Тя се вгледа в лицето му. Стори й се уморен и, колкото и да бе странно, уплашен и несигурен.

— Да, представям си. Но защо първо не се отпуснеш за малко?

Брант седна и се облегна на безкрайно стария и удобен плюшен диван на майка си. Взе една от меките възглавници, подредени отстрани, пъхна я под главата си и затвори очи.

— Както разбирам, последните няколко дни са били много трудни — подзе Алис и блестящите й сини очи, същите като на сина й, се спряха на изтощеното му лице. — Радвам се, че успя да се измъкнеш и да дойдеш тайно тук. Пресата преследваше и мен. За щастие още не са се добрали до Лили.

— Тя е на пътешествие по Егейско море, нали? — попита Брант и отвори едното си око.

— Да, този път със съпруга си — отговори майка му кисело.

— Това е меденият й месец, мамо — засмя се той.

— Да, третият й меден месец. Отгоре на всичко Дани, Патриша и Кийт са при неговата майка!

— Не се притеснявай. Аз харесвам Дъсти, децата също. А и Бог е свидетел, че той е достатъчно богат, за да й осигури всичко, което й е нужно.

— Но по години е по-близо до мен, отколкото до Лили!

— Знаеш, че на Лили й трябваше някой по-възрастен, който да я вкара в пътя.

— Да беше чул тексаския му акцент!

— Чувал съм го. Мамо, да не ставаш сноб, само защото сега си вдовица на виконт? Начинът, по който благородниците се отнасят един към друг, е истинска лудост.

Алис Ашър се усмихна тъжно.

— Прав си. Аз съм една обикновена стара глупачка и говоря като зла тъща. — Въздъхна дълбоко и скръсти ръце в скута си. — Чудя се какво би казал баща ти за всичко това.

— Би се засмял гръмогласно и би им казал да се разкарат с тяхната смешна титла и с полуразрушеното си имение.

— Полуразрушено ли? — вдигна вежди тя. — Откъде знаеш?

Брант стана от дивана. Не го свърташе на едно място. Запъти се към прозореца, който гледаше към красивата поляна пред дома на майка му в Кънектикът, и подхвърли през рамо:

— Вчера прекарах няколко часа с моя адвокат, Том Бардън, и с един правист, както го наричат, който е пристигнал чак от Лондон, „за да ме осведоми за добрата ми съдба“. Точно така ми каза с превзетия си акцент. Името му е Харлоу Хъксли, представи си, горе-долу моя възраст, държи се надуто и носи вълнен костюм. Освен това е само кожа и кости, без нито един мускул.

Алис се засмя. Лесно си представи Харлоу Хъксли. Красивият й атлетичен син нямаше високо мнение за „кекавите“ мъже. Сигурно пред съотборниците си щеше да го опише доста по-точно и картинно.

— Тъкмо той е изплюл камъчето пред журналистите, да върви на… по дяволите.

— Предполагам, добре си го наредил.

— Е, Том се опита да го защити — усмихна се накриво Брант. — Исках да му избягам, но не стана. Каза, че очаква… не, че направо настоява да замина за Лондон и да уредя всичко.

— И ти, разбира се, ще заминеш — отбеляза майка му спокойно.

— За какво, по дяволите, да ходя? — възрази той разгорещено. — За мен няма никакво значение какво ще стане с всичко това.

Алис Ашър погледна замислено сина си.

— Знам, че баща ти никога не е говорил много за роднините си в Англия, дядо ти също, ала ти си всъщност повече от половин англичанин, защото и в моите вени тече някоя и друга капка английска кръв. Помниш ли какво писмо получи миналата година? Старецът знаеше доста неща за теб.

— Неприятно писмо — вметна Брант.

— Може би. Аз го препрочетох, след като ми се обади по телефона. Всъщност е доста трогателно.

— Мамо, чуй ме. Харлоу ми каза много малко, обаче доколкото разбирам, няма нито имения, нито пари. Само една разпадаща се стара къща в някакво място на име Съри и може би няколко акра земя без особена стойност около нея.

— Къщата се нарича Ашърууд Хол и се намира в старинното селце Ийст Гринстед.

— И не забравяй, че титлата все едно е трябвало да бъде предадена на мен, така ми обясни Харлоу Хъксли. Старият глупак просто не е имал друг избор. Останалото е завещал на мен вероятно защото няма никаква стойност, а той е решил, че американският клон на фамилията има пари и ще ги хвърли в неговата съборетина.

— Е, синко — възрази Алис разсъдливо, — ти наистина имаш пари. Няма да ти навреди поне да видиш имението. В края на краищата, сезонът свърши. За известно време си свободен, нали?

Брант сви рамене.

— Би трябвало да рекламирам една компания за спортни стоки, но не точно сега.

— Поне не е крем за бръснене!

— Вярно — засмя се той. — Лили ме заплаши, че няма да говори с мен, ако си покажа пред света лицето, покрито с това бяло… нещо. — Хвърли виновен поглед към майка си.

— Не се притеснявай, скъпи — рече Алис и стана. — Предполагам, че ще ти трябва известно време, докато се съвземеш. Миналата година, ако правилно си спомням, ти отне около два месеца. А колкото до сестра ти… — Тя сви рамене точно като сина си.

— Слушай, мамо — опита Брант да започне една според него предварително загубена битка, — може би трябва ти да отидеш. Да се заемеш с тази работа и да ми кажеш какво мислиш.

