Пред очите й като че ли просветля малко. Може би наистина се държеше детински. Откога я интересуваше какво мислят останалите? Тя беше Шантавата Ариа, момичето с розови кичури в косата, което танцуваше в часа по физическо. Роузууд не я беше променил чак толкова.

Тя изпъна рамене и тръгна през тълпата. Надяваше се Езра да е още тук. Щеше да го намери, да го заведе при Ила и да й разкаже за плановете им. Щеше да танцува с него на малкия дансинг, да ги вземат мътните всички погледи. Толкова дълго бе копняла за него. Не можеше да му позволи точно сега да й се изплъзне.

— Езра? — извика Ариа, надниквайки в мъжката тоалетна. Никакъв отговор. — Езра? — извика отново тя и надникна през задната врата, но там имаше само няколко зелени контейнера за отпадъци и няколко готвачи, които пушеха цигари. Тя погледна и в задната зала, дори на паркинга. За щастие синият му фолксваген още беше паркиран там до един джип чероки. Сигурно беше някъде вътре.

Докато Ариа вървеше към ресторанта, отнякъде се чу слаб, познат смях. Тя рязко спря, побиха я ледени тръпки.

Смехът идваше откъм гардеробната. Тя отиде на пръсти до нея. Някаква фигура се размърда в дъното, скрита зад палтата и кожените якета.

— Ехо? — прошепна Ариа с разтуптяно сърце.

Тя чу въздишка, а после мокрите звуци на хора, които се целуват. Опа. Ариа отстъпи назад, но глезенът й се подви и тя залитна на една страна, блъсвайки се в няколко празни закачалки. Те се удариха шумно една в друга.

— Какво беше това? — разнесе се нечий глас. Ариа се спря, разпознавайки го на мига. След секунди една фигура излезе на светло. — О, Господи!

Очите на Ариа се разшириха. Езра впери поглед в нея. Устните му се разтвориха, но от устата му не излезе нито звук.

— Господин поет? — пропя втори глас. От сенките се появи русокосо момиче и прегърна Езра през кръста. Косата й беше разрошена, яркото й червило беше размазано и презрамките на изрязаната й рокля висяха на раменете й. Когато видя Ариа, устните й се разтеглиха в триумфална усмивка. — О, здрасти! — подразни я тя и притисна Езра още по-силно.

Клаудия.

Ариа отстъпи назад и се блъсна в други закачалки. След това се обърна и побягна.

30.

Убий я, преди тя да убие теб

— Трябва да кажа, че съм впечатлен. — Господин Пенитисъл разклати мартинито си и се усмихна на Спенсър. — Твоето изпълнение на лейди Макбет може да се сравнява с Кралската шекспирова трупа.

Мелиса пристъпи напред и прегърна сестра си.

— Беше невероятна. — Тя смушка Уайлдън, който също кимна.

— Изглеждаше напълно преобразена! Особено в сцената, когато тя не може да измие кръвта от ръцете си!

Спенсър се усмихна несигурно и отметна тежката си, напръскана с лак коса, през рамо. След като представлението свърши, при нея бяха дошли десетки хора, които й казваха каква страхотна работа е свършила, забравили за първоначалното й стъписване. Когато стигна до сцената с „Излизай, проклето петно!“, тя вече напълно се беше потопила в ролята и беше вкарала цялата енергия на вината си в героинята.

Накрая я изпратиха с гръмки аплодисменти, дори повече, отколкото аплодисментите за Бо. Беше успяла да поговори с фотографа и да го помоли да изреже първата провалена сцена. Останалата част от представлението щеше да е идеална за „Принстън“.

Но сега тя отново не се чувстваше добре, и то само заради разговора с Емили. Не беше имала намерение да се нахвърля върху нея, но Емили трябваше да разбере. Тя умираше от желание да й се извини, но приятелката й не се виждаше никъде. Спенсър не забелязваше и Келси.

До Спенсър застана една жена с тъмна коса и издължено фино лице.

— Лейди Макбет? — Тя протегна ръка. — Аз съм Дженифър Уилямс от „Филаделфия сентинъл“. Може ли да взема интервю и да направим няколко снимки?

Очите на госпожа Хейстингс грейнаха.

— Колко вълнуващо, Спенс! — Дори Амилия изглеждаше впечатлена.

Спенсър каза довиждане на семейството си, дори непохватно прегърна господин Пенитисъл. Докато се носеше сред тълпата, всички от трупата, момичетата, които познаваше от хокея на трева, дори Наоми, Райли и Кейт я потупваха по гърба и й казваха, че е свършила страхотна работа. Тя отново огледа залата за Емили, но не я откри.

Репортерката отведе Спенсър до едно сепаре отзад. Бо вече чакаше там с малка чаша еспресо в ръка. Той беше свалил бронята си и се беше преоблякъл в черен кашмирен пуловер и възможно най-сексапилните прилепнали джинси, които Спенсър беше виждала на момче. Тя седна до него и Бо стисна ръката й.

