— Какво става? — попита шепнешком, а погледът й шареше нервно по тъмните ъгли и през листата на живия плет в двора на родителите й.

Вместо отговор, Нейт само поклати глава, докато оглеждаше същите ъгли и храсталаци. По гърба й плъзна хлад, сякаш я докосваха студени призрачни пръсти. Това бе единственото предупреждение, което получи, преди едва доловимото скърцане на градинската порта да бъде заглушено от странен плющящ звук.

Нейт изруга тихо и извика:

— Бягай! — И я избута през отвора.

Нямаше нужда да й се казва повторно. Втурна се през предния двор на родителите си. Краката й се движеха като на спринтьор, когато силното бум, бум, бум от 45-калибровия пистолет наруши тишината на нощта и спокойствието на спящия квартал. Али се обърна точно навреме, за да види как една огромна, черна сянка се олюля в градината на родителите й — Хей! Този прилича на моя нападател! — Нейт я сграбчи за лакътя и я издърпа напред.

— Не спирай — изсъска той.

Шегува ли се? Да спре бе последното, което би направила в момента.

По верандите светнаха лампи, а кучетата в квартала се скъсваха от лай, когато, останали без дъх, двамата успяха да стигнат до Фантома. Нейт яхна огромния мотор с едно плавно движение и запали двигателя, който изрева оглушително.

Али се покатери зад него и само след миг профучаха надолу по вече будната крайградска улица. Сложиха каските си и се насочиха към магистралата и относителната безопасност на широкия път.

* * *

Даган се появи иззад ъгъла на малката, облицована с дърво, къща и застана над мъжа, когото Нейтън Уелър бе застрелял буквално преди секунди.

Нямаше грешка, пичът беше мъртъв. Две чисти дупки точно над сърцето и една между очите (в мозамбикски стил) бяха достатъчно доказателство за това и без разпространяващата се отвратителна миризма на изпражнения. Като че да бъдеш мъртъв не беше достатъчно гадно, ами човек трябваше да понесе и допълнителното унижение да напълни гащите, умирайки.

Ммм, прекрасно. Просто прекрасно.

Даган дишаше през устата, когато се наведе, за да претърси бързо джобовете на трупа.

Нищо.

Това не беше изненадващо. Само пълен идиот би взел документ за самоличност, докато извършва удар. А този определено не беше такъв.

Беше се промъкнал до ъгъла на къщата на Морганови тъкмо навреме, за да види как голяма, черна сянка изважда иззад гърба си Валтер Р22 с петнадесет сантиметров заглушител. Приглушеният изстрел прозвуча ужасно силно в тишината на уединения малък двор.

Агентът залегна, за да се прикрие, и пропусна мигновената реакция на Уелър, но никой не би могъл да сгреши звука на 45-ти калибър. Също така никой не би могъл да сгреши и факта, че Уелър е много по-добър стрелец от безименния тук.

Гадост. Каква смрад! Дишането през устата само влоши нещата. Започваше да усеща вкуса на зловонния въздух, разнасящ се от мъртвото тяло. Какво не би дал за глътка хубав скоч точно сега.

С помощта на фенерчето си повдигна скиорската маска на смръдльото и отбеляза италианските черти, които се разкриха отдолу. Бронзова кожа, черна коса и кафяви очи, изгубили блясъка си в смъртта. Нос, който бе чупен един-два пъти и един преден зъб от четиринадесеткаратово злато. Смръдльото приличаше на гангстер, това беше очевидно. И то добре платен гангстер, ако се съди по двукаратовия диамант в меката част на ухото му. Даган извади мобилния телефон от горния джоб на ризата си и направи снимка на мъртвеца, после бързо се шмугна обратно в сенките.

Какво, по дяволите, става тук?

Мамка му, все още нямаше никаква представа. Въпреки че имаше нещо, в което сега бе убеден сто процента — ако това беше стар уестърн, Алдъс щеше да играе ролята на злодея. Без съмнение този мъж е същият, който се бе опитал да ограби госпожица Морган — би познал безвратия мръсник навсякъде, и беше готов да се обзаложи, че който и да бе, вонящият мъртвец получаваше заплатата си от самия Алън Алдъс. Което означеше, че добрият сенатор вече е отчаян. А няма нищо по-страшно от отчаян човек, с властта и ресурсите на американското правителство на свое разположение.

Звукът от запалването на ръмжащия двигател на мотора на Уелър, на една пряка от мястото, където се намираше, го накара да побърза към взетия под наем джип.

* * *

— Ами моите родители? Онзи човек… Онзи човек може да влезе и… — Али не можа да довърши докрай нито мисълта, нито изречението си. Пътуваха по магистралата вече пет минути, когато най-сетне успя да зададе въпроса, тъй като досега стомахът й се беше качил в гърлото и й се наложи да преглъща многократно, докато успее да го върне на мястото му.

