— Сега не му е времето — промърмори на долната си глава.

— Какво каза?

— Нищо.

Младата жена го изгледа подозрително.

Когато й направи знак с брадичка да върви напред, тя му хвърли един последен скептичен поглед, после сви рамене, обърна се и изпълни онова, което й бе казал.

Бяха само на половината път до къщата на Морганови, когато Нейт отново усети онова изтръпване, сякаш някой го е взел на мушка. Наистина съжаляваше, че не бе отделил повече време, за да претърси района. Григ винаги казваше, че времето, отделено за разузнаване, никога не е загубено.

За съжаление, беше твърде късно за това. Вече бяха на открито или казано на войнишки жаргон: бяха останали да висят с голи задници на вятъра. Лесна мишена за всеки, който беше там и ги наблюдаваше.

Измъкна колта от колана на дънките си и прикри гърба на Али, която крачеше безгрижно по тихата улица. Като се оглеждаше непрекъснато, с наострени за всеки необичаен шум уши, Призрака я последва покрай дома на родителите й през дървената порта в прохладния, тих заден двор.

Огромен грил от неръждаема стомана заемаше централно място в покритата с каменни плочи вътрешна градина, свидетелство за множеството барбекюта, организирани тук в редките моменти, когато с Григ си бяха вземали отпуск. Останалото пространство се заемаше от кръгла маса с шест стола и Нейт си спомни времето, преди не много години, когато двамата с Григ седяха точно там, след като останалите членове на семейство Морган си бяха легнали, и си говореха за напускане на армията и за присъединяване към екипа на Франк Найт.

Изведнъж го налегна ужасна носталгия и в главата му нахлуха хиляди въпроси. Какво щеше да стане, ако тогава не бяха свалили униформите? Щяха ли сега да излязат в пенсия? Може би заедно щяха да отворят малка кръчма и да напълнеят от многото пържоли и бира? Да се отпуснат и да помислят за създаване на семейство?

Ами ако бе пропуснал последния обратен превоз от Колумбия? Щяха ли да ги натоварят с тази проклета злополучна сирийска мисия? Ами ако беше успял да прегризе онези стари въжета малко по-рано? Дали щеше да успее да спаси живота на Григ? Какво щеше…

— Внимавай с първото стъпало! — Гласът на Али го изтръгна от безполезните мисли. — Доста е протрито.

Погледна нагоре и я видя да се изкачва бързо по старата въжена стълба, която висеше от грапавия дънер на огромния дъб, изправен величествено като часовой в задния двор на Морганови.

Олеле! Когато дупето й се оказа на нивото на очите му, неоново сините му топки се напрегнаха още повече.

Е, чудесно! Идиотският му ум веднага превключи от смърт на секс. Не за първи път на тази мисия Нейт осъзна, че очевидно с него нещо не е наред и посещението при психиатъра започваше да му изглежда все по-неизбежно.

— Кажи вълшебната думичка — подразни го Али, докато се промушваше през тъмната дупка в пода на дървената къщичка и хвана въжената стълба, все едно искаше да я издърпа нагоре.

— Али-и-и — предупредително изрече той и хвана края на разнищеното въже, преди да е успяла да го издърпа нагоре. Можеше да се изкачи по ствола и без стълбичката, дори със завързани очи, но мисълта как грубата кора ще нарани дланите му и какво ще е състоянието на скъпоценната й шия, след като сложи ръцете си върху нея, изобщо не му се стори примамлива.

— Не-е-ейт — имитира го тя и сбърчи сладкото си носле по онзи неустоим начин, когато усмихната погледна надолу към него.

— Сега не е време за игри — смъмри я, макар че беше облекчен да я види отново така палава, както преди.

Опасяваше се, че малкият им спор в спалнята му снощи, да не говорим за начина, по който бе приключил разговорът им тази сутрин, завинаги са изличили подигравателната усмивка от сладкото й лице — поне в негово присъствие. Не беше ли това безобразие? Особено като се има предвид, че усмивката на Али беше в неговия списък на „Десетте най-страхотни неща, които искам да ми се случат през тази година“.

— О, Пухчо, много си сериозен. Освен това няма от какво да се страхуваш тук. — Тя се отдръпна назад и Нейт бързо се изкачи по стълбичката и се промуши през капака в пода. — Това място е било обсаждано от дракони, викинги, бандити, индианци, крадци и главорези, но никой не е успял да го превземе.

— Хмм… — Той затвори капака, за да не се вижда светлината от градината на Морганови и изведнъж се оказаха обгърнати от мастиленочерен мрак.

Във вътрешността на дървената къщичка миришеше на суха, лющеща се боя, на прашна тъкан, на разтопен восък и старо лепило „Елмър“, както и на лепкави бонбони и печен хотдог.

Миришеше на красива детска мечта.

— Обзалагам се, че всички тези злодеи са имали кестенява коса, палави кафяви очи и са отговаряли на името Григ — размишляваше на глас Нейт, докато вадеше фенерчето от джоба на бедрото си.

