— Не знам — поклати глава тя. Беше объркана. Това не можеше да има нищо общо с емпатичните й способности. Трябваше да бъде нещо друго.

— Аз съм тук, за да открия защо е така. — Гласът му се втвърди, както и кехлибареният блясък в очите му. — Бях назначен в шерифския отдел, за да науча причините, поради които нашите Породи умират тук и какво иска от теб Съвета. За да направя това, трябва да се предприемат определени стъпки.

Защо Мегън имаше чувството, че това е капан? Можеше да го види в очите му, да го чуе в гласа му. И ако това не бе достатъчно, стомахът й се бунтуваше от нерви — сигурен знак, че няма да хареса онова, което предстои.

— Например?

— Представител. — Гласът му се изпълни със задоволство. — Длъжен съм да живея и да работя с представител на местната полицейска служба. Човек, който е наясно с това, което съм, но няма да каже на никой друг. Тъй като ти си част от разследването, беше решено от шерифа и Отдела по делата на Породите, че ти ще бъдеш този представител.

О-о, това беше решено? Сякаш тя нямаше право на мнение? Сякаш би им позволила да й дават нареждания, без да възрази.

— О, аз не мисля така. — Мегън се изправи от мястото си, незабавно отхвърляйки идеята. Нямаше начин, по дяволите. — Имаме чудесни мотели тук. По дяволите, Ланс живее сам. Остани с него.

Брейдън се изправи бавно на крака и младата жена просто не успя да се сдържи. Не успя да се сдържи да не огледа тези мощни дълги крака, обгърнати в избелели дънки и обути в тъмни издраскани кожени ботуши. Мегън върна погледа си обратно към неговия и лицето й пламна от многозначителната усмивка на устните му. Да не говорим за повече от впечатляващата издутина между бедрата му.

— Ланс не е вариант — провлече Брейдън. — Ти си причината те да дойдат тук. И няма да спрат, докато не те убият, Мегън.

— Глупости — изръмжа тя. — Ако искаха да ме убият, можеха да го направят по всяко време. Твоят Койот те е излъгал, Брейдън. Мислил ли си за това?

— Мислил съм. — Породата кимна бавно, онази проклета усмивка не слизаше от устните му. — Предпочитам да греша, но да бъда предпазлив. И така, съквартирантке, кога ще се прибираме у дома?

Мегън се обърна бавно към Ланс. Братовчед й наблюдаваше спора мълчаливо, което не бе характерно за него. Изражението на лицето му не бе успокояващо.

— Направи нещо — каза рязко жената.

— Направих — въздъхна той, погледът му беше сериозен, решителен. — Одобрих го.

Проклятие.

— Тогава можеш да си промениш решението. — Мегън усещаше как трепери и знаеше, че оплесква нещата с тази среща, но не може да го промени. — Не можеш да ме накараш да му позволя да живее в моя дом, Ланс.

Откликът й към Брейдън Арнес беше прекалено силен и ставаше твърде дълбок. Всяка клетка в тялото й беше настроена за него и на нея не й харесваше това. Не го искаше.

— Мегън, седни обратно — Ланс въздъхна уморено, докато се взираше в нея, очите му, почти същия син цвят като нейните, бяха потъмнели от тревога.

— Не искам да сядам — обясни тя с лъжливо търпение. — И определено не искам този саблезъб неандерталец за съквартирант.

Мегън не обърна внимание на тихото ръмжене, едва доловимо и предупредително, което дойде от Брейдън. Точно както се опита да не обръща внимание на искрите, които звукът изпрати по тялото й.

— Братовчедка ти има малък остър език, Ланс. — Тътенът в гласа на Породата се задълбочаваше. — Ще срещне някой, който е способен да го притъпи, при това много скоро.

— Това ще бъде паметен ден — изсумтя Ланс, който изглеждаше почти доволен от едва доловимото предупреждение.

— Ланс… — Мегън се наведе напред, опря ръце на бюрото му и срещна погледа му. — Ние не го познаваме. Той би могъл да стои зад всичко това. — Разбира се, тя знаеше по-добре. Можеше да го усети. — Как можеш да му се довериш достатъчно, за да ми наредиш да му позволя да остане в дома ми?

— Защото онези Койоти се опитваха да те убият, Мегън. — Ланс се наведе напред, гласът му бе гърлен и изпълнен с гняв. — Защото, проклет да бъда, ако седна и наблюдавам как попадаш в шибана засада. Така че свиквай с това. Можеш да ни сътрудничиш или да се обадиш на семейството си и всички да се преместим при теб. Това как ти звучи?

Мегън се отдръпна рязко и се изправи. Да се обади на семейството? Очите й се разшириха при тази заплаха, след това се присвиха яростно. Не помагаше и това, че сякаш Брейдън се наслаждаваше на всеки миг от конфронтацията.

— Като ад. — Тя се опита да запази гласа си умерен, като хвърли на Брейдън обвинителен поглед. Определено щеше да го обвини за това.

