Направо й късаше сърцето.

— Няма какво да оправяме.

— Ами фактът, че сме женени и ще имаме дете? Бъди разумна, Джейн. Просто се нуждаем от малко време.

Тя се стегна, за да прогони прокрадналата се у нея слабост, която я караше да се съгласи. Отказваше да се превърне в поредната безволева жена, станала жертва на чувствата си.

— Домът ми е в Чикаго.

— Не го казвай. — В гласа му отново прозвучаха гневни нотки. — Имаш си чудесен дом от другата страна на тази планина.

— Онова място е твое, не мое.

— Не е вярно.

Почукването, разнесло се откъм вратата, стресна и двамата. Кал скочи от ръба на леглото.

— Джейн? — повика Лин. — Джейн, чух нещо. Добре ли си?

— Да.

— Чух гласове. Мъж ли има при теб?

— Да.

— Защо трябваше да й го кажеш? — изсъска Кал.

— Искаш ли го при теб? — попита Лин.

Тя потисна мъката, надигнала се в гърдите й.

— Не.

Последва дълга пауза.

— Добре тогава. Ела в моята стая. Може да спиш при мен.

Джейн отметна завивките.

Кал я стисна за ръката.

— Не го прави, Джейн. Трябва да поговорим.

— Времето за говорене отмина. Утре се прибирам в Чикаго.

— Не можеш да го направиш! Доста мислих и имам да ти казвам много неща.

— Кажи ги на някой, който го е грижа.

И като се отскубна от него, тя изхвърча от стаята.



Джейн се канеше да избяга, а той не можеше да го позволи. За нищо на света! Та той я обичаше!

Беше научил от баща си, че трите стават рано, затова пристигна в планината Хартейк още призори. Изобщо не беше мигнал, след като миналата нощ се бе покатерил през прозореца в стаята на Джейн и после излезе пак на дъжда навън. Сега, когато беше твърде късно, виждаше къде бе сгрешил.

Трябваше да й каже, че я обича в мига, в който се озова в стаята й, още докато затискаше устата й с ръка. Вместо това се беше раздрънкал за отвличане и репортери, ръсейки празни приказки, вместо да стигне до същинската част, до единственото важно от всичко, което искаше да й каже. Може би се срамуваше, задето му беше отнело толкова време да осъзнае нещо, което би трябвало отдавна да е разбрал.

Истината за чувствата му се беше стоварила върху него като гръм от ясно небе. Вчера следобед тя го беше осенила изведнъж, докато караше като луд надолу по планината, след като се бе държал като пълен глупак, разкрещявайки се, че ще си останат женени. Изражението върху лицето й — на неподправено презрение — го беше съсипало. Доброто й мнение значеше за него много повече от това на някой спортен журналист. Тя беше всичко за него.

Разбираше, че любовта му към нея не беше новина — новост бе само това, че най-сетне е приел този факт. Поглеждайки назад, той си даде сметка, че вероятно се беше влюбил в нея, когато я бе съборил на земята в двора на Ани в деня, в който откри на колко години е всъщност.

С цялото си същество знаеше, че не може да допусне този брак да се разпадне. Колкото и да го плашеше идеята да сложи край на кариерата си, това бе нищо в сравнение с ужаса от мисълта, че би могъл да изгуби Джейн. Това означаваше, че трябва да я накара да го изслуша, но първо трябваше да се погрижи да не си замине.

Входната врата на бабината му къщурка беше затворена с резето, което монтира преди по-малко от две седмици. Бе сигурен, че за нищо на света нямаше да му отворят, така че просто изкърти вратата с ритник и отиде в кухнята.

Джейн беше на мивката, облечена в нощницата си с Гуфи и с разрошена коса. Зяпна от изненада, а докато го оглеждаше, очите й се разшириха от тревога.

Той се бе зърнал в огледалото, докато минаваше през дневната, и изобщо не се учуди на реакцията й. С небръснатата си брада, зачервени очи и експлозивен темперамент, приличаше на някой особено опасен, избягал от затвора престъпник. Не че имаше нещо против. Нека са наясно от самото начало, че не се шегува.

Ани седеше на масата по пижама от розов сатен, върху която беше наметнала стара вълнена риза. Все още не се беше гримирала и всичките й осемдесет години си личаха. Докато Кал прекосяваше кухнята, тя изломоти нещо и се изправи. Той мина покрай нея и взе пушката от мястото й в ъгъла.

— Смятайте се за обезоръжени, дами. И никой няма да си тръгне оттук без мое разрешение.

След тези думи излезе на предната веранда, където облегна старовремското оръжие на стената и се отпусна в дървения люлеещ се стол до входната врата. Качи крака върху червено-бялата хладилна чанта, която бе донесъл със себе си. В нея имаше шест бири, пакет пушена наденица, няколко замразени десертчета „Милки Уей“ и парче хляб, затова изобщо да не се надяват, че ще си тръгне, когато огладнее. След това се облегна в стола и затвори очи. Никой не можеше да заплашва неговото семейство. Нито дори самите те.

