— Човекът има двама съучастници, които са познати на властите — обясни Челси. — Единият е Франки Коста — Акулата, а другият е Джони Витильони, който случайно му е братовчед. Всеки от тях е лежал в затвора и има досие, което може да засенчи и най-лошия ти кошмар, и това е преди да започнем да говорим за всички неща, за които са заподозрени. Исусе, Зи, в какво си се забъркал този път?

Този път. Сякаш беше известен с това, че винаги се намира на погрешната страна. Не, не беше така… освен само един път, но той беше достатъчен да съсипе отличната му дотогава репутация за цяла вечност. Дори и Челси, която все още вярваше в него, очевидно не можеше напълно да пренебрегне онова, което се бе случило.

— Благодаря за помощта, Челс — каза, без да обръща внимание на последния й въпрос. — Трябва да тръгвам.

— Зи, нямах предвид…

Даган затвори телефона, преди да успее да чуе онова, което искаше да му каже, защото каквото и да бе имала предвид, то би било лъжа. И тя знаеше това.

Искаше му се да изкрещи: „Не беше по моя вина! Бях измамен!“. Но какво щеше да му донесе това? Нищо. Това нямаше да промени миналото. Нищо не би могло да го промени.

Но точно сега личните му проблеми не бяха толкова важни, тъй като сенатор Алън Алдъс беше наел група главорези, които трябваше да ликвидират Алиша Морган и Нейтън Уелър. И Даган щеше да направи всичко възможно, за да предотврати това.

Щеше ли да рискува живота си в опит да компенсира онова, което се случи преди три години?

Да, може би.

Нима всеки човек не заслужава втори шанс?

* * *

— Откъде имаш този белег?

Нейт изпъшка и издърпа Али върху себе си, така че като повдигне брадичката й да може да я целуне право в бъбривата уста.

Два часа.

Беше му позволила два блажени часа от най-добрия и спокоен сън, който бе имал от години, а след това го беше събудила, покривайки гърдите му със сладки, горещи целувки. Нямаше нищо против горещите целувки, но да разговарят, докато е гола… Али беше в ръцете му гола и да говори в момента бе на последно място в списъка от неща, които би искал да направи.

Тя отвърна на целувката му, като плъзна и завъртя езика си в устата му така, че веднага забрави всяка мисъл. Изведнъж тя се отдръпна и обиколи с тънкия си пръст големия сбръчкан белег, високо горе на дясното му рамо.

— Ето този. Как го получи?

Той въздъхна. Очевидно нямаше да го остави на мира.

— Лоши рефлекси — призна неохотно, опитвайки се да я целуне отново, но вбесяващата жена му се изплъзваше.

— Лоши рефлекси? Какво означава това?

— Това означава, че не бях достатъчно бърз. — Тя го погледна толкова объркано и толкова сладко, че той не успя да се сдържи и се ухили. — Попаднахме в престрелка между два враждуващи наркокартела и аз се оказах на пътя на един заблуден куршум.

Младата жена се подпря на лакти и огледа голия му торс.

— Колко пъти си прострелван?

— Достатъчно често, за да знам, че и един път е твърде много.

— Винаги ли си така уклончив?

— Да.

Тя се намръщи и глупавото му сърце се преобърна, когато нослето й отново се набърчи така сладко.

— Ако започнем да говорим за всичките ми белези — отбеляза той, — ще трябва да останем тук и следващата седмица, сладурче. За съжаление, красивото и без белези тяло не е част от длъжностната ми характеристика.

— Хмм. — Тя отстъпи и положи глава на здравото му рамо. — Мисля, че имаш красиво тяло, въпреки всичките белези.

Жени. Боже, тях просто трябва да ги обичаш. Някак си виждаха красота във всичко. Белези, стари порутени сгради, новородени…

Нейт бе виждал такива. Те бяха сбръчкани, обикновено имаха странен цвят и малките им глави винаги изглеждаха с особена форма. Докато си мислеше за това, той не забеляза от колко дълго време Али мълчи, докато изведнъж не каза:

— Нейт?

— Да?

— Как го правиш?

— Кое, сладурче?

— Твоята работа. Има ли начин да се свикне с нея?

Човече, тази жена… тази жена беше твърдо решена да разкъса сърцето му по всички възможни начини.

Той не говореше за тези неща… никога. Дори и с Григ.

Но това беше жената, която обича, задаваше му тези трудни въпроси и за първи път осъзна, че иска да говори. С нея.

— Не. — Преглътна мъчително, когато безброй кървави спомени заляха съзнанието му. Толкова много ужас. Толкова много смърт. Погледна дланите си, както правеше доста често. Те бяха широки и груби, и той винаги беше изненадан да ги види чисти, въпреки количеството кръв, която беше пролял. — Човек никога не свиква с това.

