— Но, но… — заекна сенатор Алдъс.

— Няма но! — изрева генералът и Франк можеше само да скръсти ръце и да се възхищава на справедливия му гняв. Трябва да е бил истинско чудовище на бойното поле. — Ако не бяхте толкова зает да си седите и да се изживявате като бог на войната, щяхте да имате повече време, за да прочетете всички тези досиета, които минават през бюрото ви, и да знаете, че на нас — генерал Фулър махна с едрата си ръка, за да обхване всички присъстващи, при което медалите на гърдите му издрънчаха — отдавна ни е известно, че Пакистан е център на ислямския тероризъм. Боже мой, човеко, британското правителство е изчислило, че около осемдесет процента от терористичните заплахи, които получават, са с пакистанска връзка. А какво да кажем за Бин Ладен? Мога да твърдя, без сянка на съмнение, че за никого от нас — висшите военни — не беше изненада, че той е бил открит там. Така че, добра работа сте свършили, сенаторе. Както каза президентът в началото на вашето посещение — въоръжихте враговете ни.

Възхитен, Франк наблюдаваше как очите на Алдъс се стрелкаха из стаята, търсейки някакъв изход от тази бъркотия.

Съжалявам, старче, но си тотално прецакан!

— Имам контакти — възкликна сенаторът. Цялата му борбеност изведнъж изчезна, когато се изправи, за да потърси подкрепа, каквато и да е подкрепа. — Ще ви дам имената на тези, които ми помогнаха, ако ми гарантирате, че не ме заплашва смъртно наказание. Има документи, които да подкрепят моите твърдения. Ще ви кажа кой проникна в компютърната система на „Черните рицари“ и възложи фалшивата задача в Сирия.

Фалшивата задача в Сирия?…

Изведнъж Шефа усети съвсем ясно остра необходимост да изпрати възможно най-голямото парче олово в предателското сърце на сенатора. За съжаление, тайните служби бяха взели оръжията им, преди да им позволят да влязат в Белия дом. Докачливи копелета.

Президент Томпсън сплете пръсти, сякаш обмисляше изключително внимателно щедрото предложение на сенатора. Бяха обсъждали точно как да получат имената на съучастниците му, а сега човекът щеше да им ги предостави дори без борба.

Мижитурка!

Франк се бореше с изкушението да се изплюе от отвращение на пода, тъй като античният килим вероятно струваше повече, отколкото би могъл да спести през целия си живот.

— Не знам, сенатор Алдъс. — Президентът се поколеба. Той определено бе отличен актьор, което вероятно му вършеше много добра работа на заемания от него пост. — Какво мислите, госпожице Морган? Вашият живот се е преобърнал с главата надолу, вследствие действията на този човек. Смятате ли, че трябва да му предложим сделка?

Али, чийто гръбнак се изпъна рязко в момента, в който президент Томпсън лично се обърна към нея, знаеше какви ще бъдат последствията. Президентът и началник-щабовете я бяха запознали подробно с вероятния изход от процеса срещу сенатора, преди пристигането на това чудовище.

Най-тежката присъда, която щеше да получи сенаторът, беше затвор. За щастие, мръсникът беше единственият човек в тази стая, който не осъзнаваше това.

— Може би, господин президент — отговори тя и Франк видя как сенаторът почти се отпусна с благодарност. Човекът всъщност се беше смалил в дизайнерския си костюм. — Ако той отговори на някои мои въпроси, аз, честно казано, нямам проблем с това, че ще му предложите сделка.

Президентът кимна царствено с прошарената си глава.

Шефа забеляза как Али преглъща трудно и се притесни, че е възможно да повърне отново — стомахът на проклетата жена беше здрав, колкото и счупен пожарен кран — но тогава тя смело насочи вниманието си към Алдъс.

— Брат ми е бил измъчван, за да научите местонахождението на липсващите файлове, нали? — попита тя. Гласът й беше твърд и кристално ясен. Франк би я поздравил за смелостта, ако не бе заинтересуван толкова силно от отговора на сенатора.

— Да. — Алдъс изглеждаше готов да припадне, кървясалите му очи бяха приковани в красивото лице на Али, сякаш тя беше неговата котва в бурята, неговото единствено спасение.

— Глупости! — извика Призрака и всички присъстващи, включително и Шефа, подскочиха при неочакваното му избухване. — Изобщо не са ни питали за някакви файлове. Не ни разпитваха за абсолютно нищо!

— Кълна се, че казвам истината! — Сенатор Алдъс сложи ръце пред себе си, все едно се молеше. — Не лъжа! Аз ги наех, за да разберат от Морган къде са скрити файловете, но те така и не го направиха, а после вие успяхте да избягате, а Морган беше…

— Изглежда, че парите ви са отишли на вятъра, сенаторе — изръмжа Фулър. — Предполагам, че точно това се случва, когато се опитвате да преговаряте с терористи!

