Сега всичко беше тихо. Прекалено тихо.

По-рано, когато похитителите им ги оставиха, за да се отдадат на ежедневния си запой, двамата с Григ си шепнеха през дебелите кални стени на колибата, давайки си кураж един на друг. Опитваха се да разберат защо са тук и изтощаваха мозъците и пребитите си тела, за да намерят начин да се освободят. Този път бе викал името на Григ отново и отново в продължение на десет дълги минути, без никакъв отговор, затова започна да гризе въжетата като обезумял, без да се интересува дали между зъбите му попада въже или кожа.

— Григ! — извика отново. — Отговори ми, проклет… — Приведе се напред, разтърсен от пристъп на дълбока, влажна кашлица. Похитителите им си доставяха удоволствие, като го измъчваха със „симулирано удавяне“41. „В американски стил“, подиграваха се те, смеейки се. И да, Нейт беше уверен, че е хванал съответната „американска“ пневмония.

Когато кашлицата най-накрая утихна, си пое измъчено дъх — мътните го взели, имаше чувството, че е погълнал огън — и изплю алена кръв във финия пясък в нозете си.

Мамка му! Надяваше се кръвта да е от възпалените му венци, а не от дълбините на болните му дробове. Последното би било зле.

Е, не толкова зле, колкото, да речем, отвличането от група тангоси и тридневни изтезания без видима причина, още повече че копелетата бяха банда садисти, които изливаха омразата си към Америка върху двама от нейните граждани. Но все пак беше зле, ако кръвта идваше от дробовете му. Нещо като черешката на тортата в тази шибана ситуация.

— Григ! — викна отново и беше разтърсен от нов пристъп на кашлица. Този път в краката му имаше повече кръв.

Добре, определено идва от дробовете.

Така че… пневмония. Без съмнение.

О, страхотен късмет! Майната му! Мътните да го вземат!

Той се върна към гризането на стегнатото въже, с което бяха вързали ръцете му отпред пред тялото… и бинго! Примката около лявата му китка се разпадна в разнищена бъркотия. Бързо освободи и дясната си ръка, след това нападна въжетата около глезените си. Възлите бяха набъбнали от кръвта, просмукала се във влакната — опърпаните неща бяха накиснати в червената течност като кичур на вампир — и толкова здраво стегнати, че почти си счупи ноктите в опита си да ги разхлаби. След много ругатни и молитви най-после беше свободен. Алилуя!

Изправи се…

Опа!

Светът се завъртя около него.

Затвори очи, стисна ги силно, преглътна и се насили да диша дълбоко. Това помогна, макар и малко, защото в помещението — неговият отвратителен затвор през последните три дни — вонеше силно на прясно пролятата му кръв и на собствените му изпражнения.

Най-сетне, след още няколко успокоителни вдишвания, беше в състояние да се движи напред, без всички стени да танцуват пред погледа му. Взе своя KA-BAR, лежащ на паянтовата дървена маса, където го бяха оставили похитителите, и направи гримаса. О, човече, колко се радваха копелетата, когато пронизаха бедрото му със собствения му нож, докато бе завързан за стола. Два пъти.

Погледна подутия си, окървавен крак и усети как стомахът му се обърна. Ако скоро не получи лекарска помощ и солидна доза антибиотици, щеше да го загуби. От раните вече течеше миризлива зелена гной и се стичаше към коляното му като бавна, гъста река.

Мамка му, мамка му, мамка му!

Искаше отново да изкрещи името на Григ, но знаеше, че веднага ще изпадне в нов пристъп на кашлица, затова продължи да държи устата си затворена и използва всичките си запаси от сила, за да се завлече до вратата.

Заключена!

Разбира се. Едва ли би могъл да има толкова голям късмет.

Опита да отвори ключалката с ножа си, но тя беше направена от дебело, закалено желязо, още отпреди Втората световна война и изобщо не помръдна.

— Майната ти! — извика той и заби ножа в дървената врата. Преви се надве, разтърсен от последвалата кашлица; този път количеството ярка кръв беше по-голямо.

Исусе, Мария и Йосифе! Състоянието му беше много тежко.

Когато най-сетне успя да се изправи, избърса с опакото на ръката устата си, и… — Здравей! — Каква красива гледка се разкри пред сълзящите му, кървясали очи?! Ножът му стърчеше от старата врата, а смъртоносното острие беше преминало през нея.

Е, понякога се случват чудеса, помисли си Нейт.

Сграбчи дръжката на ножа, извади го и изследва дървото.

Сухо гниене.

— Добре, Григ — прошепна и направи крачка назад на треперещите си крака. — Идвам, приятелю. — Заби пръсти в пясъка, за да има опора и се хвърли с всичка сила напред, удряйки с рамо вратата.

