Келси изсумтя.

— И аз трябваше отдавна да призная.

Емили надигна глава.

— Какво имаш предвид?

— И аз съм лъжкиня, също като теб. — Келси се изкиска, приближавайки се към Емили. — Нали знаеш, когато ти казах, че не съм се досещала, че двете със Спенсър сте най-добри приятелки? Или че си преминала през всичко онова с Алисън? Знаех през цялото време, Емили. Просто се преструвах, че не знам.

Емили притисна длан към челото си, опитвайки се да приеме думите й.

— Защо?

— Защото се опитвах да бъда мила. — Вятърът разроши косата на Келси. — А не да те зяпам като някой изрод. Какво е твоето извинение, Емили? Искала ли си да се смееш зад гърба ми? Двете със Спенсър присмивахте ли ми се?

— Разбира се, че не! — извика Емили. — Разбрах за това едва след като се запознахме!

Очите на Келси проблеснаха.

— Криела си всевъзможни тайни в ръкава си, нали? — Тя поклати отвратено глава. — Не мога да повярвам, че си го направила. Ти си ужасен човек, Емили. Ужасен.

Емили притисна ръка към сърцето си и почувства как бие през роклята. Чертите на Келси се бяха променили. Сега тя се взираше в Емили с чиста омраза, същата ненавист, каквато изпитваше към себе си Емили, откакто останките на Табита бяха изхвърлени на брега. Изведнъж всички теории, които Спенсър беше изрекла за това момиче, й се сториха напълно вероятни. Повече от вероятни — точни. Тя се сети за снимката на Табита в телефона на Келси. И за лицето на Табита, когато Ариа я блъсна от покрива. Мекото туп, когато падна на земята. Курортът изглеждаше толкова пуст, сякаш всички гости бяха напуснали острова за през нощта. Но някой ги беше наблюдавал. Келси.

Как не го беше усетила досега? Права ли беше Спенсър? Беше ли заслепена Емили от увлечението си?

Във всеки случай Келси беше права: Емили беше ужасен човек. Най-ужасният човек на света.

— Не исках това да се случи — прошепна тя. — Ти не разбираш.

Келси поклати отвратено глава.

— Но позволи да се случи. И не каза нищо.

Емили покри лицето си с ръце, спомняйки си паметните страници за Табита, опечалените й семейство и приятели.

— Знам. А трябваше. Това е ужасно.

В далечината се чу пропукването на автомобилни думи върху чакъла и Емили се обърна. Над хълма се появи светлина от автомобилни фарове, последвана от субаруто на Ариа.

Тя се беше вкопчила във волана. До нея седеше Хана, която вдигна ръка и посочи Емили.

Емили вдигна ръце над главата си и ги размаха, но Келси я улови за китката.

— Ти идваш с мен. — После я задърпа към ръба на скалата.

— Не! — Емили се опита да се измъкне, но Келси я стисна здраво и я дръпна толкова силно, че отлепи краката й от земята.

— Искам да ти покажа нещо — каза Келси, избутвайки я към клисурата. Глезените на Емили се изкълчиха няколко пъти заради неудобните й обувки. Накрая едната се събу и тя продължи да върви по чорап. По лицето й се стичаха сълзи и тя едва дишаше от страх.

— Толкова съжалявам — изхлипа тя. Гласът й трепереше толкова силно, че думите й едва се чуваха. — Мислех, че сме приятелки. Повече от приятелки.

— Бяхме. — Келси блъсна Емили към купчина камъни. — Но от това мен ще ме заболи повече, отколкото теб.

Двете стигнаха до ръба на каменоломната. По дългото й каменно лице беше пръснат чакъл. Когато Емили погледна надолу, тя видя само дълбока, безкрайна тъмнина. После хвърли един поглед през рамо и зърна Ариа да излиза от колата си.

— Емили! — извика тя. — О, Боже!

Келси побутна Емили по-близо до ръба и Емили изпищя. Келси щеше да направи с нея точно онова, което Мона се опита да направи със Спенсър, което Табита се опита да направи с Хана, което Али се опита да направи с всички тях. Само че този път А. щеше да остане жив, а жертвата му щеше да умре.

— Моля те! — Емили погледна умолително Келси. — Не го прави. Може би първо трябва да поговорим. Да го обсъдим.

— Няма какво да обсъждаме — отвърна Келси с равен глас. — Така трябва да бъде.

— Емили! — изпищя Ариа и хукна към тях.

Но тя се намираше твърде далеч. Ръцете на Келси се вкопчиха в раменете на Емили. Дъхът й изгаряше ухото й. Цялото й тяло като че ли се вдърви, сякаш се приготвяше да блъсне Емили през ръба. Емили затвори очи, осъзнавайки, че това са последните секунди от живота й.

— Моля те — прошепна тя за пореден път.