— Пийт! — Гласът на президент Томпсън беше забележително спокоен. Франк никога не беше чувал някой да използва малкото има на генерал Фулър. По дяволите, дори не беше сигурен дали генералът изобщо има собствено име. Може би винаги е допускал, че Фулър е излязъл от утробата на майка си въоръжен и раздаващ команди. — Моля те, остави госпожица Морган да продължи.

— Нямам повече въпроси, господин президент — прошепна Али, в огромните й очи блестяха сълзи. — Само исках да знам със сигурност кой е отговорен за убийството на брат ми.

О, не!

Шефа се оттласна от стената, но вече беше твърде късно, за да спре отвратителния боклук избълван от предателската уста на сенатора.

— Не съм убил брат ви, госпожице Морган. — Проклетият идиот изглеждаше почти радостен, когато завъртя очи като мъниста към Призрака и повдигна заострената си малка брадичка: — Това беше работа на Нейтън Уелър и неговия голям, остър нож.

Призрака изрева и се хвърли към сенатора.

— Махнете го от погледа ми! — успя да надвика врявата президентът и двамата агенти от тайните служби повлякоха псуващия и крещящ Алдъс към вратата, но не и преди единият от тях да подаде на генерал Фулър клетъчен телефон.

— Намерих го в джоба му — съобщи мъжът и Фулър кимна.

О, човече, Франк не искаше да поглежда, но не можа да се сдържи. Обърна поглед към Али и стомахът моментално го присви. Тя преглъщаше яростно сълзите си, докато се взираше право в опустошеното лице на Призрака. Горкият човек стоеше в средата на стаята със силно стиснати очи, сякаш това би могло по някакъв начин да накара реалността да изчезне.

— Нейт? — прошепна тя. — Вярно ли е?

Когато черните очи на Призрака се отвориха, в тях се четеше такава неописуема мъка, че имаше опасност закоравялото сърце на Франк Найт да се пръсне на хиляди парченца от съчувствие.

— Да — прошепна Призрака, а гласът му беше ужасна пародия на обикновено дълбокия му тембър.

Али се задави, след което се наведе и повърна върху скъпия античен килим в Овалния кабинет.

Глава 19

Мамка му!

Сякаш не се беше унизила достатъчно през последните няколко дни, та сега стигна дотам да направи и немислимото. Беше ли незаконно да се повръща в Овалния кабинет? Разбира се, навярно не би било проблем, ако го направи президентът. Дори той би могъл да страда понякога от стомашно неразположение, но да повърне един цивилен?

Тя погледна към масивната двойна врата, през която агентите от Тайните служби тъкмо извеждаха насила крещящия сенатор и зачака да се втурнат обратно вътре, да й сложат белезници и да я хвърлят в Гуантанамо за унищожаване на частна собственост или… или за разпръскване на биологично опасни материали в правителствена сграда, или за каквото и да беше там.

Но не.

Не се появиха никакви облечени в черно, гледащи строго мъже, които да я отведат. Слава богу! Не беше създадена да лежи в затвор. Плюс това, нали се сещате, имаше страх от тесни пространства.

Али въздъхна тежко и погледна още веднъж в посока на Нейт, но него го нямаше. Потърка с разтреперана ръка треперещите си устни и преглътна горчивите жлъчни сокове, останали в устата й.

— Нейт? — Тя се обърна към Франк. — Къде е той…

— Най-добре е да оставиш Призрака сам за няколко минути — посъветва я мрачно Шефа.

Тя се давеше в сълзи и не можа да направи нищо друго, освен да кимне.

Няколко минути.

Можеше да му ги даде.

И когато се върне, щеше да му каже, че не би могла да си представи каква неизмерима сила е била необходима, за да реши да сложи милостиво край на живота на брат й. Защото трябва да е било милост. Нямаше друго обяснение.

Щеше да му каже как не може да си представи света без него. Как мисълта за връщането й към улегналия й, скучен живот след всичко онова, което се бе случило, след всичко онова, което се случи между тях, я караше да иска да се свие на кълбо и да умре.

Щеше да му каже най-важното от всички неща. Щеше да му каже, че го обича…

Но секундите се превърнаха в минути, а минутите — в час, докато мъжете около нея обсъждаха съдбата на сенатор Алдъс.

Когато Франк най-накрая се обърна и я погледна, изражението му й каза всичко, което й бе необходимо да знае.

Нейт нямаше да се върне.

* * *

Главната квартира на „Черните рицари“ АД

Шест седмици по-късно…

— Вземаш си отпуск? — изръмжа Шефа от прага на отворената врата.

Беки вдигна поглед и после бързо го върна обратно към куфара, чийто цип в момента закопчаваше.