Спенсър рязко се обърна. Гласът принадлежеше на Бо Бразуел, поредната нова придобивка на „Роузууд дей“ и партньор на Спенсър в ролята на Макбет.

— Моля? — сопна му се тя.

Бо стисна гневно устни.

— Нищо.

Уф. Спенсър се обърна отново и запретна ръкавите на униформеното си сако. Бо се беше преместил тук от Лос Анджелис и заради високите си скули, дълга тъмна коса, преднамерено поведение на лошо момче и очукания мотоциклет „Индиън“, той бързо се беше превърнал във всеобщия любимец на момичетата в групата по театрално майсторство. На всички момичета без Спенсър, всъщност. Предишния месец, след като минаха предварителните записвания, той небрежно беше подхвърлил, че е приет в театралното училище на „Йейл“. И под „небрежно подхвърляне“ се разбираше помпозно парадиране всеки божи ден. Особено днес споменаването на „Йейл“ беше особено болезнено предвид несигурното бъдеще на Спенсър.

— Така. — Пиер почука с химикал по сценария и Спенсър подскочи. — Започваме от началото на сцената. Лекар? Придворна дама? — Той погледна към Майк Монтгомъри и Колийн Лаури, които също участваха в сцената. — Вие наблюдавате отстрани лейди М., която се намира в особено положение. И… действие!

Майк, който играеше лекаря на лейди Макбет, се обърна към Колийн, която играеше прислужничката на лейди Макбет, и я попита откога лейди Макбет ходи насън. Колийн му отвърна, че очевидно лейди Макбет е станала посред нощ, написала е нещо на лист хартия и го е запечатала.

След това Пиер махна на Спенсър, тя излезе на сцената и започна трескаво да потрива ръце.

— Да, това е мястото — рече задъхано тя, опитвайки се да прозвучи като луда жена, разкъсвана от вина заради това, че е убила краля.

— „Тихо, говори!“1 — изрецитира Майк.

— „Излизай, проклето петно! Измивай се, казвам ти!“ — изкрещя Спенсър. После погледна към сценария и прочете още няколко реда. Когато стигна до мястото, където се казваше, че още усеща миризмата на кралската кръв по кожата си, Пиер тежко въздъхна.

— Спри! — извика той. — Спенсър, искам да вложиш повече емоции. Повече вина. Всички злини, които си извършила през живота си се стоварват върху главата ти, сънуваш кошмари и виждаш кръв по ръцете си. Опитай се наистина да почувстваш какво е човек да извърши убийство.

„Идея си нямаш“ — каза си Спенсър и потрепери при мисълта за Табита. Ами ако комисията в „Принстън“ научи по някакъв начин за това? Ами ако А. им каже? Тя потрепери и затвори очи, а сцената продължи.

— Спенсър? — подкани я Пиер.

Спенсър примигна. Оказа се, че междувременно са били изречени няколко реплики, които тя напълно бе пропуснала, и сега режисьорът я гледаше втренчено.

— Ъ-ъ-ъ, съжалявам, докъде стигнахме?

Пиер изглеждаше доста раздразнен.

— Майк, ще повториш ли репликата си?

— „Тази болест надхвърля границите на моя опит. Но виждал съм някои, които са бродили насън, да умират все пак благочестиво в леглата си“ — каза Майк.

Спенсър гледаше в сценария си.

— „Измий си ръцете! Облечи си халата…“

Но докато изричаше репликите си, умът й се рееше някъде надалеч. Ами ако комисията разбереше за случилото се с Келси миналото лято? Полицаите бяха казали, че в досието на Спенсър няма да бъде вписано нищо, но може би в „Принстън“ го бяха научили по втория начин.

Връхлетяха я спомени за онази лятна юнска вечер, когато за пръв път срещна Келси в онзи бар, наречен „При Макгиликъди“ в района на Университета на Пенсилвания. Подът лепнеше от бира, по телевизията вървеше някакъв мач на Филаделфия Филис, а подредените на бара шотове проблясваха под неоновото осветление. Помещението беше тъпкано с ученици от летните курсове, повечето от които бяха непълнолетни. Спенсър беше заедно с едно момче на име Финиъс О’Конъл, което седеше зад нея в подготвителните часове по химия.

— Смяташ да вземеш четири изпита след шест седмици? — Финиъс я погледна ококорено над халбата си с „Гинес“. Той беше сладък по един джъстин-бийбъровски-напредничав-емо-начин, с пригладена коса и износена тениска. — Да не си се побъркала?

Спенсър вдигна равнодушно рамене, преструвайки се, че напрегнатата подготовка въобще не й е повлияла. Когато в края на годината получи оценките си в „Роузууд дей“, тя видя, че има три петици — и е слязла до двайсет и седмо място в класацията. Това просто нямаше да свърши работа. Единственото нещо, което можеше да спаси дипломата й и да я вкара в Айви лигата, беше да изкара с отличен четирите предварителни изпита.

— И аз смятам да взема четири изпита — разнесе се нечий глас.

