— Ами… добре — отвърна Али, изтегли светлозеления Приус настрана и паркира, клатейки глава. Погледна в огледалото за обратно виждане и избърса сълзите, полепнали по миглите й, преди да извади ключа от стартера и да метне любимата си чанта през рамо. Излезе от колата и се отправи обратно към караулката и гиганта в нея.

— Та… — започна тя, като облегна лакти на перваза на прозореца и се взря в червенокосия, — отдавна ли работите за „Черните рицари“?

— Достатъчно дълго — изръмжа той, без да откъсва поглед от монитора, показващ комплекса от различни ъгли.

Ах, толкова словоохотлив човек. Кой би се досетил?

Боже, какво правя тук?

Нейт Уелър със сигурност няма да я посрещне добре. За бога, та той дори не я харесваше. Винаги я гледаше с онази студена пресметливост. Тези негови бездънни черни очи я следяха, сякаш е някаква странна буболечка, а той — безпристрастен учен, който я наблюдава.

По дяволите!

Добре, може би притежаваше склонността да говори твърде много, но това отчасти беше по негова вина. Той никога не казваше нищо, и винаги запазваше тази своя упорита, дразнеща сдържаност, нещо, което беше толкова несвойствено за нея, че в резултат Али започваше да бръщолеви така, като че ли в устата й е монтиран двигател.

Което беше прекрасно, просто прекрасно.

Добре де. Той не я харесваше. Що се отнася до това, Нейт можеше да си запази мнението и да го навре там, където слънце не огрява. Не беше нужно да я харесва, за да й помогне.

Защо продължаваше да предъвква наум явната липса на интерес у него, оставаше загадка. Тъй като, честно казано, и Али също не го харесваше.

Беше твърде сериозен, твърде дистанциран, твърде… нещо.

Никога не успя да определи какво точно е това нещо, което я дразнеше толкова много.

Налагаше се да преодолее раздразнението си или да го пренебрегне, тъй като беше взела решение и беше тук.

И като спомена тук, къде, по дяволите, е нейният придружител? Потропа с пръсти и се огледа нетърпеливо.

— Вие притежавате ли някой от техните поръчкови мотори? — попита тя, само за да каже нещо, защото очакването да види Нейт я побъркваше.

Червенокосият издаде звук, който смътно напомняше на леко раздразнена мечка гризли, и Али не знаеше дали да приеме това за да или за не.

Страхотно. Просто страхотно. Нещата са дори по-зле, отколкото съм си представяла.

* * *

— И така, имаме свой собствен хеликоптер. Познай какво, сега ни трябва и пилот за него — отбеляза Франк Найт — „Шефа“, ръководител на „Черните рицари“ АД, и погледна над огромното, разхвърляно бюро към Нейт Уелър — „Призрака“.

Франк не можа да се сдържи и отново потърси върху безизразното лице срещу себе си някакви признаци за посттравматично стресово разстройство. Правеше това доста често през последните три месеца, но независимо колко внимателно се взираше…

Нищо.

Мъжът срещу него не играеше нервно с ръце, не стрелкаше неспокойно очи, не мърдаше пръстите на краката си.

Франк обаче знаеше, че само защото човек не проявява някой от най-очевидните симптоми на заболяването, не означава, че не е болен. Наричаха Нейт Призрака, защото бе дяволски безшумен по време на акция. След като Григ Морган — най-старият и най-добър приятел и единствен негов партньор, беше умрял — особено като се имаше предвид начинът, по който се бе случило това, нещо, за което Франк изобщо не искаше да мисли — младият мъж беше придал нов смисъл на прозвището си. Сега той беше Призрака, защото приличаше на ходещ мъртвец. Никаква емоция. Откровено казано, той никога не е бил веселяк, но сега? Проклятие…

— Какво ще кажеш за Колби Вентура? — попита Призрака. — Вече не е в армията.

— Наистина ли? — Шефа повдигна вежда и бързо записа нещо в бележника си, развълнуван от перспективата. — Да, човече. Ейс ще бъде чудесно попълнение.

Веднага след като произнесе последните думи, трепна и погледна към Призрака. Сега не изглеждаше толкова дистанциран. Очите му блестяха ярко, а челюстта му бе толкова здраво стисната, че Франк се зачуди дали когато най-сетне отвори уста на мястото, където са били зъбите му, ще има нещо повече от парчета и корени.

Григ имаше лиценз за пилот на хеликоптер и това беше още едно неприятно напомняне за това, че вече го няма. Адски много му се искаше да не го бяха загубили, но такава беше действителността. Защото въпреки всички предпазни мерки, които предприемаха, рискът от насилствена смърт беше част от работата им.

