Отвори входната врата, влезе и старателно заключи зад себе си. У дома, помисли блажено и постави допълнителната верига. Мина през хола, без да си прави труда да пали лампите, изключи телефона и се запъти право към просторната баня. Съблече се, отпусна благодарното си тяло в топлата вода и тогава чу шум. Отвори едно око и се обърна към вратата.

Там стоеше Марси Елис. Високият й прелестен силует се открояваше в отвора. Брант понечи да се усмихне, ала така и не успя.

— Не мога да повярвам, че не си ми казал! — избухна тя. — Почувствах се като пълна глупачка, когато онази кучка Джоан Мароу ме изпревари!

— Марси, бях малко зает с мача, както и всички останали. Пък и на кого му пука кой интервюира падналите?

— Не говоря за тъпата игра! Ти си английски лорд, а аз да не знам нищо! — Тя отметна нетърпеливо гъстата си руса коса, а тъмнокафявите й очи заблестяха възхитително.

— Тъпа ли? Обзалагам се, че тялото ми не би се съгласило с теб, поне в момента. Знаеш ли, все пак така си изкарвам хляба.

Марси се изчерви и сведе очи. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че когато говори много тихо и с почти безизразен глас, значи е ядосан.

— Аз… Извинявай, скъпи. Бях ужасно разочарована, че „Звездите“ паднаха. Знам колко много значеше това за теб и за отбора. — Сви леко рамене и едната презрамка на роклята й се смъкна. — Ще си го върнете догодина, сигурна съм.

— Да, възможно е — съгласи се той. — Какво правиш тук, Марси? Знаеш, че след мач съм полумъртъв.

Тя рядко се опитваше да лъже, особено пред него, защото Брант имаше свръхестествената способност веднага да усеща.

— Нямах намерение да идвам — призна си честно. — Обаче когато видях новините, исках да разбера защо, по дяволите, не си ми казал.

Имаше още нещо, което харесваше у Марси, освен изключителната й чувственост в леглото. Ако правилно я подхванеш, можеше да е ужасно пряма. Това й качество я правеше отлична журналистка.

— Наистина никога не съм се замислял — отговори й той със същата откровеност. — Знаех, че старецът е много древен, но английските титли просто не ме интересуват. Боже мили, аз съм толкова американец, колкото хотдог. Всъщност направо не мога да повярвам, че журналистите вдигат толкова шум за това.

— Не ставай глупав — възрази рязко Марси. — Това не е като да си никой.

— Не е и като да съм милионер.

— Въпреки всичко си знаменитост, а хората се хващат на такива истории. Просто си представям заглавието на Джоан: „Атлетичният аристократ“. Не е честно. Ако само знаех…

Днес много неща не бяха честни.

— Мисля, че бих предпочел нещо не чак толкова умно, като например нищо.

— Можеш да си вземеш твоите предпочитания и да се избършеш с тях. Поне още една седмица ще се вдига шум около теб.

И другата презрамка падна и роклята й се смъкна. Брант почувства как мускулите му като по чудо се отпускат. Господи, обичаше гърдите й!

— Знаеш ли какво ще ти кажа — надигна се той от ваната и протегна ръка към хавлията. — Когато разбера какво, по дяволите, става, ще ти дам едно изключително интервю. Е?

Марси за миг забрави, че е сърдита и обходи с поглед тялото му.

— Ребрата ти са ожулени.

— Аха — усмихна се Брант широко. — Мислиш ли, че ще можеш да се ограничиш само със северната и южната ми половина?

— Предимно с южната — отвърна тя с бавна усмивка.

ПЪРВА ГЛАВА

Дафни Клер Ашърууд седеше по турски върху синята си плажна кърпа на цветя и гледаше как туристите, предимно германци, се качват на малката моторна лодка, привързана към кея на хотел „Елонда Бийч“. Те заминаваха за цял ден на един от многото безлюдни острови на север от Крит, за да ловят риба и да плуват.

Както обикновено, гръцкото слънце бе толкова силно, че само след половин час усети как коленете й започват да изгарят. Посегна към плажното масло, проклинайки наум русата си коса и светлата си кожа. Докато се мажеше, се усмихна тъжно на двете малки парчета оранжев найлон, които я покриваха. Ако чичо Кларънс можеше да я види в нещо толкова разголващо, щеше да получи удар.

Сега чичо Кларънс бе мъртъв и не можеше повече да управлява живота й. Тя не тъгуваше особено поради смъртта му на деветдесетгодишна възраст, и то само когато от време на време очакваше да чуе как сприхавият му глас й нарежда да направи нещо. „Той е един самотен старец,“ казваше си Дафни, когато усетеше поредната вълна от негодувание. „Не е виновен, че е такъв отвратителен и се държи с мен като с икономка, болногледачка и слугиня, като със собственост, която трябва да е на негово разположение по всяко време на деня и нощта. Дължа му много, защото ме е взел да ме отгледа, когато родителите ми са починали.“ Това бе нейното заклинание, което през годините действаше все по-малко. А сега се бе освободила от него. Тя въздъхна и внимателно затвори капачето на плажното масло. Леля Кло би й казала да престане да мисли за дългите и празни години в Ашърууд. „Животът“, би казала леля Кло важно, „животът те чака, мое мило пиленце.“

Е, помисли Дафни и вирна глава, готова съм за него… или поне така ми се струва. Но как може човек да сграбчи живота, ако няма никаква представа какво да сграбчи? Какво щеше да прави, като се върнеше в Англия? Аз съм възрастен човек, двайсет и три годишна, повтори си тя новото заклинание в отговор на тези парливи въпроси. Един възрастен човек все ще измисли нещо. Погледна към бикините си и замаяно поклати глава. Никога нямаше да забрави изражението на леля Кло, когато се появи от пробната на универсалния магазин в Атина и се запромъква крадешком към нея, опитвайки се напразно да се прикрие с ръце.

