— Аз я видях как се хвърли към това момиче без никаква причина! — каза някой друг.

— Пиесата е виновна — разнесе се гласът на Пиер. — Тя е обсебила съзнанието й.

— Тя е луда! — разнесе се познат дрезгав глас. Гласът на Келси.

Тълпата се раздели и лицето й се появи пред Спенсър. По бузите й се стичаха сълзи. Гръдният й кош се повдигаше тежко, опитвайки се да си поеме въздух. Един от сервитьорите й помагаше да се изправи. Няколко други я поведоха по уличката към паркинга.

— Почакайте! — извика Спенсър със слаб глас. — Не я оставяйте да си отиде. Тя е А.!

Бо се наведе към нея.

— Нощта беше доста дълга — рече малко грубо той. — Може би е по-добре да си вървиш, преди да направиш още някоя сцена.

Спенсър трескаво поклати глава. Как така не можеше да схване ситуацията? Но когато погледна отново към изкривеното му лице, разбра: незнайно защо всички си мислеха, че тя е виновна за случилото се. Според тях бе нападнала невинно момиче.

— Откачалка — прошепна някой.

— Трябва да я приберат в някое психиатрично заведение — обади се друг.

Една жена изтича след Келси и я докосна по рамото.

— Трябва да повдигнеш обвинения. Тя те нападна.

Хората бавно започнаха да се отдръпват от Спенсър. След миг до нея остана само наведеният Бо, който се взираше в нея така, сякаш нямаше представа коя е тя.

— Това момиче е опасно — прошепна му Спенсър. — Вярваш ми, нали?

Бо примигна. Искаше й се да й помогне да се изправи, да я прегърне силно и да й каже, че ще я защити. Но вместо това той се отдръпна назад заедно с останалите.

— Аз подкрепям сливането с героя, Спенсър, но ти стигна твърде далеч.

Бо се обърна и изчезна зад ъгъла. Спенсър искаше да му извика, но се чувстваше прекалено дезориентирана. После извърна глава към Келси, която се отдалечаваше с накуцване по улицата. Миг по-късно тя се обърна и отново погледна Спенсър. После вдигна ръка, прокара показалец по гърлото си и го насочи към нея. Устните й оформиха отчетливо няколко думи, съвсем бавно, за да може Спенсър да я разбере.

Мъртва си.

31.

Емили следва сърцето си

— Келси? — Емили се промуши през тълпата, която беше станала още по-гъста, откакто бе започнало партито час по-рано. Когато зави зад ъгъла и се озова в една от по-малките зали, тя се оказа пред група хора, които мърмореха и поклащаха глави, сякаш току-що се беше случило нещо. Наоми, Райли, Кейт и Клаудия оживено си шепнеха нещо. До тях стоеше симпатичен тъмнокос мъж, при вида на който Емили се изненада. Това не беше ли господин Фиц, предишният им учител по литература?

Емили беше изгубила Келси от погледа си в мига, в който излезе от тоалетната и оттогава не можеше да я открие. Дали не й беше ядосана за това, че Емили знаеше какво е направила Спенсър, но досега не й беше казала?

Емили профуча покрай големия плакат на Бо и Спенсър в ролите на Макбет и лейди Макбет и усети как я жилва чувство за вина. Спенсър.

Някога Емили беше изключително вярна на приятелките си — по тази причина Нейната Али й беше дала прякора „Убиец“. Спенсър беше казала някои ужасни неща, но беше ли това достатъчна причина Емили да издаде тайната й на нейния враг? Внезапно в съзнанието й се появи спомен: една късна лятна вечер, след като смяната й в „При Посейдон“ приключи, тя се отправи към метрото и забеляза Спенсър на улицата да разговаря с високо момче с черна плетена шапка.

— Финиъс, трябва да ми дадеш още — умоляваше го тя.

Момчето, Финиъс, просто сви рамене. Емили се опита да го огледа добре — Спенсър беше споменала името му няколко пъти, — но той стоеше прегърбен в сенките. После каза нещо, което Емили не успя да чуе.

— Ще ми се въобще да не ме беше зарибявал — каза Спенсър. — Направо ме съсипва.

Финиъс разпери безпомощно ръце. Когато раменете на Спенсър потръпнаха, той не я утеши.

Емили се скри зад ъгъла, изпълнена с удивление. Спенсър изглеждаше толкова… слаба. Смазана. В беда. Емили знаеше, че трябва да направи нещо, да разкрие присъствието си, да прегърне Спенсър и да я утеши, но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше скандално големия й корем. Тя не искаше Спенсър да го види. Беше твърде ужасяващо.

