Колата изхвърча от паркинга, преди Хана да успее да се сети. Тя се обърна и тръгна към ресторанта, който беше пълен с народ и миришеше на пържен чесън и пресни хлебчета. Входът беше претъпкана от хора и Хана едва не се блъсна в някакъв човек, докато вървеше към гардеробната.

— Внимавай! — сопна й се той, когато Хана случайно го сръга с лакът.

— Ти внимавай — отвърна му Хана. Тогава човекът се обърна. Беше Майк.

Хана отстъпи назад.

— О. Здравей.

— Здрасти. — Майк примигна изненадано. Двамата от седмици не се бяха приближавали толкова близо един до друг. Той все още миришеше на краставичния лосион за ръце „Кийл“, който му беше купила за Коледа. — Ти… как си?

Хана повдигна вежди.

— Значи пак ми говориш?

Майк се размърда смутено.

— Аз постъпих доста… глупаво. — Той я погледна умолително и я хвана за ръката. — Липсваш ми.

Хана погледна към дългите му, фини пръсти и изведнъж почувства раздразнение. Защо Майк не беше стигнал до този извод няколко седмици по-рано, когато Хана му изпращаше толкова много съобщения? Дали проявяваше интерес към нея само защото съобщенията спряха? Това беше типично за момчетата.

Тя отдръпна ръката си.

— Всъщност, Майк, аз се виждам с един човек.

Очите на Майк потъмняха.

— О. Добре. Браво на теб. И аз си имам приятелка.

Хана трепна. Нима?

— Браво и на теб — рече вдървено тя.

Те се погледнаха предпазливо. Тогава някой я побутна. Хана се обърна и видя Ариа и Спенсър. Бяха пребледнели.

— Трябва да поговорим с теб — каза Ариа. Двете отново я поведоха към паркинга. Тя погледна през рамо към Майк, но той вече разговаряше с Мейсън Байърс и Джеймс Фрийд.

— Трябва да видиш това — каза Спенсър, когато трите стигнаха до едно уединено местенце в края на паркинга. Тя извади айфона си и го размаха пред лицето на Хана.

Трябваха й няколко секунди, за да фокусира погледа си. На екрана се виждаше снимка на момиче, което лежи на пясъка. Около главата й имаше локва кръв.

— Това да не е…? — ахна Хана, твърде уплашена, за да произнесе името на Табита.

— Да. От А. От Келси.

Спенсър разказа на Хана как Келси беше отишла при нея и я беше попитала дали е получила съобщението й — това съобщение.

— Тя знае какво сме направили — каза Спенсър. — Знае всичко. Нападна ме и аз се опитах да се защитя, но хората ме дръпнаха от нея и казаха, че аз съм я нападнала. А когато всичко свърши, Келси ме погледна още веднъж и произнесе безмълвно: „Мъртва си“.

Хана рязко си пое дъх.

— Сигурна ли си?

Спенсър кимна.

— Трябва да я намерим и да я спрем, преди да направи нещо ужасно. Но нямам представа къде е отишла. Не мога да я намеря никъде.

По улицата изръмжа двигател, който напомни на Хана за колата, която едва не я беше блъснала малко по-рано. Внезапно тя направи връзката.

— Мисля, че видях Келси. Но не се досетих, че е тя.

— Къде? — изписка Ариа.

Хана преглътна тежко и махна към изхода на ресторанта.

— В колата й. Тръгваше си. И не беше сама.

Спенсър се ококори.

— Беше с Емили, нали?

Ариа бръкна в чантата си и извади ключовете от колата си.

— Трябва да ги намерим. Веднага.

Тя тръгна по паркинга и Хана я последва. Но след няколко крачки се обърна и забеляза, че Спенсър стои на тротоара и смутено пристъпва от крак на крак.

— Какво има? — попита Хана.

Спенсър прехапа горната си устна.

— Аз… се скарах с Емили в ресторанта. Казах й някои ужасни неща. Може би няма да иска да ме вижда.

— Ще иска. — Хана я хвана за ръката. — Това е Емили — и тя е в опасност. Всички заедно сме замесени в това, нали?

Спенсър кимна, закопча палтото си и тръгна към колата. Ариа отключи с дистанционното и всички се качиха вътре. Когато Ариа запали двигателя, Хана посочи някакъв лист хартия, който беше нанизан на антената.

— Какво е това?

Спенсър изскочи навън и дръпна хартията. После седна отново вътре и разгъна листа върху коленете си. Всички се взряха едновременно в него и едновременно въздъхнаха нервно.

Побързайте, мацки! Преди да е станало твърде късно!

А.

33.