Мътните да го вземат! Усети как няколко ребра сдадоха багажа.

За щастие, не само те сдадоха багажа. От силния удар дървото се беше разцепило до пантите и сега там имаше доста голяма пукнатина.

Придържаше потрошения си гръден кош, докато започна да диша, без да иска да умре, след което се смръщи, отстъпи крачка назад, за да се засили, и отново се хвърли към вратата.

Бам! Цялата шибана изгнила дървесина излетя от пантите и Нейт се приземи с трясък в коридора. Изобщо не изчака да си поеме въздух — страхуваше се, че някое от счупените му ребра може да пробие с гръм и трясък белия му дроб. Изправи се, без да обръща внимание на болката и виенето на свят, изтича към съседната стая и бързо превъртя ключа. Когато се втурна вътре, залитна шокиран и застина отвратен.

О, Боже! Григ!

Едва не падна на колене.

Преглътна, клатейки глава, и отказа да повярва на онова, което сърцето му казваше… Отказа да повярва в истината — че е твърде късно — и се повлече напред.

Григ беше проснат върху грубо издялана маса и завързан към нея с разперени крайници. Навсякъде имаше кръв.

Твърде много кръв и…

Нейт се обърна и повърна, след като се бе приближил достатъчно, за да види огромната рана в хлътналия корем на Григ и голямата купчина кървави черва, увити около една дълга пръчка, лежаща до восъчнобялото тяло на партньора му.

— Григ, братко мой! — Плачейки, Нейт избърса повърнатото от устата му и положи мръсната си, трепереща ръка върху спечената от кръв коса на приятеля си. — Боже мой, какво са направили с теб?!

Не очакваше отговор. Под всичката тази кръв Григ беше мъртвешки блед, прекалено тих и твърде… изкормен, така че когато смъртно раненият мъж се прокашля слабо, Нейт залитна назад от изненада.

— Господи! Боже мой! — Обиколи масата и с помощта на ножа си преряза въжетата около китките и глезените му. — Дръж се, приятелю! Ще те изведа от тук.

— Ъхе … ме — изклокочи Григ и Нейт закуцука към единия край на масата. Сгуши красивото лице на Григ между мръсните си длани и се взря в замъглените от болка очи на най-добрия си приятел.

— Какво, приятелю? Какво каза?

— Ъхе … ме… — избълбука Григ отново. Гъста кръв потече от единия ъгъл на пресъхналите му, напукани устни.

Нейт потисна риданието си и се принуди да се хване здраво за масата, за да не се свие на кълбо и да умре на момента.

Бяха отрязали езика му като наказание за всички мръсни имена, които Григ беше крещял по тях, докато го измъчваха. Копелетата му бяха отрязали езика!!!

Нейт поклати глава. Солени сълзи закапаха върху изкривеното от болка лице на партньора му и се оцветяваха в розово, заради спечената кръв…

— Не, приятелю. Ще те изведа от тук. Ще се справим.

Григ отривисто поклати глава и Нейт не можа да се сдържи повече. Зарида неудържимо, наведе се надолу и притисна трескавото си чело в твърде хладното чело на Григ.

И двамата знаеха резултата. Едно на нула за тангосите.

Григ никога повече няма да види тази мръсна колиба от външната страна. Дори ако успее някак да намери сили в пребитото си, наранено тяло, за да го носи на гръб, и дори да измисли как да се справи с тази голяма купчина гниещи черва, нямаше начин приятелят му да оцелее при подобни действия.

Господи, Боже мой, в небесата!

— Моа … ъхе ме…

— Боже, Григ! — Нейт плачеше толкова силно, че едва можеше да говори. — Н-не мооога. Н-не мога д-да го направя.

— Моа…

Нейт обви ръце около шията на Григ, разтърсван от сърцераздирателни ридания и силна кашлица. Счупените ребра го боляха адски, но той не можеше да овладее мъката си просто така. Не можеше да направи това. Не можеше да убие Григ. Не би могъл да живее с това, ако…

Григ изстена — звук на невъобразима болка — и Нейт изведнъж разбра…

Отдръпна се. Пое тежко и болезнено въздух, защото очите на Григ… Мили Боже, очите му бяха помътнели от нечовешката болка, но не би могъл да сбърка ужасяващата молба, изписана в тях. Молба към приятеля му да го избави от мъките.

Нейт си позволи един отчаян вик на неописуемо страдание и безсилен гняв, после преглътна и избърса лепкавите кървави сълзи от лицето си. Погледна надолу към партньора си, към своя най-добър приятел, подсмръкна и бавно кимна.