Мегън не бе живяла с никого, откакто бе напуснала Академията. Не можеше да се справи с емоциите, които вибрираха между стените от другите, екота от кошмари, мечти, надежди и страхове. И Бог знаеше, че Брейдън трябва да има много кошмари. Към това се добавяше и факта, че я правеше нервна. Е, може би нервност не беше точната дума. Неспокойна, несигурна, неудобно в собствената си кожа. Мисълта за него бе достатъчна да я възбуди, а споменът за онова леко гризване на ухото й бе достатъчен, да накара женската й същност да запламти.

— Мегън, какво, по дяволите, става с теб?

Тя можеше да се обзаложи, че Ланс е също толкова объркан от изблиците й, колкото и тя.

— Знаеш, че не си в безопасност.

Младата жена го стрелна със суров поглед. Той знаеше какво става с нея.

— Не мога да го направя — възрази тя, напомняйки му за проблемите, които имаше с живеенето с други хора, с понасянето на техните страхове и емоции. — Знаеш, че не мога.

Изражението му стана по-твърдо.

— Нямаш избор.

Мегън се завъртя на пети и тръгна към вратата, отказвайки да спори повече по този въпрос. Отказ и точка.

— Мегън, по дяволите, върни се тук! — Гневът на Ланс беше като камшик, който се вряза в чувствителното й съзнание. Тя поклати глава, стисна дръжката на вратата и погледна назад към двамата мъже с презрение.

— Аз не мисля така. — Усмихна се хладно. — Намери му друго легло. Аз нямам свободно — информира ги тя със спокойствие, което не изпитваше, след това отвори вратата и избяга от стаята.

Измина краткото разстояние до собствения си кабинет, решена да събере това, което е необходимо, преди да се отправи към пустинята. Патрулирането в повечето случаи бе скучно, но поне имаше възможност да успокои съзнанието си, за да може да мисли логично. Наистина трябваше да мисли логично точно сега.

Когато влезе в кабинета си, без никакво предупреждение, Мегън бе тласната към стената, вратата се затръшна и характерно, предупредително ръмжене прозвуча от гърдите, към които бе притиснато лицето й сега.

Борбата не помагаше. Тя се опита да рита, да хапе, да удря, но всяко действие бе контрирано, докато тя не се усмири, мълчалива, опитвайки се да игнорира инстинктивната изгаряща възбуда, която започна да се надига в гладните дълбини на женствеността й.

Кучи син. Желаеше го. Мегън се втренчи в него при това осъзнаване и усещането на прилив от чисто удоволствие, което заливаше плътта й, докато той я държеше. Дали някога се бе чувствала така? Дали някога бе познала подобна интензивност на усещане от толкова кратко докосване?

— Свърши ли вече? — гласът на Брейдън беше спокоен, вбесяващо развеселен, но примесен с тъмно желание.

Младата жена отказа да отговори. Той се отдръпна достатъчно, за да я погледне. Тя не искаше да говори. Ако го направеше, може би щеше да стори нещо глупаво. Нещо неразумно. Нещо, което със сигурност щеше да я вкара в беда. И…

Той имаше ерекция.

Очите й се разшириха шокирано, когато усети дебелото копие от плът, притиснато към долната част на корема й, горещо и твърдо… и ако Мегън не грешеше, по-впечатляващо от издутината, която бе зърнала предишния ден.

— Пусни ме. — Тя се насили да произнесе думите между стиснатите си зъби, а клиторът й изкрещя в протест. Искаше й се да се отърка в него, да усети как зърната й докосват гърдите му, и това само я разгневи още повече.

— Няма да спечелиш. — Брейдън задържа ръцете й зад гърба й с едната си широка длан, отказвайки да я освободи, като я изви по-близо до себе си. Другата му ръка улови опашката й и дръпна главата й назад.

Очите му, като тъмно злато, се взираха в нея с една прикрита чувственост, която караше утробата й да се свива, а вагината й да крещи яростно.

Да, тя го мразеше. Наистина. Мразеше го толкова много.

— Не залагай на това. — Мегън присви очи, гледайки го яростно, дори когато тялото й изкрещя от удоволствието да бъде толкова близо до него. — Не искам и нямам нужда от теб. И следващия път, когато се отнесеш толкова грубо с мен, ще те застрелям.

Устните му се извиха развеселено.

— Опитай се да ме застреляш и може да се наложи отново да те ухапя.

Очите й се разшириха шокирано, когато главата му се сведе, устните му се насочиха към поруганата долна част на ухото й, за да го поеме в устата си и да го оближе.

Мегън дръпна главата си на една страна, опитвайки се да я удари в неговата.

Брейдън се премести назад и се изсмя дрезгаво и възбудено, като погледна надолу към нея отново.

— Дръж проклетите си вампирски зъби за себе си — отсече Мегън. — И ме пусни или ще започна да крещя докато ушите ти заглъхнат. Това се нарича тормоз, нали знаеш. Сексуален тормоз.