Зад тях стоеше дребничко момиче с канелено-червена коса и блестящи зелени очи, което Спенсър бе виждала из общежитията на „Пен“. То беше облечено с избеляла тениска на „Сейнт Агнес“, снобарското частно училище в Роузууд, и носеше жълтеникави еспадрилени сандали „Марк Джейкъбс“ от най-новата му колекция. Спенсър носеше съвсем същите сандали, само че в синьо. Тя й се усмихна съчувствено.

— Хубаво е да знам, че има и други луди като мен.

— Мисля, че ще се наложи да се клонирам, за да успявам да свърша всичко — засмя се момичето. — И да убия момичето, което живее в съседната стая. То непрекъснато слуша песните от „Веселие“, като на всичкото отгоре им припява. — Тя опря пръсти до слепоочието си и рече „бум!“, имитирайки прострелване с пистолет.

— Няма нужда да се клонирате — или да сменяте стаите си. — Финиъс завъртя пръстена си около пръста. — Ако сериозно искате да изкарате шестици на изпитите си, мисля, че знам нещо, което да ви помогне.

Спенсър постави ръце на хълбоците си.

— Аз съм сериозна. Ще направя всичко необходимо.

Финиъс погледна към другото момиче.

— И аз съм сериозна — отвърна тя след кратка пауза.

— Добре, тогава, да вървим.

Финиъс хвана Спенсър и момичето за ръцете и ги поведе към задната част на бара. Докато вървяха, момичето се обърна към Спенсър.

— Познаваме ли се? Изглеждаш ми много позната.

Спенсър стисна зъби. Сигурно защото физиономията й се беше появявала по новините и в списание „Пийпъл“ като едно от момичетата, тормозени от някогашната им, смятана за мъртва, най-добра приятелка.

— Спенсър Хейстингс — изчурулика превзето тя.

Момичето помълча, после кимна.

— Аз съм Келси. Между другото, обувките ти са страхотни. И ти ли си в „Тайния клиентски списък на Сакс“?

— Естествено — отвърна Спенсър.

Келси я побутна с хълбок. И това беше единствената й реакция. На Спенсър й се искаше да я разцелува заради това, че не повдигна въпроса за Алисън Дилорентис, размяната на близначки и незнайния изпращач на есемеси с инициал А.

— Лейди М.? — разнесе се остър глас. Пиер изглеждаше така, сякаш главата му всеки момент ще експлодира.

— Ох… — Спенсър се огледа. Майк и Колийн бяха слезли от сцената. Беше ли свършило действието?

Пиер я избута към седалките.

— Вещиците? Вие сте следващите!

Вещиците, чиито роли се изпълняваха от доведената сестра на Хана, Кейт Рандъл, Наоми Циглър и Райли Улфи, бързо изтичаха от задната част на залата, където си бяха спретнали импровизирана сесия по ноктопластика.

— Здрасти, Бо — каза Райли, докато се качваха на сцената, и запърха с безцветните си мигли.

— Здрасти — каза Бо и ги дари с победоносна усмивка. — Готови ли сте за магия, вещици?

— Разбира се — изкиска се Наоми и прибра кичур от русата си коса зад ухото.

— Ще ми се наистина да можех да правя магии — каза Райли. — Щях да накарам Пиер да избере мен за ролята на твоя жена и да изрита Спенсър.

И трите стрелнаха Спенсър със злобни погледи. Тя не общуваше често с Наоми или Райли, но винаги внимаваше с тях. Някога двете бяха най-добрите приятелки на Истинската Али. А след размяната Тяхната Али — Кортни — ги беше зарязала от раз и те вече не бяха популярни. Оттогава имаха зъб на Спенсър и приятелките й.

Спенсър се обърна към Пиер, който усърдно си водеше бележки върху сценария си, най-вероятно за това колко лошо е било изпълнението й.

— Наистина съжалявам за сцената — каза тя. — Бях разсеяна. Утре всичко ще бъде наред.

Пиер сви устни.

— Очаквам актрисите ми да дават сто и десет процента от себе си всеки ден. Това ли бяха твоите сто и десет процента?

— Разбира се, че не! — изписка Спенсър. — Но ще се представя по-добре! Обещавам!

Пиер не изглеждаше особено убеден.

— Ако не се заемеш сериозно с това, ще се наложи да дам ролята на лейди М. на Фай.

Той посочи дубльорката на Спенсър, Фай Темпълтън, която седеше на един стол, забила нос в текста на „Макбет“. Обутите й в черно-бели раирани дълги чорапи крака стърчаха напред като краката на Лошата вещица от Запад от „Магьосникът от Оз“. Към обувката й „Док Мартин“ беше залепнало късче тоалетна хартия.

— Моля ви, недейте! — извика Спенсър. — Трябва ми висока оценка по този предмет!

— Тогава се заеми сериозно с пиесата. — Пиер рязко затвори папката със сценария. От нея излетя разделител за книга, обсипан с отпечатъци от устни и падна на земята, но той не посегна да го вдигне. — Ако се справиш отлично с тази роля, ще ти пиша шест за годината. Но ако се провалиш… — Той повдигна заплашително вежди и се отдалечи.