— Брант — дяволито заблестяха очите й, — аз вече съм посъбрала култура. Време е и ти да получиш малко. Корените са важно нещо. Направи го като лична услуга към мен, скъпи.

— По дяволите! — подскочи той. — Не е като да нямам никаква култура! Бил съм в Европа и съм завършил колеж.

— Да, скъпи, знам.

— Не ме подценявай, само защото съм спортист.

— Да, скъпи, разбира се.

— Дипломата ми не е съвсем без стойност. „Връзки с обществеността“. Може би когато се оттегля от футбола, ще се заема с реклама.

— Да, скъпи, похвална идея.

— „Дюк“ не е второкласен колеж.

— Разбира се. Ти прояви изключителна предвидливост. Много се гордея с теб, както се гордееше и баща ти. А сега защо не обмислиш всичко още веднъж? Аз отивам да шпиковам свинското.

Той се предаде и се засмя:

— Да, скъпа, отлична идея!

Когато след вечеря вдигна звънящия телефон, Брант се чувстваше преял и пийнал. От шест хиляди километра долетя възбуденият глас на Лили:

— Лорд Ашърууд! Каква изненада! Господи, ставам ли сега контеса или нещо такова, мили братко?

— Здравей, Лили — отговори той. — Как са Атина и Дъсти?

— И двамата невъобразимо горещи, скъпи — засмя се сестра му.

— Сигурен съм. Кога се връщаш вкъщи?

— В Кънектикът или в Лондон?

— В Тексас. Нали там живее съпругът ти?

— В Хюстън, Брант. Тук е жега дори по това време на годината. Не знам как ще издържа! — Тя прихна. — Добре, стига си се мръщил. Имам чувството, че те виждам. Как можеш да си толкова строг, като си спортист? Разбира се, това е само защото съм ти сестра, знам. Може би един английски лорд трябва да бъде точно такъв, но…

— Лили — прекъсна я Брант, — като лична услуга към мама заминавам за Лондон, чуваш ли? В края на другата седмица. Искаш ли да ти купя нещо?

При нейния радостен писък трябваше да отдалечи слушалката от ухото си. Чу я как вика на Дъсти:

— Уговорих го, скъпи! Трябваше само да му обясня… — За щастие, не успя да чуе повече, защото Дъсти Монтгомъри измъкна слушалката от ръцете на жена си.

— Добре, Брант — долетя бавният му, премерен глас. — Хей, момко, съжалявам за полуфинала. Щеше да е много по-лесно, ако играеше за даласките „Каубои“. Обаче онова подаване към Нолън във втората четвърт беше страхотно!

— Благодаря, Дъсти. Направихме добър мач, въпреки резултата.

— Дяволите да го вземат онзи чужденец — допълни Дъсти и Брант си го представи как поклаща глава в знак на скръбно отвращение.

— Аха… Е, вие добре ли си прекарвате?

— Покрай сестра ти по друг начин не може. Макар че тия развалини ми действат на нервите. Дано да е по-интересно по време на пътуването.

„Като става дума за развалини…“ Не, не мога да кажа такова нещо дори на шега, помисли Брант и бързо попита за островите, на които се гласят да отидат.

— Благодаря ти, скъпи — обърна се към него Алис, след като поговори и тя десетина минути с дъщеря си.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Има, разбира се. Знам, че отиваш заради мен… — За миг замълча и избърса ръцете си в престилката. — Ще вземеш ли и Марси с теб?

Марси, красивата Марси, която само преди седмица реши, че ще й подхожда да се омъжи за един донякъде известен спортист, който е и английски виконт.

— Не — изненада се той. — Разбира се, че не.

— Тя те търси два пъти днес.

Брант прекара пръсти през гъстата си тъмна коса, с цвета на махагоновото пиано на майка му, както тя обичаше да му напомня.

— Надявах се да си поохлади малко ентусиазма.

— Ти си на тридесет и една години, Брант. С Марси е сериозно, нали?

— Още някое внуче ли ти се иска? Повярвай ми, Марси няма желание за деца. В края на краищата, тя наистина прави кариера.

— Да, вярно е — съгласи се Алис спокойно. — Но въпросът не е в това. Не съм сляпа. Толкова години се правиш на плейбой. Толкова много жени…

— Да, повечето за да видят имената и лицата си във вестника заедно с известен футболист.

— При това красив и добър. Колко жалко и за тях, и за теб. Мисля, че си станал малко циничен. Сигурно е нормално. Радвам се, че заминаваш за Англия. Ела тук за момент. Искам да ти покажа семейния албум, който не си виждал от години. Изрових го от тавана точно преди да пристигнеш.

— Не е имало нужда. Знаеш, че можеш да ме убедиш и без него.

— Още един довод никога не би навредил, нали?

Брант седна на дивана до майка си с чашка кафе на коленете.

— Колко много хора, с които никога не сме се виждали!

Имаше избелели снимки на брата на дядо му, Ашърууд — страховит и гневен. Изглеждаше неумолимо строг и начумерен, ала не по-намусен от жените около него, които и да бяха те.

— Това е бедният ти чичо Хенри, който загина през Втората световна война само на двадесет и една години. А това е леля Лорета, която почина през седемдесет и шеста, ако не се лъжа. Тя никога не се е омъжвала. Така че, както виждаш, братът на дядо ти няма нито един пряк наследник. А това е Ашърууд.