Катрин Каултър - Аристократът

Защитниците на нюйоркските „Звезди“, стиснали шлемовете си, стояха безпомощно по страничните линии и гледаха как Карпатиан, голмайсторът на „Железните“, шутира високо от четирийсет и третия метър право към вратата. Брант Ашър видя как топката влетя само на сантиметри от страничната греда и напрегнато зачака сигнала на съдията.

Ударът си го биваше.

Гай Ричардсън, нападателят на „Звездите“, хвърли шлема си на земята и ядосано затропа с крака:

— По дяволите! Не вярвам! Как можа така да ги мине! От петдесет метра!

Карпатиан подскочи от радост и изчезна сред тълпа от играчи.

— Запалянковците тук на стадиона пощуряха — пищеше екзалтирано коментаторът.

Сякаш пилоните се тресат, помисли Брант. Някой от съотборниците му яростно изпсува, но повечето мълчаха с наведени глави. На електронното табло се изписа крайният резултат: двайсет и четири на двайсет и един. Този полуфинален мач бе свършил. Техният шанс за Суперкупата бе отишъл по дяволите.

Брант стисна здраво шлема си в ръце и се запъти към Сам Карверели, треньора на „Звездите“. Той изглеждаше не по-малко скапан — свъсил дебелите си сиви вежди, привел рамене, стиснал устни.

— Исусе — чу го Брант да шепти, — сега трябва да ходя да поздравявам оня пор Хауърд! Гаден червей! Карпатиан е най-голямата му грешка.

Брант преметна ръка през рамото му.

— Важното е да имаш късмет — отбеляза той, защото не му дойде наум нищо по-добро.

Сам Карверели се стегна и премигна към своя знаменит преден защитник.

— По дяволите, Брант, не е честно. Вторият ни добър сезон… Ох, какво значение има? Давай да ходим, преди тълпата да е озверяла.

Повечето от играчите на „Звездите“ вече бяха на игрището и поздравяваха „Железните“. Напрежението бе спаднало. Запалянковците на „Железните“ скоро щяха да забравят този мач, защото след седмица им предстоеше друг. „Звездите“ щяха да гледат останалите полуфинали и мача за Суперкупата по телевизията.

Днес играха добре, мислеше Брант, докато тичаше към центъра на терена, за да поздрави Джо Маркс, предния защитник на „Железните“. Ако Еди Ригс не беше изпортил оная топка във втората четвърт, ако не беше единствената негова топка, която прихванаха в първата четвърт… Прекалено много „ако“. Днес той имаше двадесет и три завършени атаки, включително две подавания на Лойд Нолън, и накара Уошингтън Тейлър да тича цели сто метра. Но не беше достатъчно. Сега не чуваше оглушителния шум, не внимаваше за изровените буци пръст, в които един защитник лесно може да се препъне. До следващото лято нямаше да има повече футбол.

Джо Маркс бе изпаднал в такава еуфория, че в първия момент не го позна.

— Боже, Боже — крещеше той и тупаше Брант по гърба, докато най-после осъзна кой е, поукроти ликуването си и се постара да се прояви спортсменски. Все пак беше победител. — Излезе ни късмета, а, Брант?

— Разбира се. Добре играхте, Джо.

Двамата дългогодишни съперници си стиснаха ръцете и Брант се отдалечи, за да остави Джо да изживее славата си. В неговата съблекалня днес шампанското щеше да се лее върху главите и просмуканите от пот екипи на играчите.

Заедно със смълчаните си съотборници Брант се запъти към съблекалнята. Той бе на тридесет и една години, на върха на кариерата си. За миг мрачно помисли, че може би е време да се оттегли от футбола, да се оттегли с достойнство. После се сети за Кени Стеблър. Змията, който удряше всички в земята. Как ли се чувстваше той на игрището, когато тези огромни младоци се опитваха да се стоварят върху него? Когато стана на трийсет, Брант започна да разбира, че възрастта не е относително понятие във футбола. Дори сега, на трийсет и една, имаше осем години по-млади от него. Усмихна се. Със сигурност Джо Маркс, който също бе прехвърлил трийсетте, в момента ни най-малко не се чувстваше стар.

Настроението в съблекалнята бе потиснато. Изведнъж му се прииска да изкрещи на оклюмалите си съотборници, че загубата на един полуфинален мач не е краят на света. Че това все пак беше вторият им печеливш сезон. Собственикът на отбора сигурно в момента плачеше, но през последните две години „Звездите“ му бяха донесли доста пари.

Скочи на една пейка и извика:

— Хайде стига, пуяци такива! Преди вестникарите да са разбили вратата, престанете да се държите така, сякаш съм ви свил жените! — Поне успя да им привлече вниманието. — Нищо не можехме да направим за шута на Карпатиан. Сега човекът поне ще има работа… най-малкото догодина.

Лойд Нолън се изсмя.

— Ама той дори не може да говори английски — изръмжа Гай Ричардсън. — И има бирено шкембе.

— И златен крак — допълни Брант. — Слушайте, момчета, ще излезем оттук като победители. Джордж, дай на Ланс хавлиена кърпа. Видях отвън една журналистка. Нали не искаме Ланс да й изкара акъла?

