Тя наистина беше Зина, принцесата воин.

Един куршум профуча покрай шлема толкова близо, че усети топлината от завихрения въздух върху бузата си, и след това времето спря. Ръкохватката на полуавтоматичния пистолет, облечена в мека фина гума, се сля с дланта му и непоколебимият му пръст се плъзна върху спусъка. За част от секундата или може би един миг повече, автоматично отчете разстоянието, траекторията на куршума и коригира целта спрямо хоризонтала. Не му остана нищо друго, освен да натисне спусъка.

Куршумът 45-ти калибър напусна цевта със силен гръм и дивото тракане на автомата замлъкна.

Да… На човека вероятно ще му е малко трудно да използва Калашника с тази два и половина сантиметрова дупка над дясното му око и с голяма част от сивото му вещество, излетяло през раната на тила.

В оглушителната тишина, непосредствено след смъртта на стрелеца, Нейт можа да чуе как Али ругае до ухото му:

— Остави ме да стана, по дяволите! Мога да ти помогна!

Той едва не се усмихна.

— Не мърдай! — посъветва я грубо. Не искаше да поема рискове, докато оглежда района. Беше я смачкал под себе си, но по-добре няколко контузии и охлузвания, отколкото куршум… Възстановяването от такива дребни наранявания беше много по-лесно.

Когато впери поглед в онова, което беше останало от караулното помещение, едва преглътна жлъчката, надигнала се в гърлото му. Би било цяло чудо, ако Манус все още е жив.

Нейт не искаше да напуска защитната си позиция над Али, но най-малкото трябваше да отиде и да провери какво става с Манус. Човекът беше Рицар — е, само тяхно доверено лице — но не можеше просто да седи тук, ако има все още някакъв шанс да му помогне.

— Искам да останеш зад Фантома — инструктира той младата жена, като продължаваше да претърсва с поглед околните сгради за колеги на стрелеца с автомата. — Трябва да отида да проверя караулното помещение.

Не изчака отговора й, просто се надигна от податливото й тяло и…

Един куршум се заби в настилката до левия му крак. От удара горещият асфалт избухна в остри малки парченца.

Това не беше автомат. О, по дяволите, не. Това беше пушка с ръчно зареждане. Доста добра при това, ако съдеше по звука й.

— Мамка му…

Той легна отново върху Али, насочвайки оръжието си по посока на изстрела. Тогава нещо привлече вниманието му.

Един мъж с пистолет в ръка притича по протежението на покрива на магазина за гевреци. Този беше луд! Силуетът му се открояваше на хоризонта и за Нейт бе детска игра да го покоси с един куршум, но човекът не се целеше в тях.

Мистериозния?

— Какво, по…

Не получи шанс да довърши въпроса си, тъй като Мистериозния изпразни в залп оръжието си и бързо се прикри зад климатичната инсталация на покрива, когато моментално отвърнаха на огъня му.

Тогава куршумите внезапно спряха да летят. Тишината, която се установи на улицата, беше осезаема и тежка като шасито на Фантома. Тихото тик-тик-тик на работещия на празен ход двигател на мотора звучеше ужасно силно, в сравнение с нея.

Призрака претърсваше с поглед отсрещния покрив за Мистериозния, когато сподавен вик го накара да се обърне. Видя мъжете от „Черните рицари“ устремени към тях, въоръжени до зъби и с оръжия в готовност за стрелба.

И тогава…

— О, Боже мой! — прошепна Али. Очите й се разшириха от ужас, когато погледна през открехнатата порта от ковано желязо в двора на комплекса. — Това Пати ли е?

— Не! — изстена Нейт. Гърдите му се стегнаха толкова силно, че беше цяло чудо как изобщо си поема въздух. — Мили Боже, не!

Но отричането не можеше да промени факта, че Пати лежеше на асфалта на по-малко от два метра зад вратата, а тъмната локва кръв под нея бавно се разстилаше в зловещ кръг. Мътните го…

Господи, изглежда е носила поднос с шоколадови бисквити, когато е била повалена, и сега те се бяха разпръснали около тялото й като ужасяващи конфети.

В един момент Дан беше коленичил до жена си, а в следващия се спусна към открехнатата порта, крещейки като обезумял. Той трескаво се заизвива, докато успее да мине през пролуката и, напрегнал яките си мускули, се впусна в налудничав бяг. И тогава…

Мамка му!

Той се блъсна в Мистериозния, който слизаше по противопожарната стълба на магазина. Кинетичната сила от деветдесеткилограмовото тяло на Дан Ман изхвърли двамата мъже във въздуха и те изпуснаха оръжията си, които бяха забравени в последвалата борба за надмощие. Секунди по-късно Дан вече седеше върху гърдите на господин Мистерия и налагаше лицето му с юмруци.

— Дан! — изкрещя Нейт и се затича към двамата мъже. — Той не е стрелецът!