— Милостиви небеса! — възкликна леля Кло. — А пък аз си мислех, че си една малка кльоща! Господи, какви гърди! Сега като си помисля, майка ти беше доста надарена. Няма да се отчайвам, наистина няма да се отчайвам.

За какво няма да се отчайва? Дафни не разбираше. Беше вярно за гърдите, крити толкова години зад широките й пуловери и три размера по-големи якета. Тя самата мислеше, че изглежда несъразмерна, особено след като иначе навсякъде беше толкова мършава.

— Не, милинка, не си кльоща! — отсече леля Кло и срина с един удар колебливите й възражения. — А си модерно стройна! Като манекенка, поне от седмото или осмото ребро надолу.

И ето я сега в Гърция, на остров Крит — място, за което от години бе мечтала — седи на плажа и изглежда като манекенка, от ребрата надолу. От осмото ребро.

Защо, простена Дафни наум и смутено прекара ръка през дългата си коса, защо позволих на леля Кло да ме забърка в това? Не че Крит не беше едно от най-красивите места, които някога бе виждала. Защото беше. Леля Кло отдавна знаеше за нейната мечта да посети Акропола и гръцките острови, и особено двореца на цар Минос в покрайнините на Хераклион, столицата на Крит. И, разбира се, леля Кло знаеше, че тя направо ще се влюби в малкото селце Свети Никола с колоритните му рибарски лодки и екзотични канали.

— Е, пиленце — възкликна тогава леля Кло, забелязала колебание в погледа й, — да не би да имаш намерение да гниеш сама тук, в Ашърууд, докато новият виконт те изрита? Време е да направиш нещо за себе си!

И Дафни й позволи да я измъкне от Англия след погребението на чичо Кларънс. Аз съм като тръстика, помисли си с отвращение. Винаги се огъвам пред по-силния вятър. Но леля Кло поне искаше да й достави удоволствие.

Изведнъж усети, че някакъв мъж гледа към нея и тъмните му очи се задържат с интерес върху гърдите й. Бързо намъкна хавлията и си тръгна от плажа. Мъжете, напомни си тя, още един проблем. Какво прави човек с тях?

Къде, по дяволите, беше леля Кло?

Кло Спаркс беше заета да уговаря час при мосю Етиен, френския фризьор в Свети Никола.

— Цял живот е изглеждала като момиченце, мосю — обясняваше му тя. — Сега е на двайсет и три, а пак прилича на четиринайсетгодишна. Прекалено хлапашки вид има, нали разбирате. Трябва ни нещо драматично, нещо бляскаво, нещо… и аз не знам какво.

— Разбирам, мадам — отговори мосю Етиен отегчено. Тези нахални англичанки с техния жалък тромав френски! Без съмнение въпросната хлапачка сигурно бе едно тантуресто, безлично създание, което вероятно си беше най-добре такова, каквото е. — Кога бихте желали да доведете младата дама при мен? — Той взе бележника си и й подари една от своите специални интимни усмивки.

— Утре в девет — заяви леля Кло твърдо.

В таксито, на връщане към хотел „Елонда Бийч“, прехапа устните си, болезнено напукани от безжалостното гръцко слънце. Тя бе накарала Дафни да тръгне на това пътешествие към Атина и после към Крит след погребението на стария темерут. Възползвала се бе от сговорчивостта на момичето, точно както правеше досега старият темерут. Но, по дяволите, това беше за нейно добро! Да, помисли Кло решително, Дафни трябваше да получи своя шанс. Тя не беше безлична, в никакъв случай. Сега трябваше да я склони да махне глупавите си очила и да си сложи контактни лещи. Пое дълбоко въздух. Всяко нещо с времето си. Всичко се движеше точно по график. Трябваше да не забрави да изпрати телеграма на Реджи Хъксли в Лондон. Имаше нужда от поне още една седмица.



Брант прегърна силно майка си.

— Най-после спокойствие и тишина, нежни грижи и никакви скандали. Толкова е хубаво човек да си е вкъщи. Изглеждаш красива както винаги, мамо! — При тези думи тя обикновено му се смееше, защото той бе нейният мъжки двойник.

За момент Алис Ашър не каза нищо, а само се полюбува на красивия си син. Слава Богу, не беше като баща си и не се срамуваше да показва чувствата си от страх, че това ще го направи по-малко мъжествен.

— Добре дошъл у дома, Брант. Радвам се да те видя. В допълнение към нежните грижи ще приготвя любимата ти вечеря — шпиковани свински пържолки и домашна юфка.

— След една домашно приготвена вечеря тялото ми ще помисли, че е умряло и е отишло на небето! — Той отново я прегърна и после я пусна. — Трябва да поговорим за много неща.