След двадесет минути в ада, принуден да гледа как Али се опитва да се вземе в ръце, за да не се пръсне на хиляди кървави парченца, които щяха да се врежат в него толкова дълбоко, колкото наранена бе и тя, той насочи джипа по тесен крайбрежен път покрай високите кафяви класове на морския овес, докато накрая спря пред дървена ограда, посивяла и ронеща се след годините, през които е била изложена на въздействието на слънцето и соления бриз.

Хрумна му, че двамата с оградата си приличат. Бяха износени от живота, който водят, и очукани, с толкова много белези, че не приличаха дори малко на онова, което са били в началото. И въпреки това продължаваха да стоят изправени.

Точно така. Би дал всичко, ако би могъл той да бъде в онази урна, пълна с фина, сива пепел. От двамата Григ бе по-добрият човек. Съдбата беше не само жестока, но и глупава кучка. Това беше единственото обяснение, което намираше, защо самият той бе успял да излезе от онази воняща, мизерна колиба, а Григ — не. Изражението в очите на Григ в онзи последен миг едва не го пречупи. Тези така познати кафяви очи… в тях имаше болка, молба, примирение.

Не! Отърси се от зловещия спомен и погледна през предното стъкло.

Отвъд нащърбената призрачна ограда се простираха ефирни, дълги пясъчни дюни, които преминаваха в покрит с мидени черупки плаж. В далечината обширната сивота на Атлантическия океан флиртуваше с ясната синева на небето, буйният вятър образуваше по вълните зайчета, които се кискаха и съскаха, докато подскачаха към брега.

Просто не беше честно. Ден като този, толкова слънчев, толкова ведър. Нима светът не разбираше, че бе изгубил един от най-добрите си мъже? Защо загрубялото му сърце не кървеше?

Нейт изключи двигателя и пое с пълни гърди познатия аромат на морски въздух и нагрят от слънцето пясък, но това не го успокои, както обикновено. Не и днес. А може би и никога повече. Колебливо затърси правилните думи.

Да, бе. Сякаш има подходящи думи за подобна шибана ситуация.

— Няма да те занимавам с баналности, Али — успя да изрече най-после. — Григ беше най-добрият човек, когото някога съм познавал. Обичах го като брат.

Това може би беше най-голямото омаловажаване на века. Загубата на Григ бе равностойна на загуба на една от ръцете му. Нейт се чувстваше изгубил равновесие. Дезориентиран. Неведнъж през изминалата седмица се бе обръщал да каже нещо на Григ, като си спомняше твърде късно, че най-добрият му приятел не би могъл да е там.

Подозираше, че страда от синдрома на фантомен приятел, също както хората, изгубили крайник, страдаха от синдрома на фантомната болка.

— Тогава ми кажи, като брат, какво се случи… Какво се случи в действителност? — помоли го тя.

Винаги е била дяволски умна, повече, отколкото бе добре за нея.

— Той умря при инцидент. Почистваше стар резервоар на един от нашите мотори, когато бензинът се възпламени от искра, предизвикана от парцала, с който бършеше. Григ падна в тавата с маслото и изгоря, преди някой да успее да стигне до него. — Лъжата излезе твърде лесно от устата му, защото я беше упражнявал достатъчно дълго, но последните думи се забиха в гърлото му като нож.

За съжаление, това беше единственото обяснение, което можеше да й даде за последните минути от живота на брат й. Защото истината бе тайна, която можеше да застраши националната сигурност. Помисли си, че е много вероятно Али да подозира, че Григ не е прекарал последните три години в Чикаго, партнирайки си с няколко бивши военни от спецслужбите в изработване на поръчкови мотоциклети, но сега не беше нито мястото, нито времето за разкриване на истината. А истината беше, че Григ Морган винаги е работил за чичо Сам.

Двамата с Григ подадоха оставка от морската пехота само за да се присъединят към свръхсекретната група „Консултанти“. Групата, която поемаше операции с най-високо ниво на секретност. Групата, за чиито мисии никога не съобщаваха по новините, и чиито доклади никога не се озоваваха върху бюрото на някоя писарушка в спретната малка папка. Извършваха операциите си под прикритие, а истинските им самоличности бяха известни само на малцина избрани; а тези малцина избрани заемаха високи постове в правителството. Много високи. Като например, чак на самия връх.

Така че не, не можеше да й каже какво наистина се беше случило с Григ. И се молеше на Бог никога да не разбере.

Тя го погледна в лицето, на което той съзнателно бе придал безстрастно изражение. Видя как безсилният гняв се надига в нея като вулкан от емоции, заплашващ всеки момент да изригне. Преди да успее да я спре, тя изскочи от джипа, затръшна вратата, прескочи оградата и се втурна към дюните. Дългата й коса се вееше зад нея, тънките й боси крака вдигаха облаци от пясък, които се завихряха надалеч, подети от соления вятър.

По дяволите!

