Със затаен дъх всички гледаха как видеоизображението му се приближи съвсем и после екранът потъмня.

— Мамка му! — изруга Франк, а Али тихо хлипаше в мократа кърпичка.

О, Григ. Милият ми луд и безстрашен брат.

— Е, предполагам, че това тук разби на пух и прах теорията ти, че Григ Морган е искал да продаде файловете на черния пазар? — каза Ози на агента.

Подсмърчайки, младата жена вдигна глава, която сякаш тежеше цял тон, точно навреме, за да види как Золнер направи гримаса.

— Добре де, както казах, вече бях установил, че Алдъс ме е лъгал от начало до край.

— Каква е ползата за теб? — попита Шефа. Грубо изсеченото му лице изглеждаше особено строго. — Пари?

— Виж — сопна се бившият агент и трепна, когато сцепената устна го заболя. Дан Ман бе свършил наистина чудесна работа върху лицето му. Едното му око бе подуто и почти напълно затворено, а другото имаше доста гадна рана точно под веждата. Сцепената кожа бе набързо затворена с лейкопласт, без да е почистена, така че по нея все още имаше засъхнала кръв. — Не съм длъжен да ви давам обяснения. Да, Алдъс ме нае да открия и да му осигуря файловете. Каза ми, че са строго секретни и има опасност да бъдат продадени на най-висока цена. Да, следях мис Морган в продължение на месеци и без съмнение съм я изплашил до смърт. Да, мотаех се наоколо, опитвайки да разбера точно какво, по дяволите, става. Но в мига, в който се убедих, че сенаторът ме лъже, спрях да взимам парите му. Така че да ти го начукам! И слез от коня, дето си го яхнал!

Золнер скочи от мястото си и сгъваемият метален стол, на който седеше, падна със силен трясък. Без да каже нито дума повече, мъжът се отправи към стълбището, водещо към първия етаж.

— Чакай! — кресна Франк на агента, който се обърна с лице към групата, дишайки тежко като разгневен бик. — Успокой се, по дяволите! — изрева Шефа, също много ядосан. — Не те обвинявам в нищо, много си чувствителен. Просто се опитвам да разбера мотивите на всеки един, забъркан в тази каша.

Золнер се взря с по-малко увреденото си око в зачервеното от гняв лице на Франк Найт.

— Моите мотиви засягат само мен — изръмжа той.

— Добре! — Шефа вдигна широките си длани нагоре. — Няма значение. Задръж проклетите си мотиви само за себе си. Но няма да си тръгнеш оттук. Идваш с нас.

Агентът скръцна със зъби, но успя да попита спокойно:

— Идвам с вас къде?

— Вашингтон — информира го Франк. Тонът му предупреждаваше, че няма да толерира „ако“ или „но“. — Президентът и началник-щабовете ще бъдат много заинтересовани от информацията в тази флашка и ще искат да говорят с теб за сътрудничеството ти с Алдъс.

— Как можеш да си сигурен, че Съветът на главнокомандващите не участва в малката игра на Алдъс? — попита Золнер. — Може да заведеш всички ни в бърлогата на звяра.

— Опитът — отвърна Шефа с решителен глас — и фактът, че ги познавам лично. Те може да са сбирщина задници, но сред тях няма човек, който би се включил в подобно нещо.

— По дяволите! — изруга бившият агент, после потръпна отново и вдигна пръст, за да избърше капката кръв, бликнала на долната му устна.

* * *

О, по дяволите! Те тръгваха!

Ще я оставят тук, докато всички отлитат за Вашингтон и тя…

Е, имаше само едно нещо, което може да направи.

— Идвам с вас — заяви Али, преглътна сълзите и с вдигната брадичка се взря в строгите, уморени лица на хората около себе си. О, само да не се осмелят да я разубеждават, защото ако се опитат… Е, тя щеше да се погрижи да не го направят. — Аз заслужавам да видя края на тази история.

— Али… — започна Призрака, но беше прекъснат от острия тон на Франк.

— Добре, Али — изръмжа едрият мъж, който или беше прочел категоричното няма начин да се откажа изражение на лицето й, или просто нямаше желание да отделя време, за да спори с нея. — Приготви каквото ти е необходимо. Военният транспорт, с който ще пътуваме, излита от военноморска база „Големите езера“ след деветдесет минути.

Младата жена кимна и бавно се изправи от стола, старателно избягвайки притеснения, войнствен поглед на Нейт.

Знаеше, че му се иска да спори, за да я принуди да остане тук, където е безопасно, но в момента не беше в настроение да се разправя с него. И точно сега изобщо не я беше грижа за безопасността.

* * *

— Лобистите им казват, че са им необходими само още два гласа и тогава ще бъдем готови да предприемем… — Каквото и да искаше да каже Рон Дън, сенаторът от Ню Джърси, остана недоизречено, когато двама мъже в черни костюми нахлуха в офиса на сенатор Алън Алдъс, плътно следвани от разтревожената секретарка, която работеше за него от двадесет години.