Но мъжът не можеше да го чуе; от ярост и мъка не беше на себе си, оглушал за всичко в огромното си желание за отмъщение.

Нейт обви ръце около гърдите му, получавайки жесток удар с лакът по ухото, от който едва не загуби съзнание, но успя да издърпа крещящия и плачещ мъж от неговия противник. Това съвсем не беше лесна задача, въпреки че Призрака тежеше с десет килограма повече от приятеля си, който бе изпаднал в неконтролируема ярост, сякаш във вените му бушуваше огън, даващ му силата на десет мъже.

— Той не е човекът! — изрева Нейт право в ухото Дан, борейки се с всичка сила, за да задържи ритащия и ръмжащ, обезумял кучи син. — Той не е този, който застреля Пати!

— Тъп шибаняк! — изкрещя Мистериозния.

О, страхотно! Точно от това нямаше нужда в момента, но мъжът в ръцете му внезапно застина. Усещаше как цялото тяло на Дан се тресе и той стисна здраво, очаквайки приятелят му да опита да се изтръгне от хватката му. Само че не се случи точно това. Тъпият шибаняк — да, Мистериозния имаше право поне по отношение на това — рязко отхвърли главата си назад и удари носа на Нейт толкова жестоко, че пред очите му затанцуваха ярки жълти звезди. Той разхлаби хватката си, когато по устата и брадичката му рукна кръв.

Дан Ман използва моментния шок на Призрака и отново се хвърли върху противника си, докато човекът се опитваше да се изправи на крака. С отвратителен, тъп звук, двамата паднаха на настилката и Рицарят бързо възвърна надмощието си. Само че този път не започна да удря господин Мистерия. О, не. Този път той обви ръце около шията на мъжа и стисна толкова силно, че сухожилията му изпъкнаха, дебели като градински маркучи.

— Той… се… из-измъкна. — Мистериозния се задави, лицето му стана червено като домат, а очите му щяха да изскочат от орбитите си. Заради собствените си силни ридания Дан не можеше да чуе човека, нито да види как противникът му се мъчи да говори през сълзи и сополи, размазани в ужасна каша по изкривеното му лице.

— Дан! — Нейт се наведе над двамата мъже, без да обръща внимание на течащата в устата му кръв. — Трябва да ме чуеш, приятелю. Този човек тук не застреля Пати. Той ни помагаше. — Той погледна към господин Мистерия и видя, че той вече забелва очи. — Хайде, пусни го! — Постави тежката си длан върху рамото на Дан. Мъжът се тресеше толкова силно, че Нейт се опасяваше, че костите му могат да се разпаднат на прах.

Тогава Дан Ман си пое дъх, измъченият му поглед срещна очите на Нейт. Яснотата бавно се завръщаше през мъглата на временната лудост.

— Хайде, пусни го! — повтори Призрака. — Хванал си грешния човек. — Дан погледна Мистериозния, чиито нокти бяха оставили дълбоки кървави следи по китките му. — Чуваш ли? На теб говоря, войнико! — изкрещя Нейт и разтърси рамото на колегата си, защото ако той не се осъзнаеше, господин Мистерия щеше да бъде история. — Ще убиеш един невинен човек!

Изведнъж Дан отпусна ръце, стана от противника си и се изправи на разтрепераните си крака. Залитайки, тръгна към мъртвата си съпруга, като през целия път не спря да плаче от болка.

Боже! Боже!

Нейт накъсано си пое дъх и избърса с опакото на ръката устата и брадичката си. Мистериозния лежеше по средата на улицата и поемаше на големи глътки сладкия животворен кислород в белите си дробове.

Е, успя да спаси поне един живот днес.

Призрака изплю алена кръв на асфалта, преди да се обърне и да види как Али поема тениската, която Ози беше съблякъл. Младата жена бързо притисна фланелката върху кървящата рана в огромните гърди на Манус. Манус се мръщеше и стенеше, но очите му бяха вторачени в лицето на Али, докато тя се навеждаше напред, за да каже нещо, което Нейт не можеше да чуе заради воя на сирените в далечината.

Невероятно! Човекът беше все още жив. И може би щеше да остане жив, ако онова, което приближаваше към тях, беше линейка. Съдейки по енергичното жестикулиране на Шефа и крясъците му, докато раздаваше заповеди по мобилния си телефон, имаше доста добри шансове за това.

Странен, задушаващ плач отекна над приближаващите сирени и го накара да погледна назад през портите — което беше грешка, защото ужасната гледка, която се разкри пред очите му, щеше да го преследва до края на живота му.

Дан седеше в огромната локва кръв, заобиколен от пръсналите се шоколадови бисквити, и стискаше в прегръдките си безжизненото тяло на съпругата си. Люлееше се напред-назад и ридаеше, лицето му бе мокро от сълзи и изкривено от мъка.

Пати. Боже! Не искаше да повярва.