Тук беше и Призрака. Облегнат на отсрещната стена, все още облечен в кожените си мотористки одежди и с окървавена тениска отдолу, той изглеждаше съвсем не на място. Не че всичко по Франк беше изрядно, но, по дяволите, копелето можеше поне да смени шибаната фланелка преди да се срещне с президента. Разбира се, знаеше, че на момчето изобщо не му е до това как изглежда в момента.

Затормозеният и лишен от сън мозък на Призрака бе зает с нещо съвсем различно и Шефа бе сигурен, че има доста добра представа с какво точно, тъй като го хвана да поглежда дискретно към Али, която полагаше доста усилия да не се свлече от твърдия фотьойл с висока облегалка, в който седеше. В последните няколко дни жената бе минала през ада. Бяха я нападнали, бяха стреляли по нея в два отделни случая, беше насинена, охлузена и на всичкото отгоре беше загубила брат си.

След като научи за ситуацията, в която бе попаднала, министърът на отбраната пожела да чуе подробностите от собствената й уста, което й спечели място при настоящата среща.

Франк беше благодарен на президента, че й позволи да присъства, защото горката жена заслужаваше много повече от всички тях да види как поставят сенатор Алън Алдъс на шибаните му колене.

И говорейки за…

Силно почукване предизвести дългоочакваното пристигане на сенатора.

— Влезте! — нареди президентът Томпсън със спокоен и авторитетен глас. Безспорно този тон помагаше да се вдъхне доверие сред хората от нацията. Франк трябваше да признае, че той дори работеше за него.

Когато двама агенти от Тайните служби ескортираха висок мъж на средна възраст в стаята, Шефа забрави за Золнер, Призрака и Али, защото веднага разпозна сенатора. Беше виждал Алън Алдъс един-два пъти по вечерните новини да възхвалява този или онзи за постигнати успехи, или да се пеняви за слабостите на опозиционната партия.

Спомни си, че още тогава си бе помислил, че човекът е доста хлъзгав за собствено добро. Оказа се, че инстинктите му не са го подвели. Сенаторът не беше нищо повече от арогантен задник с добра дикция и елегантен костюм. Франк мразеше хора като него.

— Сенатор Алдъс — каза президент Томпсън, — имаме няколко въпроса към вас.

— Нищо няма да кажа! — излая Алдъс и рязко дръпна ръцете си от хватката на агентите. — Искам адвоката си!

— О, ще получите своя адвокат — просъска генерал Фулър. Колкото гласът на президента Томпсън беше спокоен и любезен, толкова неговият беше рязък и груб. Точно в този момент Фулър много приличаше на свирепия командос, който е бил някога. — Всъщност, сигурен съм, че през следващите няколко месеца ще прекарате толкова много време в неговата компания, че ще ви писне да гледате физиономията му и ще се молите да зърнете нашите грозни мутри.

Изкривеното от злоба лице на сенатора внезапно придоби много наситен нюанс на червеното и Франк се зачуди дали мъжът няма да получи инфаркт на момента. Надяваше се да не стане. Това би било твърде лесно. Алдъс трябваше да плати за онова, което бе сторил.

— Няма проблем, ако не искате да говорите — успокои го президент Томпсън и събра върховете на дългите си пръсти под брадичката си. — В действителност, това не е необходимо, тъй като вече разполагаме с всички необходими доказателства, за да ви обвиним в държавна измяна.

— Измяна?! — изломоти сенаторът. Слюнката, събрала се в ъгълчетата на устата му, се открояваше като два бели флага върху вишневочервеното му лице. — Как се осмелявате?! Аз обичам страната си!

— Вие обичате страната си толкова много, че продавате незаконно оръжия на враговете й? — Президентът изглеждаше искрено озадачен. — Тогава не ми се ще да видя, какво бихте направили, ако мразехте страната си.

— Те не бяха наши врагове, когато продадох тези оръжия! — разпалено заяви Алдъс, който дори не забеляза, че е бил подведен ловко да направи самопризнание.

Франк наистина се възхити на умението на президента. Човекът трябва да е бил адски добър адвокат, преди да реши да се впусне в политиката.

— Превърнаха се в наши врагове едва след като глупавите, бавнодействащи политикани не успяха да ги въоръжат достатъчно срещу талибаните в Афганистан. Аз правех това, което трябваше да се направи, по дяволите! Това, което всички вие — сенаторът посочи със замах началник-щабовете — бяхте твърде страхливи да сторите.

— Наистина ли? — попита генерал Фулър, прекъсвайки онова, което президентът, отворил уста, искаше да каже. Франк остана изненадан, когато Томпсън скръсти ръце и се облегна назад в стола си, очевидно готов да прехвърли топката на генерала. — И как се развиха нещата, сенаторе? Дали тези оръжия, които сте продали на пакистанските племена, са помогнали за премахването на талибаните?