Това знание обаче не правеше загубата по-поносима. За всеки един от тях. И най-вече за Призрака. Григ и Нейт бяха завършили заедно Морското скаутско училище за снайперисти в Куонтико и оттогава бяха неразделни — Динамичния дует или както бяха известни в някои кръгове — Смъртоносния дует.

Нейт едва бе излекувал раните, които бе получил по време на мъченията при ливанците, преди да се върне обратно и да се опита да проследи всеки един, дръзнал да вдигне ръка срещу него и Григ… А след това Франк трябваше да разчиства една доста голяма бъркотия.

Потръпна, като си спомни всички, с които му се наложи да разговаря спешно. Целуването на задници не беше сред най-силните му страни и винаги оставяше лош привкус в устата му, но го бе направил за Призрака — най-добрият шибан снайперист на планетата.

За щастие, акцията на Нейт по издирването на виновните беше напразна, защото някой вече го бе изпреварил. Онези типове от Хизбула бяха мъртви, което не изненада никого, тъй като сирийците не се отнасяха особено любезно с ливанските бойци, действащи на тяхна територия. Фактът, че шибаняците бяха умрели насилствено, не трогна ни най-малко закоравялото сърце на Франк. Не само защото си го заслужаваха заради онова, което бяха сторили на двамата му колеги, а и защото това попречи на Призрака да извърши една от най-големите грешки в живота си.

Рицарите нарушаваха, заобикаляха и често пренебрегваха повечето правила, с изключение на едно. За отмъщение чисто и просто нямаше място в оперативните им процедури. Ако извършеха убийство извън границите на някоя наказателна мисия, нямаше да бъдат по-добри от мъжете, които преследваха.

— Може би трябва да започнем да търсим и специалист по комуникации — добави бързо Шефа, надявайки се да изтрие от лицето на младия мъж убийствения поглед, който беше още по-лош от студената му дистанцираност. — Последната задача в Бразилия щеше да мине много по-гладко, ако някой от нас говореше португалски.

— Какво ще кажеш за бившия агент на Мосад? — предложи Призрака.

Агентът на Мосад… Чудесно. Още нещо, за което трябваше да се погрижи днес. Обикновено, когато генерал Фулър поискаше от него и момчетата да направят нещо, всички заставаха мирно и отдаваха чест, но за укриването на този израелец бяха необходими някои преговори. В края на краищата, това се оказа не чак толкова лоша сделка, защото вече бяха горди собственици на малко употребяван UH-60 Блек Хоук.

Добре, може би виждаше нещата прекалено розови.

В интерес на истината, хеликоптерът беше доста очукан. Бе участвал в битки през 1989 година, когато САЩ нападна Панама, и оттогава досега бе събирал прах в един хангар. Ако изобщо някой можеше да вкара двадесет и няколко годишния звяр отново в играта, това бе Бунтарката — Ребека Райхарт — талантливият механик на Рицарите и негова лична слабост.

Разбира се, нямаше да си позволи перверзното удоволствие да мисли сега за нея…

— Новият няма много добри езикови познания — отговори той, като дискретно погледна титановия си часовник, спомняйки си за какво всъщност беше повикал Призрака. — Посети ли психолога, за когото ти казах? — Франк се наведе напред. Езикът на тялото му казваше: „Загрижен съм за теб, приятелю“.

Не че бе привърженик на това емоционално нещо — психоанализата, а по-скоро вярваше, че човек трябва да работи над собствените си проблеми в свободното си време. След онова, през което бе преминал, Нейт имаше нужда от помощ.

Мамка му! Човекът определено имаше нужда да поговори с някого.

— Трябва да попитаме Дан Ман и Ози за техния избор на експерт по комуникациите — отвърна Уелър и крехката надежда на Франк, че приятелят му може да е посетил добрия доктор, пропадна.

Добре, с това темата за психолога бе приключена.

— Ами тогава нека да ги попитаме — капитулира той, обещавайки си по-късно да върне Призрака към въпроса за психическото му състояние.

Франк Найт се надигна иззад бюрото си, когато Пати — съпруга на Дан и офис мениджър на „Черните рицари“ АД, влезе в кабинета му.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа — каза тя, — но Джералд съобщи, че на портала имаме посетител. Алиша Морган иска да види Призрака.

И последната искрица от черния огън, който се бе разгорял в очите на Нейт, след като бе заявил, че Ейс ще бъде супер попълнение, мигом изгасна. Мъжът надяна отново на лицето си обичайната маска на студено безразличие.

Е, сега наистина стана интересно!

* * *

— Какво правиш тук, Али?

Младата жена подскочи, стресната от дълбокия мъжки глас. Беше се унесла в глупавата мисъл, че ако червенокосият гигант не й беше казал къде да паркира колата, би могла да реши, че е ням.