Внезапен хлад се спусна надолу по гръбнака й и дланите й започнаха да се потят. Дръжките на найлоновата торбичка с покупки бавно се изплъзнаха от ръката й. Докато се опитваше да я задържи, повдигна и намести каишката на дамската чанта по-високо върху рамото си.

Още две пресечки…

— Още две пресечки и съм си вкъщи, свободна — промърмори на себе си и от насмешливите изражения на момчето и момичето, с които се размина, осъзна, че отново си говори сама. Това беше още една от дребните ексцентричности, които беше придобила след смъртта на Григ. Вероятността наистина да полудява ставаше все по-голяма.

Али съсредоточи погледа си върху яркорозовите цветове на бегониите, които симпатичната госпожа Александър от 3С беше засадила в големи саксии пред блока им миналата седмица.

Само още един блок.

Само още един блок, а след това ще сложи веригата на входната врата на апартамента си, ще пусне резето и най-после ще може спокойно да си поеме въздух.

Толкова се беше концентрирала върху саксийните растения и убежището, които обещаваха, че не забеляза огромната сянка, която се спусна към нея от тъмната странична алея.

Едва когато идиотът грубо дръпна каишката на дамската чанта от рамото й, младата жена осъзна, че е изпаднала в сериозна беда. При повторното силно дръпване, тя се завъртя като пумпал, при което пазарската й торба полетя във въздуха, а съдържанието й се разпиля по улицата подобно на пъстроцветни бонбони. Кафяв седан мина през кесия с орехи. Черупките им се строшиха с оглушително ра-та-та, ужасно наподобяващо звука на автоматична стрелба.

— Хей! — изкрещя някой. — Този се опитва да я ограби!

Това беше достатъчно, за да я изтръгне от моментния шок. Али сграбчи широкия едва сантиметър кожен ремък на чантата си и го дръпна с цялата сила, която притежаваше. Всеки гуру по самозащита на този свят би я посъветвал просто да я остави. Една чанта не струва колкото живота й, но точно тази й бе подарък от Григ…

Мъжът, който стискаше чантичката й в месестия си юмрук, имаше телосложение като на немски танк — грамада от изпъкнали мускули, без врат. Лицето му беше скрито под скиорска маска. Би могъл да изтръгне лесно малката чантичка от отчаяната й хватка, ако едновременно с това не се опитваше да се защити от необичайно героичния човек, който го налагаше по главата и раменете с франзела.

— Обади се на полицията! — изрева господин Франзела, нанасяйки удар след удар, докато багетата започна да се раздробява и миризмата на прясно изпечен хляб изпълни влажния въздух.

Това успя да подтикне към действие застиналите с отворена уста зяпачи. Докато Али и господин Франзела се бореха с крадеца, хората започнаха да вадят мобилните си телефони от различни джобове и се втурнаха към тях.

Човекът с ръгби фланелката стигна пръв до мястото и скочи върху широкия гръб на нападателя. Уви ръка около месестата му шия и стисна, докато очите на насилника — единствено те се виждаха под страшната маска — изскочиха като на карикатура. Внезапно Али съжали, че беше сравнила Ръгби фланелката с гигантска пчела.

— Хванете му краката! — извика той. Господин Франзела се хвърли и сграбчи коленете на крадеца, което събори и тримата на тротоара в плетеница от размятащи се ръце и крака.

Някак си нападателят успя да се отскубне от камарата тела. Той вдигна забележителната си телесна маса от асфалта и се затича към отсрещната страна на улицата, избягвайки трафика, като се размина на косъм с камион на UPS, движещ се с превишена скорост. За толкова огромен човек, мъжът бе изненадващо пъргав. Шофьорът на камиона натисна спирачките и със свирене на гуми спря, след което се наведе през прозореца и размаха юмрук зад гърба на бягащия крадец.

Али въздъхна тежко и се опита да проследи с поглед нападателя, който криволичеше между минувачите и паркираните автомобили. Внезапно спря да диша — по-зашеметена, отколкото ако я беше ударила мълния. Неуловимата й сянка неочаквано се появи от ресторанта за бързо хранене „Суонсън“ на отсрещната страна на улицата.

Поне си помисли, че е той. Никога не можеше да каже със сигурност, защото човекът винаги носеше бейзболна шапка, която скриваше доста добре лицето му. И все пак… Имаше същата солидна конструкция, същата квадратна челюст…

Добре, започваше да става твърде странно.

— Хей! — извика му тя, докато господин Франзела и Ръгби фланелката ставаха от тротоара. Мъжът с бейзболната шапка с нищо не показа, че я е чул. — Хей, ти! — Али извика отново и се затича към улицата. По дяволите, беше й писнало всеки ден да изпитва това усещане, това чувство на… параноя. Ако можеше да го разгледа добре поне веднъж, тогава щеше…

Мистериозният мъж излетя като стрела.

