата си. — Тя завъртя очи.

— Благодаря — отвърна Емили, без да отмества очи от сгънатия лист хартия.

Келси сви рамене.

— Радвам се, че ме издърпахте от скалата, но не трябваше да викате линейка.

Емили зяпна от изненада.

— Та ти се гърчеше на земята! Как очакваше да постъпим?

— Да ме оставите. Щях да се оправя. И преди ми се е случвало.

Келси започна да къса на парченца салфетката, която лежеше на масата. По шията й плъзна червенина.

— Заради досието ми ченгетата не проявиха никаква милост. Това ми е трети път, затова автоматично отивам в рехабилитационна клиника. А след това в поправително.

Емили поклати глава.

— Нямах представа.

— Никой от нас не знаеше — додаде Спенсър.

Келси не каза нищо, но по лицето й си личеше, че не им вярва.

Всички се размърдаха смутено. След това Спенсър се наведе напред.

— Виж, ужасно съжалявам. За… онова, което се случи през лятото. Което направих в полицейското управление.

Келси гледаше втренчено масата и продължаваше да мълчи.

— И аз съжалявам — додаде Хана. В никакъв случай нямаше да си мълчи повече за това. — За хапчетата, които подхвърлих в стаята ти. И защото се обадих на ченгетата и те издадох.

Келси се изсмя накъсано.

— Стаята ми и без това беше тъпкана с хапчета, но е наистина гадно, че си се обадила на ченгетата. Та аз дори не те познавам.