Добре, помисли си той, като видя няколко усмивки, и слезе от пейката. Бързо хвърли поглед към върволицата от журналисти, които нахлуваха в съблекалнята. Ланс Карвър, огромният нападател, вече увиваше кърпата около кръста си.

От гимназията насам Брант бе печелил и губил безброй мачове, а през първите три години бе играл във вечно падащ отбор и бе свикнал да му задават нахални въпроси, затова сега отговаряше с апломб. С крайчеца на окото си зърна, че един журналист бе успял да хване натясно двайсет и една годишния новак Тайни Фибс. Отговори бързо на още няколко въпроса и си проби път към младия защитник. Потупа стокилограмовата грамада по гърба и каза в микрофона, който бе едва на няколко сантиметра от носа му:

— Догодина ще видите на какво е способен Тайни. Това момче има страхотно бъдеще!

Минаха поне четирийсет и пет минути, докато журналистите оставят отбора на мира. Брант стоеше под душа и чувстваше как горещите водни игли се забиват в пламтящите му мускули. Дясното рамо го болеше нетърпимо. Може би следващия сезон щеше да се наложи да го оперира, може би щеше да загуби знаменития си удар… „Престани, глупак такъв! Какви са тия тъпотии?“

След още почти час успя да се освободи от съотборниците си и да излезе от съблекалнята. Тази нощ щяха да летят обратно за Ню Йорк и му се искаше малко спокойствие в тишината на хотелската стая.

Но така и не го получи. Журналистката, която бе зърнал по-рано, го чакаше. Тя бе енергична, сериозна и бе приковала поглед в него като хищник, току-що сграбчил жертвата си. Естествено, беше елегантна — като всички спортни журналистки.

— Господин Ашър — започна Джоан Мароу с молив върху отворения бележник, — бих искала да поговоря с вас само за момент. — Възнагради го с широка усмивка и той забеляза, че предните й зъби са неестествено идеални. Тя се засмя високо: — Предполагам, че сега ще искате да ви наричат виконт Ашърууд?

Брант премигна и в следващия момент видя зад нея телевизионния екип.

— Какво казахте? Виконт?

Изкуственият й смях се извиси към микрофоните.

— Не знаехте ли? Току-що се получи по телекса. Вашият дядо в Англия е починал и ви е оставил имение и титла.

— Хей, Брант — извика някой от отбора, — ти си бил английски аристократ!

Разнесе се добродушен смях.

— Пишете го като заглавие: „Брант Танцьора — аристократ!“

— „Брант Танцьора тича на десет метра в Камарата на лордовете“.

— Представям си коментатора следващия сезон: „А сега, драги зрители, нашият защитник, лорд Ашърууд“!

Брант ги гледаше разсеяно. В съзнанието му изплуваха смътни спомени. Ашърууд. Лорд Ашърууд, древен родственик, който миналата година го изкомандва да замине за Англия. Брант не отиде, смутен от неприятното му писмо. А сега старецът бе мъртъв.

Никога не бе имал и капка интерес към Англия, нито към непознатите роднини на баща си — непознати поне допреди една година. Артър, дядото на Брант, бе пристигнал в Съединените щати в началото на двайсетте години и бе съкратил името си на Ашър. Брант винаги бе възприемал себе си само като Ашър и като американец. Боже мили, помисли той объркано, кой по дяволите го интересува дали съм лорд Ашърууд или граф Дракула?

Пред лицето му имаше микрофон. Джоан Мароу чакаше неговия коментар. Той се овладя и каза любезно:

— За пръв път чувам. Обаче — успя леко да се усмихне — не съм изненадан, че сте ме изпреварили. Пресата винаги е преди всички. Ще направя изявление, когато науча какво точно се е случило.

— Но нали знаехте, че сте наследник на английска титла?

Усмивката, с която отвърна на Джоан Мароу, бе не по-малко широка от нейната.

— Да, знаех. Чувствайте се всички поканени на голям купон, когато изясня нещата.

Не можа да се измъкне толкова лесно, ала най-накрая просто се затвори във взетата под наем кола и включи мощния двигател. Знаеше, че не може да се върне в хотела. Щяха да го причакват. Кара из Питсбърг почти напосоки, докато дойде време да си събере багажа.

Успя да се промъкне през задната врата. На излизане, скрит между съотборниците си, зърна за миг телевизора във фоайето. Предаваха новините в шест часа. Видя себе си и Джоан Мароу и невярващо поклати глава. Лорд Ашърууд бе изместил мача! Усети лакътя на Лойд Нолън в ребрата си.

Когато най-после стигна до подземния гараж пред жилището си в Ню Йорк, Брант се чувстваше по-скоро на шейсет години, отколкото на трийсет и една. Мускулите му бяха схванати, а ожулените му ребра пулсираха. Докато измъкваше куфара си от багажника на поршето, се опита да насочи мислите си към ваната. После щеше да си легне и да спи поне дванайсет часа. Щеше да изключи телефона, да залости здраво вратата и никакви журналисти, никакви въпроси, преди да се обади на майка си и да разбере какво е станало. Кой ли бе изплюл тази новина пред пресата?

Двустайният му апартамент бе на трийсет и петия етаж, а асансьорът никога не му се бе струвал по-бавен. С него пътуваха двама съседи, които го заговориха за загубата на „Звездите“, но слава богу не споменаха нищо за новопридобитото му величие.