— Да поскачам върху възглавничките?

— Става!

Бет я побутна напред. Емили колебливо се качи върху дивана и леко подскочи. Тъкмо се канеше да слезе на земята, когато стоящото наблизо момче със сомбреро и бродирана мексиканска риза й се ухили. „Давай!“ — произнесоха беззвучно устните му и той вдигна окуражаващо палци. Емили скочи по-високо и се ухили. Изведнъж се почувства така, сякаш е във всекидневната им и се тръска на дивана, когато майка й гледа на другата страна. С всеки следващ скок тя се чувстваше все по-свободна и по-лека. Когато Бет й помогна да слезе, тя дори се разсмя от удоволствие.

Следващите предизвикателства последваха бързо и яростно. Тя отмъкна цигарата от ръката на едър азиатец с пиратска превръзка на окото. Прекоси тичешком дансинга, като пошляпваше мацките по дупетата. Бет й каза да отиде до големия панорамен прозорец и да покаже голите си гърди на Маркет стрийт и Емили едва не го направи, но се сети, че ако надигне роклята, Бет може да види белега от секциото. Вместо това се разтанцува като полудяла пред прозореца, подарявайки истинско представление на преминаващите автомобили. След всяко изпълнение се чувстваше все по-лека и по-спокойна, захвърлила своята изплашена същност на малка смачкана купчинка на пода.

След като успя да изнуди диджея да я научи да върти плочи, Емили бурно прегърна Бет.

— Страхотно е! Много ти благодаря.

— Казах ти, че имаш нужда да поизлезеш малко — натякна й Бет. — А какво ще кажеш за госпожица Морската богиня? — Тя посочи русалката, която се въртеше на дансинга. — Тя адски си пада по теб. Трябва да се пробваш.

— Не си пада по мен. — Емили я плесна по ръката, но после погледна към русалката. Блестящата й зелена рокля подчертаваше всяка извивка на тялото й. Когато забеляза, че Емили я гледа, тя й изпрати въздушна целувка.

Емили и Бет се наредиха на опашката пред бара за питиета и русалката се приближи към тях с танцувални движения. Емили се наведе към ухото й.

— Знаеш ли кой организира този купон?

Момичето потупа зелената си перука.

— Едва ли някой тук знае. Говори се, че помещението е на някакъв шеф от звукозаписната индустрия. Аз научих за купона от мрежата.

Край тях минаха две момичета, обвити в облак от марихуанен дим. Емили се отдръпна от тях.

— А ти оттук ли си?

— От предградията. — Момичето направи гримаса. — Скука.

* * *

— Аз също. Роузууд. — В мига, в който го каза, Емили потръпна, убедена, че непознатата ще я изгледа подозрително и ще се досети, че тя е едно от момичетата в „Малка сладка убийца“.

Но русалката просто сви рамене.

— Ходя в едно частно училище, което е наблизо до там. Но скоро завършвам, слава Богу.

— Избра ли вече в кой колеж искаш да учиш? — Емили погледна към ключодържателя с емблемата на Университета на Пенсилвания, който висеше от чантата й. — В „Пен“ ли?

По лицето на момичето премина неопределено изражение.

— Едва ли някой от университетите ще приеме такава като мен. — Тя хвана Емили за ръката и отново грейна. — Имам едно предизвикателство за теб, диваче. — Тя посочи към другия край на стаята, където стоеше едно момиче, облечено с костюм на Покахонтас и с голяма индианска диадема на главата. — Отмъкни й диадемата. Сложи си я. Обзалагам се, че ще си адски готина.

Стомахът на Емили се сви. Може би Бет беше права, че това момиче си пада по нея.

— Дадено.

Тя се засмя и се затича към Покахонтас. С едно бързо, смело и леко движение на ръката грабна диадемата от главата й. Изведнъж се оказа залята с пера. Ръцете на Покахонтас се стрелнаха към косата й. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Емили слага диадемата на главата си и побягва през залата.

— Жестока си! — извика русалката, когато Емили се върна при нея. — Може ли някой ден да излезем заедно? Ще умра, ако не станем приятелки.

Емили едва не изтърси, че се надява да станат нещо повече от приятелки.

— Дай ми телефонния си номер — рече вместо това и извади айфона си. — Боже, току-що осъзнах, че дори не знам името ти.

— Ама че съм невъзпитана! — Момичето бавно прокара пръст по емблемата на дамската й чантичка. — Аз съм Кей.

— А аз — Емили. — Тя се усмихна широко на момичето и й даде нерегистрирания си номер. Беше се заклела да не го дава на никой друг освен семейството и най-близките си приятели, но изведнъж усети, че това е нещо, което би направила само старата изплашена Емили.

А тази вечер тя я беше оставила зад гърба си.

6.