— Не, няма — увери я Нейт.

— Но ако търси флашката, може да си помисли, че мама и татко…

— Той вече изобщо не може да мисли, Али. Давам ти думата си.

— О! — пророни тя, а после отново: — О! — когато ужасено осъзна значението на думите му.

Добре, значи човекът е мъртъв.

Нейт бе убил мъжа точно пред нея… ъъъ, точно зад нея. Мили Боже, дори не знаеше какво да мисли за това. Какво, за бога, става? Как така животът й излезе от контрол толкова бързо?

— Кой… кой е той? Из-изглеждаше точно като онзи тип, който се опита да ме ограби. — Младата жена, отказваше да мисли за съпругата или децата, които може би чакаха онзи мъж у дома. Ако започнеше да разсъждава за това, щеше да полудее.

— Не знам кой е той. Никога преди не съм го виждал, но не бих се изненадал, ако е същия тип, който те е нападнал. — Гласът му звучеше по-дрезгаво от обикновено. — Но този път не беше тук заради чантата ти.

Стомахът отново започна да се изкачва към гърлото й, Али преглътна и продължи с въпросите:

— Дали е… е работил за правителството? Как мислиш? Ами ако сме убили… — Тя се задави.

— Не — увери я твърдо. — Мога да позная обучен агент, когато го видя. Този тип не беше нищо повече от второкласен наемен убиец.

— Наемен убиец? Откъде знаеш?

— Големият пистолет с петнадесетсантиметров заглушител, който насочи към нас, беше първият признак.

— Заглушител?

— Заглушител.

Страхотно. Ми-ли Боже.

Заглушител. Имаше хора, които действително използваха такива неща.

Е, разбира се, че го правят — укори се тя. Особено ако тези хора са убийци.

— Кой би изпратил убиец след нас? — Въпросът й бе посрещнат с продължително, студено мълчание. Всичко, което младата жена чуваше, бе звукът от прекалено бързото си дишане и ритмичното пулсиране на кръвта в ушите си. — Нейт? — Накрая го побутна и затвори очи, тъй като се наклониха застрашително на един остър завой.

— Не знам. — Най-сетне отвърна той, сменяйки предавките, докато Фантома буквално ревеше, изяждайки асфалта като двуколесен демон. И това, че не знае, явно го притесняваше, ако се съди по угрижения му глас. — Но едно нещо е сигурно — добави. — Някой ни иска мъртви.

— Мъртви? — изпищя Али.

Разбира се, трябваше да се досети по-рано. Убийците обикновено не раздават фунийки със сладолед и балони, пълни с хелий, нали? Но умът й действаше бавно и мисълта, че някой се опитва да я убие, й беше толкова чужда, че й бе трудно да я асимилира.

— Но… но… — Поклати глава, борейки се да не изпадне в паника. Това не е нейният живот. Това не може да е нейният живот. — Откъде знаеш, че той се опитваше да ни убие? — попита с умоляващ глас, като се надяваше да й каже, че всичко е било една ужасна шега. — Може би… може би е бил изпратен там просто за да ни изплаши или нещо такова. В края на краищата, онзи човек от ЦРУ имаше възможност да ни убие при Далила, но не го направи. Откъде знаеш, че този нямаше да направи същото? Откъде знаеш, че той не е…?

Стомахът й вече не беше в гърлото. О, не. Сега се въртеше като пумпал и… да… щеше да повърне всеки миг. Този път не можеше да го спре. От гърлото й излезе бълбукащ звук.

— По дяволите! — изруга Нейт. — Можеш ли да повръщаш в движение, или трябва да спрем?

Нямаше как да му отговори. Не и когато бе заета да се навежда настрани от движещия се с висока скорост мотор, вдигайки визьора, за да изпразни съдържанието на стомаха далеч от себе си. Е, кой би предположил? Оказа се, че може да повръща по време на движение.

За неин късмет — ако нещо в цялата катастрофална ситуация може да се счита за късмет — успя да не изцапа крака си, както и този на Нейт. Но не можеше да се каже същото за задната гума. Гъста и гореща слюнка напълни устата й, докато гледаше как мантинелата прелита много близко покрай лицето й.

— Добре ли си? — попита Нейт. Гласът му звучеше странно.

Точно сега навярно съжаляваше, че се бе поддал на искането й да го придружи на тази мисия. О, кого се опитваше да заблуди! Самата тя горещо съжаляваше за това.

— А… — Тя изплю. — Гадост! — Опита отново. — Аз… Да. Така мисля.

Пое си дълбоко дъх, облиза пресъхналите си устни и се изправи. Добре, можеше да се справи с това. Можеше да се справи с факта, че не само ЦРУ беше след тях, но и наемен убиец. Можеше да се справи с факта, че…

— Упс! — Стисна зъби, когато стомахът й се преобърна отново.

Ясно, може би справям се е твърде силен израз.