— Дан! — Нейт се наведе над двамата мъже, без да обръща внимание на течащата в устата му кръв. — Трябва да ме чуеш, приятелю. Този човек тук не застреля Пати. Той ни помагаше. — Той погледна към господин Мистерия и видя, че той вече забелва очи. — Хайде, пусни го! — Постави тежката си длан върху рамото на Дан. Мъжът се тресеше толкова силно, че Нейт се опасяваше, че костите му могат да се разпаднат на прах.

Тогава Дан Ман си пое дъх, измъченият му поглед срещна очите на Нейт. Яснотата бавно се завръщаше през мъглата на временната лудост.

— Хайде, пусни го! — повтори Призрака. — Хванал си грешния човек. — Дан погледна Мистериозния, чиито нокти бяха оставили дълбоки кървави следи по китките му. — Чуваш ли? На теб говоря, войнико! — изкрещя Нейт и разтърси рамото на колегата си, защото ако той не се осъзнаеше, господин Мистерия щеше да бъде история. — Ще убиеш един невинен човек!

Изведнъж Дан отпусна ръце, стана от противника си и се изправи на разтрепераните си крака. Залитайки, тръгна към мъртвата си съпруга, като през целия път не спря да плаче от болка.

Боже! Боже!

Нейт накъсано си пое дъх и избърса с опакото на ръката устата и брадичката си. Мистериозния лежеше по средата на улицата и поемаше на големи глътки сладкия животворен кислород в белите си дробове.

Е, успя да спаси поне един живот днес.

Призрака изплю алена кръв на асфалта, преди да се обърне и да види как Али поема тениската, която Ози беше съблякъл. Младата жена бързо притисна фланелката върху кървящата рана в огромните гърди на Манус. Манус се мръщеше и стенеше, но очите му бяха вторачени в лицето на Али, докато тя се навеждаше напред, за да каже нещо, което Нейт не можеше да чуе заради воя на сирените в далечината.

Невероятно! Човекът беше все още жив. И може би щеше да остане жив, ако онова, което приближаваше към тях, беше линейка. Съдейки по енергичното жестикулиране на Шефа и крясъците му, докато раздаваше заповеди по мобилния си телефон, имаше доста добри шансове за това.

Странен, задушаващ плач отекна над приближаващите сирени и го накара да погледна назад през портите — което беше грешка, защото ужасната гледка, която се разкри пред очите му, щеше да го преследва до края на живота му.

Дан седеше в огромната локва кръв, заобиколен от пръсналите се шоколадови бисквити, и стискаше в прегръдките си безжизненото тяло на съпругата си. Люлееше се напред-назад и ридаеше, лицето му бе мокро от сълзи и изкривено от мъка.

Пати. Боже! Не искаше да повярва.

Тя беше майка на групата. Тази, която се грижеше всички да са нахранени. Тази, която се грижеше всички да бъдат облечени в чисти дрехи. Тази, която се грижеше винаги да има бира в хладилника и снакс в шкафа. Тя беше хладният глас на разума, когато от твърде многото тестостерон неизбежно се нахвърляха един върху друг.

А сега вече я нямаше.

В един миг, погрешно насочените куршуми на един луд бяха угасили светлината на живота й завинаги.

— Кучи син! — изруга Нейт и изтри с ръка влажните си очи.

Какво, по дяволите, правеше тя до портата все пак? Всички трябваше да останат на сигурно място в сградата, докато двамата с Али и проклетата флашка бъдат в безопасност обратно в работилницата и те…

— Къде отиваш? — Той насочи оръжието си към Мистериозния, когато човекът направи крачка надолу по улицата.

— Вторият стрелец се измъкна — отвърна дрезгаво мъжът и вдигна ръце с дланите напред. По гърлото му вече личаха първите синини.

— Отдавна го няма, човече — заяви Призрака, без да сваля пистолета си, все още несигурен точно на чия страна играе господин Мистерия. В престрелката беше на страната на Рицарите, но това не означаваше, че ще остане там. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

— Но бих могъл…

— Тц-тц. Няма да изчезваш от погледа ми, докато не разбера какво, по дяволите, става тук и кой, по дяволите, си ти.

Устните на Мистериозния се изкривиха в зловеща гримаса.

— Е, аз съм Даган Золнер, бивш агент на ЦРУ. А колкото до това какво става тук? Мисля, че може би съм в състояние да хвърля малко светлина върху въпроса.

Глава 18

Али седеше на твърдия сгъваем стол в конферентната зала на „Черните рицари“ АД и замаяна гледаше как Ози свързва флашката с един от своите компютри. Имаше чувството, че сънува. Би трябвало да сънува. Последните два часа не бяха реални. Или?