Тогава Келси изведнъж пусна ръката й. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Келси се приближава до ръба на пропастта. Тя погледна Емили в очите, но лудият, опасен блясък в тях беше изчезнал. Тя изглеждаше изморена и невероятно тъжна.

— Сбогом — каза Келси с най-тъжния глас, който Емили беше чувала някога. В очите й блеснаха сълзи. Ръцете й трепереха толкова силно, че се удряха в гърдите й. От носа й потече тънка струйка кръв. Тя погледна през ръба и си пое дълбоко дъх.

— Келси! — На Емили й трябваха секунди, за да осъзнае какво ще се случи. — Не скачай!

Келси не й обърна никакво внимание и продължи да се навежда напред, докато единствено пръстите на краката й останаха стъпили на ръба. В пропастта се посипаха камъни.

— Късно е. Писна ми от този гаден живот. — Тя заваляше думите толкова силно, че Емили едва я разбираше. — Писна ми от всичко. — Тя затвори очи и пристъпи в тъмнината.

— Не! — Емили обви ръце около кръста й. Келси се опита да я отблъсне с лакът, но Емили вложи всичката си сила и я дръпна назад. Двете се запрепъваха в тревата. Келси изпъшка и се опита да се освободи. Емили я стисна още по-здраво. Глезенът й отново се усука и тя изведнъж се озова на земята, затисната под тялото на Келси. Болка прониза главата и опашната й кост. Студът на скалите проникна през палтото й и стигна до кожата.

Тя изгуби съзнание за няколко секунди — чуваше единствено хълцане и слаби стъпки. Когато дойде на себе си, над нея се беше надвесила Хана.

— Емили? Емили! О, Господи!

Емили примигна бързо. Келси вече не лежеше върху нея. Тя се огледа трескаво, уплашена, че е скочила в пропастта, но момичето лежеше на няколко крачки от нея, свито на кълбо.

— Добре ли си? — Ариа също се надвеси над Емили.

— Н-не знам — отвърна замаяно тя. И тогава изведнъж си спомни всичко. Страха. Увереността, че ще умре. Как Келси знаеше всичко. По бузите й потекоха сълзи. Тялото й се затресе. Риданията й прозвучаха накъсано и грозно.

Хана и Ариа коленичиха до нея и я прегърнаха силно.

— Всичко е наред — прошепнаха те. — Вече си в безопасност. Обещаваме.

— Хей — разнесе се нечий глас отстрани. Емили отвори очи и забеляза трета фигура да клечи до Келси. — Събудете се.

Емили зяпна от изненада. Това беше Спенсър. Тя се беше усъмнила в нея и я беше предала, но приятелката й отново беше дошла за нея.

— Мацки, погледнете! — Спенсър вдигна глава към тях и отметна рус кичур от лицето си.

После се отмести встрани, за да могат да видят. Гърбът на Келси се беше извил в дъга, главата й беше отметната настрани, ръцете й краката й танцуваха така, сякаш по тях беше пуснат ток. На устните й изби жлъчка. Жилите на шията й изпъкнаха.

— Какво й става? — изпищя Хана.

— Ще се обадя на 911. — Ариа измъкна телефона си.

— Мисля, че е взела свръхдоза. — Спенсър коленичи до главата на Келси. — Сигурно е изпила нещо.

Емили се изправи и отиде със залитане до чантата на Келси, която все още лежеше на седалката в колата й. Вътре имаше шишенце с хапчета, пълно наполовина.

— Това. — Тя го показа на останалите.

Спенсър погледна и кимна с глава.

— „Лесно шест“.

Няколко минути след обаждането на Ариа към тях с вой се приближи линейка. Парамедиците заобиколиха Келси и веднага се заеха с нея, като казаха на момичетата да се отдръпнат назад. Емили притисна ръце към гърдите си, изтръпнала от студ и безчувствена. Ариа наблюдаваше действията на парамедиците, притиснала ръка към устата си. Хана не спираше да поклаща глава и да повтаря:

— О, Боже.

Спенсър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

След известно време шофьорът на линейката, атлетична жена с дълга до раменете кестенява коса, се приближи до момичетата.

— Какво се случи?

— Мисля, че се опита да се самоубие — отвърна Емили със слаб глас. — Предполагам, че е изпила твърде много хапчета… и се канеше да скочи в пропастта.

Парамедикът прегледа Емили за наранявания, но освен няколкото натъртвания и синини тя си беше наред. Мъжете натовариха Келси в линейката и отпътуваха. Емили мълчаливо наблюдаваше как червения буркан се спуска по хълма. Не спираше да се вслушва в сирените, докато звукът не изчезна окончателно.

Настъпи оглушителна тишина. Емили се приближи до Спенсър, която стоеше край огромната клисура. Същата гледка се беше разкрила пред очите й година по-рано, когато Мона се канеше да я убие. Това, че отново се бяха озовали тук, борейки се с А., изобщо не им се струваше като съвпадение.