— Ами… — Алдъс се поколеба и генерал Фулър веднага се нахвърли върху него:

— Не! — излая той, стоварвайки големия си юмрук върху бюрото на президента. Али почти подскочи в креслото си заради оглушителния трясък, а повечето от главнокомандващите се размърдаха неловко. Дори Шефа вдигна вежди при дързостта на генерала. Нямаше как да не погледне към лицето на президента, за да прецени реакцията му. Но Томпсън изглежда не бе забелязал проявеното нахалство. Изражението му си остана абсолютно спокойно и напълно невъзмутимо.

Интересно…

— Те не са помогнали за унищожаването на талибаните, защото, ако не бяхте толкова проклето арогантен, щяхте да знаете — продължи Фулър, а лицето му се изкриви от гняв, — че това, което най-много интересува пакистанските племена са парите и собствеността върху земята, а не мира, религията или някаква си идеология. На тях не им пука за талибаните, освен — О, я почакай! — защото, каква изненада, талибаните са били повече от щастливи да им платят за тези оръжия, които сте предоставили от патриотични мотиви. Само че те са ги използвали, за да убиват наши войници!

— Но, но… — заекна сенатор Алдъс.

— Няма но! — изрева генералът и Франк можеше само да скръсти ръце и да се възхищава на справедливия му гняв. Трябва да е бил истинско чудовище на бойното поле. — Ако не бяхте толкова зает да си седите и да се изживявате като бог на войната, щяхте да имате повече време, за да прочетете всички тези досиета, които минават през бюрото ви, и да знаете, че на нас — генерал Фулър махна с едрата си ръка, за да обхване всички присъстващи, при което медалите на гърдите му издрънчаха — отдавна ни е известно, че Пакистан е център на ислямския тероризъм. Боже мой, човеко, британското правителство е изчислило, че около осемдесет процента от терористичните заплахи, които получават, са с пакистанска връзка. А какво да кажем за Бин Ладен? Мога да твърдя, без сянка на съмнение, че за никого от нас — висшите военни — не беше изненада, че той е бил открит там. Така че, добра работа сте свършили, сенаторе. Както каза президентът в началото на вашето посещение — въоръжихте враговете ни.

Възхитен, Франк наблюдаваше как очите на Алдъс се стрелкаха из стаята, търсейки някакъв изход от тази бъркотия.

Съжалявам, старче, но си тотално прецакан!

— Имам контакти — възкликна сенаторът. Цялата му борбеност изведнъж изчезна, когато се изправи, за да потърси подкрепа, каквато и да е подкрепа. — Ще ви дам имената на тези, които ми помогнаха, ако ми гарантирате, че не ме заплашва смъртно наказание. Има документи, които да подкрепят моите твърдения. Ще ви кажа кой проникна в компютърната система на „Черните рицари“ и възложи фалшивата задача в Сирия.

Фалшивата задача в Сирия?…

Изведнъж Шефа усети съвсем ясно остра необходимост да изпрати възможно най-голямото парче олово в предателското сърце на сенатора. За съжаление, тайните служби бяха взели оръжията им, преди да им позволят да влязат в Белия дом. Докачливи копелета.

Президент Томпсън сплете пръсти, сякаш обмисляше изключително внимателно щедрото предложение на сенатора. Бяха обсъждали точно как да получат имената на съучастниците му, а сега човекът щеше да им ги предостави дори без борба.

Мижитурка!

Франк се бореше с изкушението да се изплюе от отвращение на пода, тъй като античният килим вероятно струваше повече, отколкото би могъл да спести през целия си живот.

— Не знам, сенатор Алдъс. — Президентът се поколеба. Той определено бе отличен актьор, което вероятно му вършеше много добра работа на заемания от него пост. — Какво мислите, госпожице Морган? Вашият живот се е преобърнал с главата надолу, вследствие действията на този човек. Смятате ли, че трябва да му предложим сделка?

Али, чийто гръбнак се изпъна рязко в момента, в който президент Томпсън лично се обърна към нея, знаеше какви ще бъдат последствията. Президентът и началник-щабовете я бяха запознали подробно с вероятния изход от процеса срещу сенатора, преди пристигането на това чудовище.

Най-тежката присъда, която щеше да получи сенаторът, беше затвор. За щастие, мръсникът беше единственият човек в тази стая, който не осъзнаваше това.

— Може би, господин президент — отговори тя и Франк видя как сенаторът почти се отпусна с благодарност. Човекът всъщност се беше смалил в дизайнерския си костюм. — Ако той отговори на някои мои въпроси, аз, честно казано, нямам проблем с това, че ще му предложите сделка.

Президентът кимна царствено с прошарената си глава.

Шефа забеляза как Али преглъща трудно и се притесни, че е възможно да повърне отново — стомахът на проклетата жена беше здрав, колкото и счупен пожарен кран — но тогава тя смело насочи вниманието си към Алдъс.