Падналият идол

Емили и Келси профучаха покрай старомодните магазинчета по главната улица, часовниковата кула на „Холис“, покрития мост, луксозния козметичен салон, където Тяхната Али беше завела Емили и приятелките им да си направят кола маска по случай завършването на седми клас. Али се беше опитала да убеди Емили да направи и на триъгълника си, но тя беше отказала.

Келси не говореше, а само шофираше, вперила поглед напред. От време на време тялото й потръпваше в спазми, както правеше Емили, когато се събуждаше от кошмар.

— Всичко наред ли е? — попита колебливо тя.

— Всичко е наред — отвърна Келси. — Никога не е било по-добре! Върхът е! Защо питаш?

Леле. Тя беше избъбрила всичко това за няколко секунди. Емили се облегна назад, усещайки болката от врязалия се в гърдите й предпазен колан.

— Ти се скара със Спенсър заради онова, което се е случило, нали? Как мина? Много ли си разстроена?

Келси пусна волана, обърна се към нея и я потупа по рамото.

— Много си сладка. Винаги ли се притесняваш така за хората, или аз съм нещо специално?

— Ъ-ъ-ъ, ще гледаш ли пътя? — предупреди я Емили, когато колата прекоси жълтата пресечена линия. Друга кола се засили срещу тях, наду клаксона си и сви встрани.

— Надявам се да съм специална. — Келси отново се обърна напред. — Защото ти си специална за мен.

— Добре — отвърна Емили, но продължаваше да се чувства нервна. Къде отиваха? Тя рядко посещаваше тази част от Роузууд. Пред очите им изникна старата разнебитена квакерска църква и малко след нея Келси направи рязък завой. Колата профуча край дървена табела, върху която с разкривени печатни букви беше написано: „Каменоломна Плаващият човек“.

— 3-защо отиваме там? — заекна Емили.

— Била ли си някога тук? — Келси посочи стръмния хълм. — Страхотно е. Не съм идвала от векове. Отпреди да отида в поправителното училище.

Емили надникна през прозореца. Тя също не беше идвала отдавна тук: последния път беше, когато откриха, че Мона Вандерваал е първият А. Мона се канеше да блъсне Спенсър от скалата върху назъбените камънаци отдолу, но сама се плъзна към смъртта си.

— Има и по-интересни места от това, нали знаеш? — попита Емили с разтреперан глас. — От едно място до влаковата линия може да се види цялата Мейн лайн.

— Не, тук ми харесва. — Келси спря на празния паркинг до един голям варел с боклуци. — Хайде, излизай! — Тя изтича от другата страна и издърпа Емили навън. — Трябва да видиш гледката!

— Няма нужда. — Емили освободи ръката си от хватката на Келси. Токовете на обувките й потънаха в мократа трева. — Височините не ми понасят.

— Но тук е толкова красиво, Емили! — Келси махна към ръба на клисурата. Очите й бяха изпъкнали и леко кривогледи, и тя не спираше да потреперва. — Това трябва да го има в списъка ти! Не си живяла истински, докато не си стояла на ръба на пропаст!

След последната дума Кел си леко се изкиска. Емили настръхна. Спомни си предупрежденията на Спенсър. Странното съвпадение на почивките им в Ямайка. Двете ръце, които блъснаха Емили по хълма и Келси, която се появява на върха няколко секунди по-късно. Внезапното й странно поведение.

— Келси, какво става тук? — прошепна Емили.

Келси се разсмя неуравновесено.

— Нищо! Защо питаш такива работи?

— Изглеждаш ми… различна. Все едно си… не знам… пияна или нещо такова.

— Просто съм опиянена от живота! — Келси разпери ръце. — Готова съм да направя нещо голямо! Мислех, че си смела, Емили. Не искаш ли да застанеш на скалата с мен?

Келси изтича до ръба на дерето, оставяйки чантата си отворена на седалката. Лампичките на таблото все още светеха и Емили можеше да види съдържанието й. Най-отгоре стърчеше голямо шише с хапчета. На етикета не се виждаше име.

В главата й се включи аларма. Бавно, без да издаде нито звук, тя потърси телефона в джоба си. Когато го намери, бързо изпрати есемес на Ариа.

„Помощ. При Плаващия мъж. Моля, ела!“.

После натисна бутона за изпращане и зачака потвърждение, че Ариа е получила съобщението. Но точно тогава Келси се обърна.

— На кого се обаждаш?

— На никого. — Емили пъхна телефона в джоба си.

Келси отпусна ръцете си.

— Не ти се идваше тук, нали? Не искаш да излизаш с мен.

— Разбира се, че искам. Но се тревожа за теб тази вечер. Изглеждаш ми… разстроена. Държиш се странно. Заради това, което ти казах ли е? Трябваше отдавна да ти призная. Съжалявам.