И може би щеше да си остане със заблудата, че „Черните рицари“ АД е точно това, за което се представя, ако в момента не се намираше в работилницата и… да, това беше хеликоптер.

Хеликоптер, чийто ротор бе възседнат от една дребна руса жена, докато някакъв мъж стоеше долу и крещеше инструкции, опитвайки се да надвика гърмящите Рео Спийдуагън.

— Ако разхлабиш болта, цялото проклето нещо ще падне!

Али предположи, че жената трябва да е брилянтният механик на Черните рицари, чието име за нищо на света не можеше да си спомни.

Ренегат ли беше? Или нещо подобно.

— Точно в това е целият смисъл! — извика с раздразнение Ренегат, известна още като Хело-момичето, или каквото там беше името й.

Разбира се, онова, което сложи черешката на тортата в съмненията на Али, беше неоспоримият факт, че черното чудовище там долу изобщо не приличаше на хеликоптер от гражданската авиация. Ха, не и с тези страшни картечници, монтирани от двете му страни. Въпреки това, трябваше да признае, че в момента хеликоптерът не изглеждаше много плашещ, тъй като големи части от него бяха разглобени, извадени и лежаха пръснати върху различни покривки на пода.

Беше очевидно, че птицата няма да лети в небесата в скоро време.

Все пак, ако оръжието на Ози/Итън и помещението зад нея — което би накарало всеки посетител на годишната световна хакерска конференция да изпадне в компютърния еквивалент на оргазмено блаженство — не можеха да я убедят, че нейното предположение за „Черните рицари“ АД е правилно, то гледката на този смъртоносен военен хеликоптер със сигурност премахваше последните й съмнения.

В крайна сметка изпитваше известно удовлетворение да знае, че през цялото време е била права. Григ е бил много повече, отколкото изцапана в грес маймуна в работилница за мотори. За съжаление, наред с тази истина се върна и дълбоката тъга, която я бе обхванала, когато спря пред портите на „Черните рицари“ АД; разочароването и угризенията, защото Григ бе мислил, че не може да й има доверие, за да й каже истината.

Защо, Григ?

Трябваше да му постави този въпрос, докато още беше жив. Да го накара да сподели тази част от живота си с нея. Да настоява, за да го опознае по-добре, вместо постоянно да прехапва език и да чака деня, в който той ще реши да й се довери.

Но беше твърде късно.

Причинената от разкаяние тежест, заседнала в гърлото й, откакто Нейт влезе в дома на родителите й и съобщи, че те никога отново няма да видят красивото лице на Григ, стана още по-голяма и заплашваше да я задуши. Премигна бързо и се опита да я преглътне.

Което никога не функционираше.

По дяволите!

Не плачи! Не плачи!

Никога не бе проявявала стоицизъм, по-скоро обратното. Веднъж, в самолета за Лондон, докато гледаше филма „Марли и аз“, рева толкова силно, че мъжът до нея ходи два пъти до тоалетната, за да донесе шепа салфетки в опита си да я успокои. Но това неконтролируемо избухване в плач без всякаква причина в последно време се бе превърнало в талант, който се надяваше скоро да изчезне, но не беше сигурна, че ще се случи. Не и когато загубата на Григ беше толкова прясна… толкова непоносима…

— Чух го от един приятел уооо… той го чул от приятел уооо… той го чул от друг, че се мотаеш наокоолооо — завърши Ози/Итън с драматичен глас.

Внезапната тишина, последвала края на песента бе прекъсната, когато първите ноти на „Момичето на Джеси“ на Рик Спрингфийлд прогърмяха от високоговорителите. Очевидно Ози/Итън бе голям фен на музиката от 80-те, макар че не изглеждаше достатъчно възрастен, за да е живял през по-голямата част на това десетилетие.

— Мяяяууу!

Али подскочи уплашено, когато нещо топло и космато се отърка в прасците й. Това не помогна за успокояването на опънатите й нерви, нито смекчи усещането, че внезапно е паднала в заешка дупка, но поне успя да попречи на глупавите сълзи да потекат от очите й.

— О, здравей — прошепна тя на най-голямата и най-грозна котка на планетата.

Наведе се да погали петнистата сива козина. Котаракът беше с размерите на малък кон, с толкова много белези по муцуната и нарези по ушите, че приличаше на очукан воин. Когато големите му жълти очи примигнаха към нея с отегчено котешко съчувствие, сякаш искаше да й каже: Разбирам те, аз също съм виждал грозната страна на живота, сълзите, напиращи в очите й, отново заплашиха да потекат.

О, по дяволите!

За да се успокои, младата жена взе гигантския котарак в ръцете си и се изправи.

Или поне се опита…

Не беше съвсем лесно, защото животното изглежда тежеше почти колкото един санбернар. Все пак успя да се изправи, но се наложи да се подпре на парапета и да разтвори крака, за да може да балансира с косматия си товар.