— Много съжалявам, сенатор Алдъс — задъхано каза тя, кършейки жилестите си ръце, преди да бутне с пръст трифокалните очила нагоре по носа си. — Казах им, че сте в заседание, но те просто минаха покрай мен.

— Всичко е наред, Джанис — увери я Алдъс, макар че като видя мъжете, крачещи към него, помисли, че това съвсем не е така.

Тайните служби?

Точно на такива приличаха момчетата, с техните еднакви черни костюми и тези прозрачни пластмасови проводници, които се виеха нагоре от колосаните им бели якички и дискретно изчезваха в ушите им.

Мъжете в черно, лично и отблизо.

— Сенатор Алдъс — каза единият от тях с акцент, какъвто всъщност нямаше, — трябва да дойдете с нас.

— Рон — обърна се сенаторът към откровено любопитния човек, седнал срещу него. Беше много внимателен в старанието да запази изражението си любезно, — ще трябва да обсъдим това по-късно.

— Ъъъ… естествено. — Сенаторът от Ню Джърси се изправи, без да прави опит да скрие любопитството си, докато гледаше как двамата мъже в черно се придвижват като роботи и обграждат колегата му.

Алдъс изчака търпеливо, докато Рон излезе с Джанис по петите му, преди да се изправи и бавно и старателно да закопчее копчетата на двуредното, силно вталено сако на костюма Хуго Бос. Издърпа навън закопчаните със златни копчета ръкавели и погледна към търпеливо чакащите го придружители с цялата дързост на американски сенатор.

— Господа — произнесе той с леко снизходителен тон, — какво, по дяволите, си мислите, че правите, като нахлувате тук и ми разпореждате да…

Помисли си, че вената на слепоочието му ще експлодира, когато мъжът в черно-I го прекъсна:

— Бяхме инструктирани, сенаторе. — Въобразяваше ли си или наистина върху лицето на този тип се появи подигравателна усмивка, когато произнесе титлата му? — Трябва незабавно да ви придружим до Белия дом.

Сенаторът отвори уста и тогава мъжът в черно-II реши да се намеси:

— Трябва да знаете, сър, че също така бяхме инструктирани да ви отведем насила, с белезници, ако не пожелаете да дойдете доброволно.

Студена пот изби мигновено по челото му, навлажни мишниците на ризата под сакото и бавно се спусна в отвратителни струйки към кръста му. Независимо от това, в същото време кръвта във вените му се вледени.

— За какво става въпрос? — попита, но се сети само за едно нещо, което можеше да доведе Тайните служби до вратата му, за да го придружат до Белия дом, със сила, ако е необходимо.

Тези шибани файлове!

Не беше чувал нищо от Джони, след като научи за смъртта на Роко, но всъщност и не очакваше обаждане до довечера. Джони бе обещал, че госпожица Морган и бившият сержант Уелър са вече пътници. Заради заплашителния тон, с който звучеше грубият глас на Джони, Алдъс му вярваше.

Сега усети тежестта на мобилния телефон с предплатени разговори като оловна тухла във вътрешния джоб на сакото си.

Възможно ли беше Джони да се е провалил? Ако файловете бяха намерени? Това беше единственото, което обясняваше ситуацията.

И за първи път в целия му луксозен живот заплахата от личен провал надвисна над Алън Алдъс като чудовище с отровни зъби.

* * *

Франк огледа Овалния кабинет и поклати глава. Не само че никога не си бе представял, че ще влезе в тази стая с нейните антични мебели, гипсови релефи и истинска живопис с маслени бои — както се досещате и с оригинална картина на Джордж Вашингтон — ами и никога не бе предполагал, че ще седи в нея с тази странна група от хора около себе си.

Президентът Томпсън седеше зад бюрото и изглеждаше много сериозен и властен. Неговите началник-щабове, включително генерал Фулър, се бяха разпръснали из помещението. Някои се бяха разположили на диваните в средата на кабинета, други стояха прави покрай стените. Генерал Фулър крачеше напред-назад, толкова вбесен, че би могъл да вдигне цялата страна в бойна готовност DEFCON 147.

Бившият агент от ЦРУ Даган Золнер стоеше до вратата. Той беше отговорил, без да се колебае, на въпросите, отправени към него от президента и началник-щабовете, личната му почтеност се усещаше във всяка една негова предварително добре обмислена дума. Сега Золнер изглеждаше така, сякаш предпочита да бъде на всяко друго място, но не и тук, а позата му показваше, че е готов да офейка при първа възможност. Франк забеляза, че здравото око на мъжа изобщо не стоеше мирно, а непрекъснато се стрелка насам-натам; не му убягваше нито най-лекото движение, нито най-слабата мимика на присъстващите в стаята. Човекът определено беше напрегнат, както повечето агенти, но Шефа трябваше да признае, че е малко заинтригуван от него. Досието му — беше го прочел по време на полета до Вашингтон — беше нещо много интересно.