Падаща звезда

На следващата сутрин Спенсър седеше на ръба на зеления кадифен стол в аудиторията на „Роузууд дей“. В ръцете си държеше оръфано копие на „Макбет“, в което с розов флумастер бяха подчертани всички реплики на нейната героиня лейди Макбет.

Докато преглеждаше нервно първата сцена, Пиер Кастел, новият им учител по театрално майсторство, плесна с ръце.

— Така. Лейди М. на сцената! — Пиер, който настояваше учениците да го наричат на малко име, отказваше да произнася цялото име Макбет от страх пред някакво вековно проклятие като че ли онези, които се осмеляваха да го изрекат на глас, биваха обречени на смъртоносна треска, получаваха жестоки изгаряния, промушваха ги с нож или ги удушаваха. Днешната репетиция беше първата му като режисьор и той я започна, като нарече продукцията „Шотландската пиеса“ и назовава Макбет и лейди Макбет само с инициалите им, което объркваше повечето първокурсници. Пиер беше избран за заместник, след като Кристоф, почитаемият директор и бивш учител, се премести в Италия заедно с приятеля си. Но всички твърдяха, че Пиер е истинско попадение. Той бе драматургът на „Цимбелин“ във Филаделфия, както на още няколко други шекспирови пиеси в Ню Йорк.

Спенсър мушна сценария под мишница и се изкачи с омекнали колене по стълбичката към подиума. Предишната вечер беше размишлявала до ранните часове на деня как се е получило това ужасно объркване в „Принстън“. В два сутринта се беше измъкнала от леглото и беше прегледала писмото с надеждата, че ще открие някаква грешка. Но след това потърси Бетина Блуум на сайта на „Принстън“ и я откри — шефка на приемния комитет, със самодоволна физиономия на снимката.

Абсурдно бе на този свят да има още един обещаващ Спенсър Хейстингс. Освен това тя бе потърсила в Гугъл информация за Спенсър Ф., както бе започнала да го нарича. Оказа се, че още шестнайсетгодишен Спенсър Франсис Хейстингс се беше кандидатирал за кмет на Дариън, Кънектикът, и едва не бе спечелил. В профила си във Фейсбук той се хвалеше, че заедно с баща си е обикалял света с яхта и че в десети клас се е състезавал за научната награда „Уестингхаус“. Снимките на страницата му показваха привлекателно момче, което изглеждаше като човек, който се държи изключително учтиво с възрастните дами, но същевременно върти по шест гаджета едновременно. Когато Спенсър Ф. е получил същото писмо като нея, той сигурно просто е свил рамене и се е свързал с някой чуждестранен чиновник или холивудски директор, които са му най-добри приятели, и ги е накарал да се обадят на когото трябва в комитета по приеманията.

Не беше честно. Спенсър беше работила толкова, толкова много, за да я приемат в „Принстън“. Освен това бе извършила ужасни неща, за да си осигури мястото, включително да съсипе живота на Келси предишното лято. Тя трябваше да бъде приетият в „Принстън“ Спенсър.

Но макар да не се беше кандидатирала за кмет, Спенсър имаше доста сценичен опит. Беше изпълнявала главните роли във всяка училищна пиеса, като се започне с малката й роля в „Малката червена кокошчица“ в първи клас. След това в седми клас беше преборила Али — всъщност Кортни — за ролята на Лора от „Стъклената менажерия“, впечатлявайки дори абитуриентите със зрелостта и крехкостта си. В осми клас — след като Али изчезна — или по-точно след като Истинската Али я уби — Спенсър изигра Мери в „Дългият път на деня към нощта“ и беше бурно аплодирана за изпълнението си. Миналогодишният „Хамлет“ бе единствената пиеса, в която не беше участвала — бяха й забранили да участва в каквито и да е училищни дейности заради това, че е изплагиатствала есето на сестра си. Всъщност беше извадила истински късмет, че тази година в „Роузууд дей“ бяха избрали „Макбет“ и че Спенсър спечели кастинга за лейди Макбет — ролята беше истинско предизвикателство и щеше силно да впечатли комитета по приемането в „Принстън“. Би трябвало да е достатъчна, за да й даде преднина пред Спенсър Ф.

Дъските на подиума изскърцаха под краката й. Пиер, който бе облечен изцяло в черно и си беше сложил нещо, което подозрително приличаше на очна линия, потупа устните си със сребристия си химикал „Мон Блан“.

— Ще опитаме сомнамбулската сцена, лейди М. Репетирахте ли я с Кристоф?

— Разбира се — излъга Спенсър. Всъщност Кристоф беше толкова зает с преместването, че предположи, че Спенсър е научила репликите си и няма нужда от репетиции.

Пиер сведе поглед към сценария в ръцете на Спенсър.

— Още ли използваш това нещо? Представлението е само след две седмици!

— Знам почти всички реплики — възрази Спенсър, макар това да не беше така.

Тя дочу тихо кискане отляво.

— Няма шанс за театралното училище на „Йейл“ — разнесе се тих глас.