Не бе участвала в ожесточена престрелка, милата Пати не беше мъртва, пазачът не беше по средата на тежка операция с минимален шанс за оцеляване и полицията в Чикаго не беше прикрила в действителност цялата тази история, обявявайки я за сблъсък между конкурентни банди — според строгите указания на някой, заемащ много висок пост в правителството. Но когато се взря в мрачните лица на Нейт, Франк, Ози и Мистериозния, тя поклати глава. Не можеше да отрече, че това се е случило. Беше участвала в престрелка, Пати беше мъртва, полицията прикри всичко и Манус — беше научила, че пазачът е брат на червенокосия гигант — точно в този момент е на операционната маса.

Цялата ситуация беше съвсем реална и за да станат нещата още по-лоши — ако това изобщо беше възможно — сега щеше да разбере дали брат й наистина беше откраднал строго секретни файлове, за да ги продаде на черния пазар, както твърдеше бившият агент Золнер.

— Вътре сме — обяви Ози. Пъргавите му пръсти летяха по клавиатурата. — Изглежда има само куп екселски файлове… Чакайте… Май има и видео.

— Пусни го — изръмжа Франк, разкърши рамо и се намръщи. — Може би то ще ни каже за какво точно става въпрос, по дяволите.

Али погледна към едрия мъж. Изсеченото му лице бе изкривено от болка и притеснение, но той като че ли успяваше да се контролира. Въпреки ужасната трагедия от последните няколко часа, въпреки факта, че имаше вероятност да стане и още по-ужасно, ако Манус почине на операционната маса и научат, че Григ наистина се бе превърнал в предател, той се владееше забележително добре. Младата жена предположи, че твърдите мъже като него се държат точно така в трудни ситуации — мобилизират се, за да могат хората като нея да живеят в американската мечта — свободно, мирно и… безгрижно.

Кой знае защо тази мисъл й се стори особено ужасна и това, в комбинация със спомена как Пати лежи бледа и безжизнена в огромна локва кръв, с разпръснати наоколо шоколадови бисквити, изведнъж разбунтува стомаха й.

Никога повече нямаше да яде шоколадови бисквити! Никога, никога! Само при мисълта…

— Упс! — Тя сложи длан пред устата си и бързо огледа стаята. Като че ли имаше едно пластмасово кошче за боклук до вратата на офиса на Франк? Така че, ако се наложи да повръща, реши тя, може да го направи там…

О, по дяволите!

Вече не мислеше за кръв, шоколадови бисквити, кошчета за боклук или нещо друго, защото лицето на обичния й брат се появи на огромния монитор и дъхът замръзна в дробовете й подобно на огромна буца лед. Кръвта във вените й изстина и кожата й настръхна.

— Хей, Ози! — каза Григ, звукът на този толкова познат глас я задуши.

— Дишай, Али. — Силните пръсти на Нейт стиснаха треперещото й рамо. — Дишай, захарче.

Да, това беше добра идея, така все пак нещо щеше да продължи да функционира, докато в същото време сърцето й отново беше разбито и болката изпълни ненадеждния й вече стомах.

— Добра работа, успял си да хакнеш кода ми! — продължи Григ, прекрасното му лице изглеждаше точно така, както си го спомняше. Красив, надежден и малко заядлив… Добре де, много заядлив. — Не че е било голям проблем за теб, сигурен съм. — Той се засмя и сладкият звук беше като стрела, която се заби право в кървящото й от болка сърце и разруши самоконтрола й. — Така… — Видеоизображението му се наведе към екрана и младата жена затаи дъх — Ако гледате това, значи и Призрака е там, с вас. Здрасти, приятелю!

— Исусе! — промълви Нейт. Гласът му бе дрезгав от вълнение.

— А аз най-вероятно съм мъртъв. — Григ смръщи лице, носът му се сбърчи по начина, който Али толкова много обичаше. — Съжалявам.

— Господи, човече! — Нейт се задави и се обърна. За Али това бе последната капка, която преля чашата. Сълзите, които се бяха събрали в очите й, потекоха топли и солени по бузите. Някой й подаде кърпичка. Използва я, за да попие част от тях…

— Както и да е… — продължи Григ. — Това означава, че лайното е ударило вентилатора, че сте разбрали за моята малка странична работа и Али си е спомнила за онази USB-памет, пристигнала на адреса й по необичайно време. Затова нека се опитам да внеса малко яснота в ситуацията. Вчера ми се обади специален агент Дилейни от ФБР. Аз, ъъъ, запознах се с него преди време, когато двамата с Дивия Бил проникнахме в онази смахната религиозна секта, занимаваща се с производството на тонове метамфетамини. Спомняш ли си, Нейт? Той е този, за когото ти говорих. Дето обича да носи слънчеви очила Прада и мокасини Гучи.

— Мамка му! — изруга Нейт и Ози натисна бутона „пауза“ на видеото, когато събраната около монитора група се обърна към Призрака. Той прокара трепереща ръка по лицето си; триенето на наболата му брада прозвуча като от шкурка срещу грубата му длан. — Не си спомних името Дилейни, защото Григ винаги го наричаше човекът GQ46.

— Какво си спомняш сега? — настоя Франк. Сивите му очи бяха зачервени, но гледаха будно.