Тя потрепери и той я придърпа още по-близо до себе си, притисна главата й под брадичката си. Потърка наболата си брада в нея и вдъхна земните аромати на секс и засъхнала кръв. Те се смесваха със сладкия чист аромат на Али.

— Григ никога не искаше да говори с мен за работата си — каза му тихо.

— Така е, защото ти наистина не искаш да чуеш това, сладурче. Григ само те е предпазвал.

— Но аз искам да знам повече. Григ беше единственият човек, който имах, Нейт. Единственият, който ме обичаше толкова много, обичаше ме повече от всеки друг на света. А аз дори не го познавах. — При последните думи гласът й се пречупи.

Прас! Да, това беше сърцето му. Отново.

Приглади копринената коса зад ухото й и погали изящната му извивка. Всичко в нея беше малко и меко и той обичаше всеки женствен сантиметър по тялото й.

— Познавала си най-добрата част от него. Пазеше я за теб.

— Но това е лъжа, не разбираш ли? — запротестира тя. — Познаването на един човек не означава да виждаш само добрата му страна, трябва също да знаеш и всички мрачни, ужасяващи неща за него.

Добре, но понякога мрачните и ужасяващи неща са прекалено мрачни и твърде ужасяващи.

— Какво искаш да ти кажа, Али?

— Не знам. — Въздъхна разочаровано. — Бих искала да ми кажеш как сладкият ми лъчезарен брат стигна до това, което правеше. Искам да ми кажеш, че го е направил, защото някой е трябвало да го стори и той сам е пожелал да го извърши. Искам да ми кажеш, че не е приел тази работа само защото е бил пристрастен към адреналина или е станал садист. Искам да ми кажеш… Боже, и аз не знам. Кажи ми нещо. Каквото и да е.

Проклет да е Григ! Вместо да направи именно това — да се довери на някого, той бе държал устата си затворена през цялото време точно както бе правил и Нейт.

Младият мъж си пое дълбоко дъх.

— Григ не беше нито адреналинов наркоман, нито садист. Той беше войник и патриот. Мъж на честта и почтеността. Ти го каза съвсем точно. Ако ние не поемехме дадена работа, някой друг щеше да я свърши. Може би дори някой, който е садист. Границата между мрака и истинското зло е много тънка. Давахме най-доброто от себе си, за да не я пресечем никога, макар че веднъж го направихме неволно. Това беше причината да напуснем службите и да отидем да работим за Шефа.

Али се надигна на лакът и го погледна в лицето с толкова мило одобрение. Каквото и да й кажеше, тя никога нямаше да си помисли нещо лошо за него.

Човече, само ако знаеше…

— Какво се случи? — прошепна, гледайки го право в очите.

Какво се случи? Бяха убили невинен човек, ето какво се случи.

— Когато правиш разузнаване с цел — започна да обяснява, и затвори очи, за да не гледа лицето й, докато разказва тъжната история. След онова, което бяха преживели през последните няколко часа, нямаше да понесе да види разочарование или недоверие, изписано на хубавото й лице, — може да наблюдаваш човека в продължение на дни, седмици, понякога дори месеци. Да го гледаш как пие кафе сутрин, как ходи до тоалетната, как прави любов с жена си, целува децата си. Той става все по-малко мишена и се превръща в човек. Много е лесно да натиснеш спусъка по мишената на стрелбището, но е много по-трудно, когато е жив човек. — Да, дори и след трудното, безпощадно обучение в морската пехота беше плакал като шибано бебе след първото си убийство. Спомни си как Григ го беше прегърнал утешително през рамо и тихо и методично бе изброил престъпленията на мъжа, когото беше убил. Накрая сълзите му бяха пресъхнали и той никога повече не плака заради друга цел… До случая в Москва. — Двамата с Григ се опитвахме винаги да правим собствено проучване за нашите мишени — продължи, като избута болезнения спомен за онзи първи път в най-далечното ъгълче на съзнанието си. — Искахме да бъдем сигурни, че мъжете, на чийто живот слагаме край, са си го заслужили. Че сме направили услуга на света, като сме затрили именно този човек.

— Можели сте да правите това? Не просто да получавате заповеди и да ги изпълнявате?

— Ако бяхме редови войници в пехотата, щеше да бъде точно така. Но нас ни изтеглиха директно от училището за снайперисти и ни зачислиха към специалните части. Това промени всичко. При спецоперациите имахме много повече свобода, много по-големи възможности за маневриране. Беше ни позволено да отделяме голяма част от времето за собствено разузнаване.

Али поклати глава, очите й блестяха, пълни със сълзи.

— Никога не съм знаела това. Григ нищо не ми казваше.