Чу силен тътен и си помисли, че някой е запалил двигателя на един от моторите долу, но после се разсмя, когато осъзна, че дълбокият звук бе доволното мъркане на ужасно непривлекателната сива топка в ръцете й.

— Ама и ти я свърши една! Сега Фъстъка ще очаква от всеки да го носи на ръце, а аз например нямам сили за това — надвика бумтящата музика Франк Найт — едър мъж, който, противно на думите си, изглеждаше достатъчно силен, за да вдигне Фолксваген от лежанка, когато се появи от една от страничните врати и дойде да се облегне на парапета до нея.

— Фъстъка? — Младата жена наведе брадичка и погледна към сивото, космато лице, което само една майка може да обича. Златистите очи на котарака бяха притворени в доволство и Али беше удостоена със съмнителната чест острите нокти на котарака да се забият в тънката материя на тениската й. — Прилича повече на Голиат или Брут. Но Фъстък… Сериозно?

— Да. — Франк се засмя и прокара ръка през рошавите си кестеняви къдрици, наблюдавайки напредъка долу на първия етаж на работилницата. Усмивката му се стопи бързо, щом погледът му попадна върху жената, която се опитваше да имитира ездач на родео. Само че жребецът беше от стомана, а не от плът и кръв.

На Али й се стори, че го чу да промърморва дяволите я взели преди да се насили да отмести поглед.

— Когато се преместихме в тази сграда, тя беше дом на плъхове и на този приятел тук. — Мъжът протегна огромната си ръка и почеса котарака под брадичката, предизвиквайки възобновяване на мъркането, от което гърдите на Али завибрираха като косачка. — Той си бе направил легло върху купчина стари чували за фъстъци — оттам дойде и името му. Успяхме да се отървем от всички плъхове и изпратихме Фъстъка да живее у една мила дама, която прибира бездомни животни, но след два дни той се върна отново при нас. Аз съм Франк Найт, между другото. Бих стиснал ръката ти, но изглежда и двете са ти пълни. — Той й намигна и в ъгълчетата на очите му се появи очарователна мрежа от бръчици.

— Знам кой сте. Григ имаше много високо мнение за вас и често ви споменаваше. Уважаваше ви много.

Едрият мъж се намръщи.

— Уважението бе взаимно. Григ беше… ами… — Франк прокара отново огромната длан през косата си и направи гримаса, когато сви рамене, сякаш движението му причиняваше болка. — … Просто не мога да намеря думи. Той беше най-добрият. Ужасно съжалявам за загубата ви. Всички ние бяхме опустошени.

О, мамка му! Сълзите заплашваха да потекат отново.

Точно когато си мислеше, че трябва да се обърне, за да не се разциври пред човека — днес се беше превърнала в кралица на ревлите — в работилницата избухна същински ад.

Глава 3

— Готово! — извика тържествуващо Беки Райхарт, когато последният болт на носещото витло най-накрая се разви и падна на земята с гръмко „Бум!“. Звукът се разнесе и отекна в работилницата, подобно на експлозия.

Последвалата оглушителна тишина й подсказа, че пронизителният шум е прекъснал песента на Рик Спрингфийлд, което я устройваше напълно. Ози имаше ужасен вкус за музика. Беше се опитала да го просвети за очевидния факт, че много от страхотните парчета са написани през последните двадесет години, но той изглежда бе имунизиран срещу опитите й да подобри музикалната му култура. Това, че от време на време я оставяше да припява заедно с Убийците11, беше почти единствената победа, която успя да си извоюва. Което обикновено означаваше, че слушалките на айпода са затъкнати здраво в ушите й, взривявайки мозъка й с любимата музика, за да заглуши недотам изискания вкус на Ози.

За съжаление, снощи бе забравила да зареди гадината, така че цяла сутрин бе измъчвана с рок балади от 80-те. Разбира се, това, че беше без айпода си, й позволи да чуе ужасния писък, последвал трясъка от падналото роторно витло.

Беки погледна нагоре и видя до перилата жена, носеща странна сива шапка от котка. Единствено размахването на ръцете й и съскането на Фъстъка подсказваха, че тази модна приумица е плод на случайност.

Още малко… Още малко…

— Ребека! По дяволите!

Ах, ето!

Франк Найт — Шефа, притежаваше редкия талант да крещи ядосано името й, последвано от познатата ругатня. Това я караше да потръпне и да се усмихне едновременно. Смееше се, защото Рицарите обичаха да се шегуват с нея и да казват, че Франк е останал с погрешното впечатление, че фамилията й е По дяволите. А трепваше, защото освен баща й, единственият човек, който я наричаше Ребека, беше Франк — това я караше да се чувства така, сякаш е отново на шест. От доста време се чудеше дали той не го прави нарочно само за да подчертае разликата в годините им.