За щастие, преди Пати да стане свидетел на борбата й, някой извика:

— Пати! Нямаме алфа уиски! — И Пати изчезна надолу по коридора, вероятно, за да остави в банята алфа уиски4, известна иначе като бърсалка за задник или тоалетна хартия, с каквото име беше известна в цивилизования свят.

Това беше едно от нещата, които Али бе научила от по-големия си брат Григ…

— „Поеми го в движение, бейби!“ — Мъжът, който проверяваше багажа й, представил се като Итън Сайкс, но когото Григ винаги бе наричал Ози, пропя с невероятно чист тенор: — „Ако това е начинът, по който го искаш, бейби, тогава не те искам наоколо!“5.

Ози носеше тениска с картинка, на която бе изобразен любимият знак за поздрав на господин Спок6 и надпис „100% фен на Стар Трек“, което изглеждаше малко нелепо с раменния му кобур и опасния на вид матовочерен пистолет в него. Мъжът приличаше на странна комбинация от маниак и войн. Човек би потърсил такъв като него, за да нахлуе в малка страна или ако има нужда от превод на съобщение, написано на клингонски7.

Без да забележи, че Али го наблюдава, той продължаваше да проверява методично дрехите й, спирайки от време на време само за да посвири на въображаеми китара или барабани.

Цялата сцена беше толкова безумна и сюрреалистична, че Али почти очакваше иззад редицата компютри да изскочи Аштън Къчър и да се провикне: „Вие участвате в скрита камера!“.

А също и това… тези компютри. Мястото изглеждаше така, сякаш е преоборудвано, за да функционира като трета база на NORAD8, в случай че първите две — тези в планините Шайен и във Военновъздушната база Петерсън, изчезнат едновременно от картата.

Абсолютно сюрреалистично.

Но когато Итън посегна да отвори малката чанта, в която се намираше финото й бельо, внезапно й стана кристално ясно, че цялата ситуация всъщност е съвсем реална. О, да. Реши, че сега е идеалният момент да се измъкне от това малко упражнение.

— Дявол да го вземе — промърмори тя.

— Какво? — попита Нейт. Той наблюдаваше целия процес, скръстил пред гърди силните си ръце, с разтворени на ширината на раменете крака, и съхраняваше всеки отделен детайл в неразгадаемия си мозък.

— Нищо — отвърна Али и залепи на лицето си усмивка, която се надяваше, че изразява равнодушие. Вече беше достатъчно нервна, след като очевидно бе включила някаква аларма, когато влезе в сградата. В резултат на това Нейт се бе обърнал и се бе намръщил. Което, разбира се, я накара да започне да дрънка неконтролируемо за липсата на правителствени ограничения при сондирането в крайбрежните зони.

Да. Какво?

Сондажи в крайбрежните зони? Наистина ли бе говорила за това?

Почти изстена, припомняйки си нелепия едностранен разговор. Не че това бе нещо нетипично, когато ставаше дума за тях двамата. Едностранен разговор, нищо повече. Това, което беше типично, беше способността й мигновено да активира езиковата диария, която изтриваше всяка емоция от лицето му; очите му ставаха като стъклени, а челюстта му започваше да потръпва.

Разбира се, две секунди по-късно, когато Ози/Итън извади дантелените й бикини от чантичката, очите на Нейт бяха всичко друго, но не и стъклени.

По дяволите!

Ако все още не беше започнала да съжалява за решението си да предприеме това пътуване, то настоящият епизод на крайно унижение щеше да свърши тази работа. Или ако използваше една от любимите фрази на Григ, ситуацията беше да се смееш ли, да плачеш ли.

Тъй като нито един от двата варианта не изглеждаше като особено привлекателна възможност, най-добре беше да обърне гръб на цялата сцена, да се отдалечи на няколко метра и да се опита да потъне вдън земя.

— Ти си възрастен човек. Тези двамата също са възрастни хора и това със сигурност не е първият път, в който докосват дамско бельо. Просто действай така, все едно това не е нищо особено — нареди сама на себе си Али и започна да се придвижва към парапета.

— Какво каза? — попита Нейт.

Тя се извърна да го погледне само за да открие, че той я гледаше така, сякаш й расте втора глава.

Наистина трябваше да започне да контролира навика си да си говори сама.

— Нищо — увери го отново, но от непреклонния поглед, който й отправи, разбра, че втори път няма да й се размине. — Добре де. В момента проверявате чантата, в която си нося бельото. Когато непознат рови из бикините ми, ставам малко нервна, по дяволите. Затова просто ще отида ето там — посочи с палец през рамо към далечния ъгъл, където парапетът на втория етаж се свързваше със стената.

Изражението му стана още по-сурово, ако това изобщо бе възможно, когато попита Итън/Ози:

— Наистина ли е необходимо това?

Мъжът размаха над чантичката с бельото й странната черна пръчка и тя избръмча като гигантска ядосана пчела.