Какво?! Нима наистина бяга от нея?

Когато той скочи в един голям джип и незабавно запали двигателя, младата жена получи своя отговор.

Бягаше от нея.

Какво, по дяволите, става тук?

Точно когато щеше да се спусне след него, господин Франзела я дръпна обратно на тротоара.

— Хей, ти — каза той, като все още се опитваше да си поеме дъх, — пичът отдавна изчезна. Не се опитвай да го настигнеш, защото могат да те прегазят.

Господин Франзела се отказа от опитите си да я успокои, наведе се напред, опря ръце на колене, отпусна глава и задиша тежко — като куче в горещ летен ден.

Естествено, беше помислил, че тя иска да се втурне след нападателя, в което вероятно имаше много повече смисъл, отколкото в тичането след някакъв неуловим мъж, за когото бе сигурна, че следи всяка нейна крачка през последните три месеца.

Али утешително сложи ръка върху потното рамо на своя спасител и бръкна в чантата си — тази, която крадецът не бе успял да отмъкне — точка за Алиша Морган и двамата й невероятни герои, и извади блекбърито си. Бързо фокусира и увеличи регистрационния номер на джипа върху екранчето и го снима, точно преди да завие зад ъгъла. След това се наведе, за да погледне господин Франзела в зачервеното, изпотено лице.

— Не знам как да ви благодаря — каза, поглеждайки нагоре, за да включи в благодарността си и Ръгби фланелката. Човекът дишаше като запъхтян състезателен кон, облегнат отпуснато на витрината на железарския магазин. Очевидно нито един от спасителите й не бе свикнал с активна физическа дейност, което правеше намесата им още по-героична. — И двамата рискувахте ужасно много…

Ръгби фланелката махна пренебрежително с ръка и я прекъсна.

— Когато една девойка е в беда, се нуждае от помощ — засмя се той, но после се намръщи и притисна ръка към едната си страна.

О, чудесно. Не точно за това си бе мечтала винаги.

— Ранен ли сте? — попита, ужасена при мисълта, че би могъл да е ранен, докато се бе опитвал да спаси нещо толкова незначително като дамска чанта.

— Не. Предполагам, че ребрата ми са леко натъртени.

Тя отвори уста да му благодари отново, когато пронизителният писък на сирени я прекъсна.

— Изглежда кавалерията след малко ще бъде тук — отбеляза господин Франзела.

* * *

Главна квартира на „Черните рицари“ АД

Гус Айлънд, Чикаго, Илинойс

На следващия ден…

— Да, точно така. Това е работилница за мотоциклети. Съвсем малка работилница за поръчкови мотори… Аз пък съм кралицата на Англия — мърмореше Али под нос, докато гледаше през предното стъкло на колата си към… комплекса — това бе най-точната дума, с която можеше да го опише.

Нищо чудно, че Григ бе настоявал да отсяда в хотел всеки път, когато успееше да дойде до Чикаго, за да го посети. Беше й казал, че таванското помещение, в което живее над „работилницата“ — отсега нататък щеше да нарича това място Форт Нокс — е твърде малко, за да може гостът му да се чувства удобно. Още тогава бе заподозряла, че я лъже. А сега? Сега вече беше сигурна, че наистина е било така.

Повечето хора биха погледнали множеството малки тухлени постройки, сгушени около голямата фабрична сграда, намиращи се зад огромните железни порти, и биха отминали просто заради това, което пишеше в интернет страницата им — че мястото е първокласен магазин за мотоциклети по поръчка. Повечето хора щяха да пренебрегнат високата три метра тухлена ограда, на върха на която бяха намотани огромни ролки бодлива тел и закрепени камери, въртящи се на 360 градуса. Биха приели, че това са необходими мерки за сигурност, взети от предприемчивите бизнесмени, които искат да защитят едно малко състояние под формата на инструменти, мотори и оборудване, защото това не беше най-добрият квартал на Чикаго.

Да, повечето хора биха го направили.

Алиша Морган не беше повечето хора.

Беше имала по-голям брат морски пехотинец, който я бе научил на това-онова за мерките за сигурност, а при „Черните рицари“ АД имаше такива в излишък. Неволно в очите й бликнаха сълзи, защото осъзна, че пред нея се намира доказателството за това, че Григ не й бе имал доверие. Той беше загинал и тя действително не бе получила шанса да…

— Госпожо, трябва да оставите колата си пред портата — инструктира я червенокос гигант, стоящ на пост в караулката. Говореше с ясно изразен чикагски акцент, който предаваше на думите му рязко звучене. — След малко ще дойде някой, за да ви придружи до главната работилница.