— Какво ще кажеш след интервюто да се измъкнем от купона?

На Спенсър й бе достатъчно да усети ръката на Бо в нейната, за да се успокои. Тя повдигна вежди в подигравателно неодобрение.

— Нима господин Йейл ще се осмели да зареже собственото си парти? Човек би си помислил, че ще искаш да се мотаеш наоколо и да слушаш подмазваческите гласове на хората.

— Аз съм пълен с изненади — намигна й Бо.

Дженифър се настани от другата страна на масата и отгърна бележника си на нов лист. Когато погледна Бо и му зададе първия въпрос, телефонът на Спенсър изпиука. Тя бръкна в джоба си. Папката с есемеси беше пълна със съобщения, в които най-различни хора я поздравяваха. Изпращач на последното, обаче, беше някаква смесица от букви и цифри.

Спенсър преглътна тежко, сви се на седалката, прикри екрана с ръка и натисна бутона за четене.

Ти нарани и двете ни. Сега аз що нараня теб.

А.

Към съобщението беше прикрепена фотография на русокосо момиче със златиста плажна рокля, което лежеше по корем на брега през нощта. Главата й беше извита на една страна, а на слепоочието й имаше голяма рана. По брадичката й се стичаше кръв и капеше върху пясъка. Вълните се разбиваха зловещо край главата й, опитвайки се да я отнесат.

Спенсър изпусна телефона в скута си. Това беше снимка на Табита, точно след като Ариа я беше блъснала от покрива. Нито Спенсър, нито някоя от другите момичета я бяха видели на земята — нощта беше толкова тъмна, а докато стигнат до брега, тялото вече беше изчезнало.

Но някой я беше видял. И я беше снимал. Келси.

От гърлото й се откъсна измъчен стон. Дженифър Уилямс вдигна глава от бележника си.

— Добре ли си?

— Аз… — Спенсър се измъкна от сепарето, замаяна. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се скрие. Журналистката я извика, но тя не се обърна. Тръгна, олюлявайки се, към изхода. Всички лица, които виждаше по пътя си, изглеждаха изкривени, дори заплашителни. Тя блъсна задната врата и се озова на пуста улица. Покрай стената бяха наредени метални контейнери за отпадъци. Стомахът й се преобърна от тежката воня на развалени зеленчуци и месо. Цареше зловеща тишина, в поразяващ контраст с оживената атмосфера в ресторанта.

— Хей.

Спенсър се обърна и видя Келси, застанала до задната врата. Тя я гледаше с присвити очи. Устата й изглеждаше като права линия. Спенсър ахна изненадано. Искаше й се да побегне, но крайниците й отказваха да помръднат.

Келси сложи ръце на хълбоците си.

— Получи ли съобщението ми?

Спенсър тихо изписка. Пред очите й изплува образът на Табита, просната мъртва на пясъка.

— Ти си болна — изсъска Келси. — Наистина си смяташе, че ще ти се размине?

Сърцето на Спенсър се качи в гърлото й.

— Аз…

— Ти какво? — Келси наклони глава на една страна. — Съжаляваш? Съжалението не е достатъчно, Спенсър.

Тя здраво я стисна за лакътя. Спенсър се дръпна в отчаян опит да се освободи, но Келси изсумтя раздразнено и я блъсна към тухлената стена. Спенсър извика и гласът й отекна в уличката. Изведнъж в главата й се завъртяха всички образи, които я бяха връхлитали през последните няколко дни. Тя видя Табита да й се хили зловещо на сцената в „Роузууд дей“. Видя Келси да се приближава към нея в потока с намерението да я удави.

— Не можеш да избягаш от мен — каза Келси от виденията й. А може би това беше истинската Келси, която стоеше пред нея. — Трябва да си платиш за стореното.

— Не! — изпищя Спенсър и силно я удари.

Келси залитна назад, но после отново се хвърли към нея. Изпаднала в паника, Спенсър протегна ръце, хвана Келси за шията и започна да стиска все по-силно и по-силно. Тя почувства как сухожилията поддават, как въздухът спира да навлиза, как деликатните костици се чупят. Това бе единственият изход. Спенсър трябваше да спре Келси, преди тя да я нарани.

— Господи! — чу се нечий глас. Спенсър усети удар в гърба. Краката й се подхлъзнаха и тя размаха ръце. Изведнъж се озова паднала по гръб на земята. Около нея стояха актьорите от групата с изкривени от шока лица. Зад тях друга група хора се беше струпала край хлипащо момиче. Келси се беше навела напред, опитвайки се да си поеме дъх.

Спенсър се надигна.

— Не й позволявайте да се измъкне! — изграчи тя. — Опита се да ме убие!

Всички впериха погледи в нея.

— За какво говори тя? — извика някой.