Нейт въздъхна примирено и се обърна към нея:

— Съжалявам. Трябва да се направи.

— Да — отвърна Али, опитвайки се да се усмихне, но очевидно не бе успяла, защото изразът на лицето му стана тревожен. — Всичко е наред, наистина. Просто ще отида там и ще погледна какво става долу.

Преди да е успял да каже нещо друго — защото какво повече можеше да каже всъщност за ровичкането из бельото й, тя се извини и се отдалечи от двамата мъже.

* * *

— Исусе, тя си има доста добра колекция — промърмори хлапето, докато разпаряше с нож финия шев, за да извади тънкото като нишка устройство за проследяване, скрито в подгъва на още един чифт от бикините на Али.

Поправка. Още един чифт от прашките на Али.

— Хмм — изръмжа Нейт, като не знаеше дали да се смее, или да плаче. Оказа се, че жената е горда собственичка на цяла колекция от „Виктория Сикрет“.

Освен това долавяше лекия аромат на орлови нокти, излъчван от купчината дрехи. Разбира се, това вероятно бе само омекотител или лосион, или нещо такова, но своенравният му пенис започна да се втвърдява като реакция на мириса, съчетан с усещането от сатена и коприната, които стискаше в юмрука си. Това върна спомените му от онзи ден на плажа. Дълбок, интуитивен спомен за ефирни бикини, докоснати от търсещите му пръсти и още по-нежното усещане за топла, влажна плът под…

Не, по дяволите! Няма да мисли за това сега. Не можеше да мисли за това сега. Не и когато тя стоеше толкова близо. Не беше сигурен дали не е мутирал в пещерен човек и…

Не!

Някак си, със свръхчовешки усилия, Нейт успя да разтвори непослушните си пръсти и хвърли всичко обратно на масата.

— Знаеше ли, че Григ има толкова секси сестра? — попита го Ози.

О, да.

През последните десетина години Али играеше главна роля в мокрите му сънища, а какво да каже след онзи ден на плажа? От личен опит знаеше как се чувства човек, когато гъвкавите й ръце се стягат около врата му, меките й гърди се притискат здраво и плътно към неговите и пъргавият й език достига чак до сливиците му.

Аха, със сигурност би могъл да потвърди колко секси е тази жена.

Беше страхотна.

— Искам да кажа, че тя наистина е секси — настоя Ози. — Сериозно, тя кара кръвта ми да кипи, ако разбираш какво имам предвид. Естествено, от оскъдното женско бельо получавам ерекция. Откакто на дванадесет открих каталога на „Фредерикс“9, принадлежащ на по-голямата сестра на най-добрия ми приятел, съм пристрастен. Да не говорим, че винаги съм бил фен на червената дантела. — Хлапето вдигна един червен дантелен сутиен и размърда вежди.

Боже! Това беше повече, отколкото Нейт би искал някога да знае за момчето.

Плюс това, гледката на долното бельо на Али в ръцете на друг мъж, особено като знаеше, че то възбужда малкия задник, го караше да дъвче пирони.

И тъй като наоколо нямаше пирони за дъвчене, той каза нещо, което през целия си жалък живот не мислеше, че ще изрече:

— Пич, престани да дрънкаш, по дяволите, и продължавай да пееш.

* * *

За какво толкова си говорят?

Али погледна към двамата мъже, които ровеха из бельото й и…

Грешка!

Ози/Итън държеше червения й сутиен и мърдаше вежди.

Страхотно. Просто… страхотно. От минута на минута този ден вървеше от лошо към по-лошо.

За да се разсее, младата жена се наведе над масивния парапет и погледна надолу.

Разстоянието до най-долния етаж беше главозамайващо. По тухлените стени бяха изрисувани високи четири и половина метра карикатури с толкова ярки и наситени цветове, че бе необходим ум, много по-творчески от нейния, за да може да ги назове всичките. Тези стенописи придаваха на огромното пространство облика на някаква странна кръстоска между лунапарк и работилница. Всяка от анимираните, ненормално увеличени фигури, явно съответстваше на един от служителите на „Черните рицари“ АД. Изглеждаха като излезли от някой комикс — изпъкнали мускули и напрегнати сухожилия.

Бетонният под беше като очарователен пейзаж от петна, стари и нови разливи на масло и въздействаше като огромен тест на Роршах10. Покрай ярко боядисаните стени бяха наредени огромни шкафове с инструменти, целият етаж бе осеян с голямо количество специализирани машини с различни форми и размери. Али не би могла да назове нито една от тях, дори ако животът й зависеше от това.

Това, което можеше да разпознае, бе редицата от блестящи, ръчно изработени мотори, паркирани до една от стените. Машините бяха боядисани във всички възможни цветове — от тъмни до най-ярки — а дизайнът им беше див и своеобразен. Те образуваха един впечатляващ низ от блестящ хром и искряща боя, който свидетелстваше, че тук все пак се правят някакви машини.