Сега тази реакция й се струваше глупава. В края на краищата Спенсър беше разбрала за състоянието на Емили — тя, заедно с останалите й приятелки, й беше помогнала, когато беше в нужда. Ако Емили беше отишла при нея в онзи момент, дали приятелката й изобщо щеше да бъде арестувана? Щеше ли Келси да отиде в поправително училище? Щеше ли Емили да предотврати вълната от ужасни събития?

Внезапно пред нея изникна Ариа и откъсна Емили от мислите й.

— Търсих те. Къде беше?

Емили махна с ръка.

— Мотах се наоколо. Виждала ли си… — Тя щеше да каже Келси, но се спря. — … Спенсър?

По лицето на Ариа премина странно изражение.

— Не видя ли какво се случи?

Емили отново погледна към разтревожените хора.

— Не…

— Аз успях да видя края. — Очите на Ариа бяха огромни. — Спенсър откачи. Нападна някого. Мисля, че е онова момиче, за което е убедена, че е А. — Келси. Тя е тук.

— О, Господи. — Емили беше убедена, че знае причината за това. — Някой пострада ли?

Ариа поклати глава.

— Трябва да намерим Спенсър. Сигурно тя има достатъчно основателна причина, за да й се нахвърли така.

Емили се огледа. Внезапно видя едно червенокосо момиче до вратата, да взема палтото си от гардеробната. Келси. Тя докосна Ариа по ръката.

— Ей сега се връщам.

Ариа се намръщи.

— Къде отиваш?

— Само за секунда. — Емили си проправи път през тълпата от ученици. Но когато стигна до Келси, тя вече беше хванала дръжката на вратата.

— Тръгваш ли си? — попита задъхано Емили.

Келси се обърна и погледна изморено, почти озадачено Емили, сякаш не можеше да си спомни коя е тя. Устните й бяха изкривени, а очите й блестяха неестествено.

— Ами, да. Май премиерните партита не са моята стихия.

— Да не се е случило нещо? — Гласът на Емили прозвуча пискливо. — Говори ли със Спенсър? Нали не си ми сърдита? За това, че съм знаела? Че не съм ти казала нищо досега? Не знаех как да ти го кажа, иначе щях да го направя!

Устните на Келси леко се отвориха. На бузата й играеше мускулче. Макар във фоайето да беше студено, по челото й бяха избили капчици пот. Без да каже нито дума, тя се обърна и излезе през вратата към паркинга.

— Къде отиваш? — Емили тръгна след нея.

— По-далеч оттук. — Келси се спря при колата си и я отключи с дистанционното. После посочи пасажерската седалка. — Ако искаш да дойдеш с мен, влизай.

Емили въздъхна с облекчение. Тя погледна към ресторанта, чудейки се дали трябва да каже на Ариа къде отива. Но Ариа търсеше Спенсър, а Емили се съмняваше, че точно сега тя умира да я види. Самата Емили не беше сигурна дали иска да я вижда.

— Идвам — каза тя. После отвори вратата и се настани на пасажерската седалка.

Келси я стрелна с усмивка.

— Добре — прошепна тя и подкара колата в тъмната нощ.

32.

Един съвсем нетипичен флаер

Когато Хана и Лиъм спряха на паркинга на „Ото“, часовникът на таблото на приуса показваше 21:08. Хана превключи на паркиране и Лиъм отметна кичур коса от лицето й.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш там?

— Сигурна съм. — Хана разтри врата си. — Достатъчно лошо е, че не отидох на самото представление. Сега ще трябва да лъжа и да кажа на баща ми, че съм седнала отзад или нещо такова. Какво правят вещиците, всъщност? Просто в случай, че баща ми ме попита.

— Те разкриват пророчеството на Макбет. — Лиъм погали с пръст голата ръка на Хана. За тайната им среща тази вечер тя беше облякла чисто нова копринена рокличка от „Отър“, която разкриваше доста кожа. Двамата бяха отишли на колежански театър в „Холис“ и се натискаха на задните седалки. — Казват му, че ще стане крал и му отправят всякакви страховити предупреждения — продължи Лиъм. — Освен това се кискат зловещо.

Хана докосна върха на носа му.

— Много си секси, когато говориш за Шекспир.

— А аз обичам всичко в теб — отвърна Лиъм и я целуна по устните. Хана изтръпна. Нима той току-що й беше казал, че я обича?

След още няколко целувки за довиждане Хана прогони Лиъм от колата си — неговата беше паркирана няколко часа по-рано пред църквата от другата страна на улицата. Тя го проследи с поглед, докато прекосяваше Ланкастър авеню, потръпвайки от удоволствие. После слезе от колата си и се запъти през паркинга към ресторанта. Към нея се засили една тойота хечбег, без да забелязва, че тя е там.

— Хей! — извика Хана, отскачайки от пътя й. На пасажерската седалка тя забеляза познато лице. — Емили? — До Емили седеше червенокосо момиче, което също й беше познато. Но откъде?