Итън се появи към единайсет часа. Кал не беше чул кой знае какъв шум отвътре — малко приглушени разговори, течаща вода, кашлицата на Ани. Поне напоследък не пушеше. Майка му и Джейн за нищо на света не биха го допуснали.

Брат му спря на най-долното стъпало и Кал с отвращение забеляза, че отново беше изгладил тениската си.

— Какво става тук, Кал? И защо джипът ти блокира пътя? — Итън се качи на терасата. — Мислех, че не те пускат в къщата.

— Така е. Дай ми ключовете на колата си, ако възнамеряваш да влизаш.

— Ключовете ми? — Погледът му се спря върху пушката, подпряна на къщата.

— Джейн си мисли, че днес ще си тръгне оттук, но тъй като няма как да мине покрай джипа ми с онази нейна трошка, ще се опита да убеди теб да я откараш. Просто искам да съм сигурен, че няма да се поддадеш на изкушението.

— Не бих ти го причинил. Наясно си, надявам се, че изглеждаш като някой тип от плакат на издирван престъпник?

— Може и да не възнамеряваш да й дадеш ключовете си, но професорката е умна почти колкото Бог. Със сигурност ще измисли нещо.

— Не мислиш ли, че ставаш съвсем мъничко параноичен?

— Аз я познавам. Ти — не. Дай ми ги!

Макар и крайно неохотно, Итън извади ключовете си и ги подаде на брат си.

— Мислил ли си просто да изпратиш няколко дузини червени рози? При повечето мъже помага.

Кал изсумтя отвратено, стана от стола и отиде да отвори изкъртената врата. Пъхна глава вътре само колкото да извика:

— Ей, професоре! Преподобният ви е дошъл на гости. Същият, който те видя както майка те е родила.

После се отдръпна и задържа вратата на Итън, след което отново се настани в стола. Докато си вземаше замразен „Милки Уей“ от хладилната чанта, реши, че неговата безскрупулност може да се справи с нейния забележителен ум.

Час по-късно се появи и Кевин. Кал знаеше, че би трябвало да му благодари за пресконференциите, ала старите навици умираха трудно и вместо това се навъси насреща му.

— Какво, по дяволите, става, Бомбардировач? Защо пътят е запречен от две коли?

На Кал сериозно започваше да му писва да обяснява.

— Не може да влезеш, преди да ми дадеш ключовете на колата си.

За разлика от Итън, хлапето изобщо не се опита да спори. Просто сви рамене, подхвърли му ключовете и подаде глава през вратата.

— Не стреляйте, дами. Аз съм от добрите.

Кал изсумтя, а после скръсти ръце, подпря брадичка на гърдите си и затвори очи. Рано или късно щеше да й се наложи да излезе и да говори с него. Трябваше просто да чака.

В един часа пристигна баща му. Проклетниците прииждаха, а никой от тях не си тръгваше.

Джим махна с глава към пътя.

— Тук е заприличало на паркинг.

Синът му протегна ръка.

— Дай ми ключовете си, ако искаш да влезеш.

— Кал, това трябва да престане.

— Правя всичко по силите си.

— Не можеш ли просто да й кажеш, че я обичаш?

— Тя не ми дава възможност.

— Надявам се, че знаеш какво правиш. — Джим му подхвърли ключовете и влезе в къщата.

И Кал се надяваше да е така, но нямаше намерение да си признае, че има съмнения. Най-малко пък пред баща си.

Чувствата му към Джейн сега му се струваха толкова ясни, че не можеше да разбере как изобщо е бил объркан. Мисълта да прекара живота си без нея го изпълваше с пустота, която нищо не можеше да запълни, дори и футболът. Как му се искаше тя да забрави как бе отхвърлил любовта й в деня, в който го беше напуснала. Това бе най-скъпоценният подарък, който беше получавал някога, а той го беше захвърлил като торба с боклук. И ето че сега жена му правеше същото с него.

Въпреки че за мъничко бе кривнала от правия път, за да забременее, той не познаваше по-почтен човек от нея и трябваше да се уповава на мисълта, че веднъж обикнала някого, любовта й ще трае вечно. И все пак, когато погледнеше истината в очите, знаеше, че си е заслужил онова, което му се случваше, защото не беше проявил здравия разум да оцени това, което Бог му беше дал. Знаеше още, че за да си я върне, би седял тук до края на живота си.

Следобедът се точеше едва-едва. Рок музиката, която ехтеше откъм задния двор, бе доказателство, че там се провежда импровизирано парти, ала Джейн все така не идваше, за да поговори с него. Усети мирис на запалени въглища и чу как Итън извика: „Джин!“. Само веднъж Кевин изскочи иззад ъгъла на къщата, за да улови фризбито, което някой беше хвърлил. Изглежда, всички си изкарваха чудесно, с изключение на него. Чувстваше се като натрапник в собственото си семейство, а те се забавляваха за негова сметка.