Но Беки не заплака. Не позволи на нито една сълза да потече по бузите й. Не. Не и Ребека Райхарт — Бунтарката. Вместо това си пое дълбоко дъх и се втренчи в него с израз, който нямаше да забрави, дори и ако доживееше до сто години… Израз на пълно разочарование.

Да, започваш да схващаш картинката, скъпа.

При вида на огорченото й изражение гърдите му се напрегнаха като опъната тетива, но нямаше връщане назад. Всичко беше за нейно добро.

— Знаеш ли, че си безкомпромисен кучи син, Шефе? — прошепна тя с разширени ноздри. Пулсът на шията й биеше толкова бързо и силно, че се забелязваше от пет метра.

Шефе.

Дори и в най-тъмните си кошмари не бе предполагал, че ще го заболи толкова много, ако чуе това име от устата й. Едва не трепна, когато неочаквана болка прониза като със саблен удар сърцето му. Няма значение. Ако успееше да я разубеди да изпълни плана си, можеше да издържи всичко. Дори омразата й.

— Започваш да схващаш картинката, Райхарт — прошепна тихо.

И просто така играта свърши…

Беки сведе глава, сякаш признаваше поражението си, преди да се обърне и сковано да закрачи към вратата на кабинета му.

Няма да плаче. Няма да плаче!

През последните три и половина години, откакто работеха заедно, беше проляла прекалено много сълзи заради копелето. Но край, стига толкова! Стига толкова копнежи и самобичуване. Няма повече да чака деня, в който той ще престане да мисли за нея като за досадна малка сестричка, и най-сетне ще проумее, че е жена. Жена, която може да предложи много на мъж като него. Жена, която е в състояние да предложи много на организация като Черните рицари.

Но не. Той току-що й бе дал ясно да разбере, че този ден никога няма да дойде. Никога няма да я приеме като нещо повече от удобство. Един омазан в грес механик, който да гарантира, че гражданското им прикритие ще остане непокътнато.

О, беше си въобразявала, че постоянните им препирни и закачки са нещо хубаво. Че може би, само може би, изпитва към нея съвсем малка капчица от онова, което тя чувства към него. И че вероятно като нея очаква деня, когато можеха да забравят всички изкуствено издигнати прегради и глупости, и най-накрая да споделят какво наистина чувстват един към друг. Ха! Каква загубенячка се беше оказала.

— Аз съм една шибана идиотка! — прошепна нещастно в празната зала. Бръмчащите тихо компютри сякаш бяха съгласни с оценката й.

Франк не изпитваше никакви тайни копнежи към нея. Не, дяволите да го вземат. След онова, което се бе случило току-що, Ребека знаеше със сигурност, че той не я харесва особено. Още по-лошо — о, да имаше и по-лошо! — не прояви дори мъничко уважение към нея. И това беше толкова, толкова… ужасно.

Проклятие!

Неудържим плач изгори гърлото й, все едно беше погълнала акумулаторна киселина. Когато побягна нагоре по стълбите към стаята си, босите й крака зашляпаха по металните стъпала. Звукът бе толкова ужасен и кух — като огромната бездна, която току-що беше зейнала в сърцето й.

— Олеле! Какво се е слу…

Като размахваше неистово ръце показа на Пати, която идваше по коридора срещу нея, натоварена с куп чисти кърпи, че сега не може да разговаря, и се стрелна в тихото усамотение на спалнята си. Затръшвайки вратата зад себе си, Беки се свлече по металната повърхност и покри лице с треперещите си длани. И едва тогава избухна в силен плач.

— Майната му! — извика в тишината. Тухлените стени погълнаха звука и й отнеха дори тази малка победа. — Майната му! — Гласът й се пречупи, щом я заляха вълните на отчаянието.

Не плача за него, уверяваше сама себе си младата жена, докато горещите сълзи капеха върху дланите и се стичаха по китките й. Не, по дяволите! Плачеше за загубата на своя идеализъм… за загубата на мечтите си.

* * *

— Няма да се обаждаме на родителите ти — каза Нейт, след като изгаси ревящия двигател на Фантома, една пресечка преди къщата на Морганови. Не искаше да буди целия квартал.

— Няма проблем. — Гласът на Али прозвуча страшно интимно в блутуут приемника на шлема му.

Последните деветстотин километра бяха тест за издръжливостта и волята му, защото тя най-после си бе позволила да се отпусне напълно върху него. Всичките й меки, женствени извивки, обвити в топла кожа, се притискаха плътно в гърба и външната част на бедрата му. През цялото пътуване беше чувал лекото й дишане в ухото си… и, по дяволите! Ярко, неоново синьо. Беше сигурен, че такъв ще бъде цветът на бедните му топки, ако би могъл да ги погледне в момента.