Чу се глух, специфичен звук точно преди разсеяна жълта светлина да освети малкото помещение. Над главите им висеше гола електрическа крушка.

— Тук и електричество ли има? — попита той впечатлен и върна фенерчето в джоба си. — Май сте помислили за всичко, докато сте си играли с Григ?

— Татко извърши по-голяма част от строителните работи. Мама е човекът, който направи завесите и възглавничките за пейките. — Посочи ниските пейки под четирите еднакви прозореца. — Тя нарисува също така фалшивия килим на пода и настоя за истински стъкла. Татко искаше да си останат просто отвори, но тя беше упорита. Спомням си думите й: „Пол, как ще се предпазят от вятъра, дъжда и мародерите без стъкла на прозорците?“. — Младият мъж примигна объркан. — Какво? — попита Али. — О, не ме гледай така. Не си мисли, че родителите ни никога не са прекарвали времето си с нас, просто предпочитаха да бъдат един с друг. И не си прав — добави бързо, после се усмихна, когато видя недоумението му. — За злодеите. Те винаги са били руси, със светлокафяви очи и отговаряха на името Али. Нима си помисли, че Григ би благоволил да бъде лошото момче? Още тогава страдаше от синдрома да спася света.

Да, Нейт можеше да си представи всичко това много ясно. Григ охранява крепостта на дървото, докато Али, с коса, вързана на конска опашка, стои долу и стреля с пластмасови стрелички с гумени накрайници или го замерва с гумени топчета от саморъчно направена прашка.

— Никога ли не успя да го победиш?

— Е, след като станах достатъчно голяма, за да ми хрумнат наистина хитри идеи, Григ загуби интерес да играе на рицари и дракони или на ченгета и разбойници. Тогава започна да използва къщичката за свои лични цели. Опитваше се да съблазни вътре Кандис Хънипот31.

Разнесе се изненадано сумтене, преди Нейт да я обвини:

— Хайде бе! Майтапиш се. Няма разумен човек, който да кръсти дъщеря си Кандис Хънипот.

Младата жена повдигна вежди, сякаш казваше „Нима?“.

— Ще ми повярваш, ако някога срещнеш господин Хънипот. Нека просто кажем, че на него можеше да се разчита да ни купи бира, докато бяхме непълнолетни, да не говорим за факта, че миришеше, все едно се къпе с водата от своя бонг32.

— Исусе!

— Ммм… — Тя поклати глава и се усмихна. — Нищо подобно. — За няколко секунди настъпи тишина, тъй като и двамата си мислеха що за баща е бил господин Хънипот. Ритмичното жужене на нощните насекоми като фон беше биологичният еквивалент на белия шум33. — Така — каза най-накрая, — искаш ли да видиш тази кутия на спомените?

— Да — отвърна той, радостен от промяната на темата, защото току-що сериозно се беше замислил да намери този образ — господин Хънипот, и да го осакати заради това, че е насърчавал Али и децата от квартала към подобно поведение.

Човече, хората наистина трябва да кандидатстват за специален лиценз, преди да им бъде позволено да се размножават…

Али отметна със замах прашната покривка от голямата купчина в ъгъла, за да открие един стар сандък. Нейт повдигна вежди и й помогна да го придърпа по-близо.

— Григ ми го даде като заместител на старата кутия за играчки, която бяхме свикнали да използваме — обясни, прокарвайки благоговейно пръсти по изписаните букви ЕФРЕЙТОР МОРГАН, ГРИГ.

— Ммм.

Ммм? Наистина ли? Това ли беше най-доброто, което можеше да каже? Нейт отвори уста, за да изрече нещо по умно от Ммм, когато Али продължи, очевидно незабелязала непохватния му отговор. Не беше изненадан. След цели дванадесет години Али несъмнено бе свикнала със сдържаността му. Поне така би го нарекла — сдържаност. Но истината беше, че когато в очите й се появи този мек, уязвим поглед, просто си глътна езика.

Беше онемял. Проклетият му език се бе завързал на възел.

— Знаеш ли, много хора намираха за странно, че двамата с Григ бяхме толкова близки. Обикновено отношенията между брат и сестра са други или поне така ми казваха. Мисля, че това е така, защото в любовта си към нас родителите ни бяха малко… ъъъ, небрежни е най-добрата дума, с която мога да го опиша, предполагам. Както и да е, с Григ трябваше да разчитаме един на друг. Винаги ходехме заедно, само двамата, до Деъри Куин34, за да отпразнуваме отличните ни свидетелства. Никога не пропуснах негов бейзболен мач, нито пък той — мой клавирен рецитал.

Но тогава Григ умря и сега всичко, което имаше, беше един голям сандък, пълен със спомени.

Всъщност, Нейт никога преди не го беше осъзнавал, но това, че Али беше съвсем сама, разби проклетото му сърце и всичките му намерения и цели. И въпреки че не му се искаше нещата да стоят по този начин, се надяваше, че тя може да намери известна утеха в мисълта, че двамата поне имат нещо общо.