Отвори с трясък шофьорската врата и хукна след нея. Силна болка избухна в левия му крак, да не говорим за тъпите счупени ребра, които заплашваха да пробият дупка в белия му дроб. Бам! Хриптене. Ако продължаваше така, щеше да се наложи да прекара още ден или два в болницата. Фантастично! Само това му трябваше точно сега.

— Али! — изрева той, стиснал зъби от болка и се завтече след нея като накуцваше неравномерно. Мекият пясък засилваше страданието му.

Тя се обърна, на лицето й бяха изписани мъка и безсилие. Вдигна малкия си юмрук и го заби в средата на гърдите му. Мили Боже…

Болката избухна подобно на фрагментна граната1 и младият мъж се свлече на колене. Трябваше да направи или това, или да рухне мъртъв в следващата секунда.

— Нейт? — Гневът й се превърна в шок, когато коленичи в пясъка до него. — Какво…? — И преди да разбере какво си е наумила, тя вдигна нагоре ръба на тениската и се вторачи в насиненото му тяло. Ребрата му бяха превързани, но останалата част от торса му изглеждаше така, сякаш е изкарал десет дълги рунда с месомелачка и е изгубил. — Мамка му, Нейт! — Той почти се усмихна, въпреки изгарящата болка, която го държеше в зъбите си като свирепо и упорито улично куче. Али никога не ругаеше. Това навярно бе записано в гените й или в договора, който бе подписала, когато стана учителка в детската градина. — Какво се е случило с теб?

Той поклати глава, защото, честно казано, това бе всичко, което можеше да направи в момента. Опасяваше се, че ако отвори уста, ще се разкрещи като момиче.

— Нейт! — Тя обви ръце около врата му. Боже, почувства се добре… и толкова, толкова грешно. — Говори! Кажи ми какво ти се е случило! Кажи ми! Какво наистина се случи с Григ?! — Последните думи прошепна в ухото му. Те бяха молба. Една покъртителна молба.

— Знаеш, че не мога да го направя, Али. — Усещаше горещите й, солени сълзи там, където бе заровила лице във врата му. В сладката влага на дъха й усети мириса на лимоновия чай, който бе пила, преди той да почука на вратата на родителите й с новината, която взриви нейния безопасен, надежден свят.

Най-прекрасната му фантазия и най-лошият му кошмар се бяха събрали в едно. Али, сладката, прекрасна Али. Тя беше тук. Сега. Притисната до сърцето му.

Той неохотно вдигна ръце, натежали от умора и тъга. Ако Григ можеше да го види, щеше да вземе любимия си Колт и да надупчи жалкия му задник с 45-ти калибър. Но целият смисъл на тази бъркотия бе, че Григ не беше тук. Сега тук нямаше никой, освен него, нямаше друг, който да предложи на Али утеха. Така че Нейт я привлече към себе си — Боже, косата й мирише страхотно! — и започна да я успокоява, докато скръбта я заливаше с бурни, безкрайни вълни, наподобяващи онези, които се разбиваха в брега зад тях.

И тогава тя го целуна…

Глава 1

Три месеца по-късно

Отново имаше онова странно чувство.

Онова зловещо, страховито усещане за боцкане в тила, което те кара инстинктивно да свиеш плешки в самозащита.

Някой я наблюдаваше.

Али Морган забърза крачка. Черните й лачени балеринки потропваха върху нагорещената настилка и тя хвърли бърз поглед към другата страна на улицата.

Нищо.

Не че това беше нещо необичайно. Рядко го забелязваше — мъжа, за когото бе започнала да мисли като за своя неуловима сянка — но някак си усещаше, че е там… някъде…

Погледна през рамо и бързо огледа лицата на пешеходците зад себе си. Не. Нямаше го сред тях. Досега не беше имала възможност да го разгледа добре, но бе успявала да го зърне достатъчно пъти, за да е сигурна, че неуловимата й сянка не е нито мъжът на средна възраст, който носи увита в кафява хартия франзела, нито онзи тип, облечен в черно-жълтата фланелка на отбора по ръгби, който…

Олеле, кой го е пуснал да излезе така от къщи тази сутрин!? Това, че човекът изглеждаше като гигантска пчела, както и фактът, че гледаше през витрината на магазина за цветя, я накара да забрави за момент страха си. Изкикоти се. Тогава фините косъмчета на тила й отново настръхнаха предупредително, а смехът в гърлото й замръзна, сякаш бе глътнала парче сух лед.

Глупости. Може би наистина започваше да полудява.

Повече от един-два пъти през последните три месеца си беше мислила, че тъй като Джаксънвил не е голям град, няма нищо ненормално в това да вижда едни и същи лица по-често.

— Но не в това е проблемът, нали? — промърмори тихо под нос.

Никога не беше виждала лицето на неуловимата си сянка. Може би ако бе успяла, може би ако бе получила възможност да погледне в очите на този човек, нямаше да изпитва това тревожно чувство, че е… преследвана.