— Така или иначе, сега спят. Освен това — тя въздъхна, което предизвика хладни тръпки по гръбнака му, въпреки топлината на нощта, — нямам желание да им обяснявам какво става. Това само ще ги разтревожи.

— Ммм — прошепна той, опитвайки се да не обръща внимание на ерекцията, която го измъчваше от… е, добре де, като че ли от цяла вечност. Беше ли нездравословно да има ерекция, продължаваща повече от четири часа, ако е била предизвикана от близостта на жена, а не от шепа Виагра? Нещо, което щеше да попита личния си лекар, когато отидеше на следващия профилактичен преглед. — И така… — Гласът му прозвуча глухо и той се изкашля, за да прочисти гърлото си. Несъмнено кръвта, която стигаше до гласните му струни, не беше достатъчна. — Ще ми кажеш ли най-сетне, след като сме вече тук, къде си скрила тази флашка?

— Не — отговори Али, без дори да се опита да скрие самодоволния си тон.

Бе благоволила само да им разкрие, че флашката е скрита някъде в дървената къщичка, в която двамата с Григ са играли като деца, но точното място беше запазила за себе си. Проклетата жена беше останала с безумното убеждение, че ще я зареже на някое безопасно място по-бързо, отколкото можеше да каже „двулично копеле“, ако им предостави това последно късче информация.

И бе права, разбира се.

Кратката среща с Мистериозния в Кентъки го подразни доста, и въпреки уверението на Беки, която бе видяла с помощта на „Очите в небето“, че господин Мистерия си е продължил по пътя, Нейт не можеше да се отърси от чувството, че някой ги наблюдава. Точно в този момент.

Призрака разкопча подбрадника, свали шлема и го постави върху хромираното кормило на Фантома. После огледа района.

Кварталът беше застроен предимно с еднофамилни къщи. Малките им градинки бяха добре поддържани, а живите плетове — старателно подрязани. Пъстро изобилие от цветя надничаше от най-различни места — от сандъчета под прозорците, от големи глинени саксии, от жизнерадостни лехи. С една дума, това беше перфектната картинка на Великата американска мечта.

И ето го сега тук, въоръжен с достатъчна огнева мощ да започне преврат, и параноя, бързо разрастваща се до относителните размери на щата Тексас.

Започна да си тананика наум старата песен от „Улица Сезам“, в която се казваше, че всяко едно от нещата се отличава от другите.

Човече, определено прекарвам твърде много време с Ози.

Вятърни камбанки уловиха благоуханния вечерен бриз и зазвъняха весело. Сладкият аромат на прясно окосена трева, изпълващ тихата нощ, се смесваше с малко по-пикантната миризма на току-що разпръснат тор. Наблизо излая куче. Звучеше въпросително. Никой не отговори и тишината отново се възцари над девствения квартал.

При по-внимателно вглеждане не успя да открие никакви предупредителни знаци за сигурност, стратегически поставени в цветните лехи, нито стикери на охранителните фирми АДТ или Бринкс, залепени в ъглите на предните прозорци. Беше готов да заложи левия си тестис — изключително синия си ляв тестис — че повечето от тези домове са или с отключени врати, или с отворени прозорци, или и с двете. Цялото място излъчваше безопасност и сигурност. В райони като този, родителите все още оставяха децата да тичат навън без надзор.

Защо тогава косъмчетата по тила му бяха настръхнали и изпитваше това чувство на безпокойство.

— Хей! — Али го побутна, за да привлече вниманието му. — Какво чакаме?

В отговор той поклати глава неопределено и бръкна в тежките дисаги на мотора, за да вземе устройството за нощно виждане. Вдигна го пред дясното си око и светът наоколо се оцвети във всички нюанси на зеленото. Огледа района, като търсеше някакво движение или по-тъмна сянка, на която не й беше мястото там. Но… Нищо. Нито едно стръкче от перфектно окосената трева не помръдваше.

Господи, мястото можеше да се използва за снимачна площадка на „Степфордските съпруги“. Е, не беше ли това тревожна мисъл?

Огледа още веднъж околността и най-накрая беше принуден да се отърси от напрежението и да освободи дълго сдържания си дъх.

Може би близостта на Али му оказваше влияние и обичайната му параноя се разрастваше до неподозирани размери. А това никога не беше добре, особено в операция, при която му бяха необходими светкавични рефлекси.

Пое си дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Добре — каза и слезе от мотора, — отиваме бързо и тихо. Ясно ли е?

Видя я как свали шлема и разтърси лъскавата си коса като в рекламата на Suave30 преди да му хвърли поглед, с който сякаш го питаше дали коефициентът му на интелигентност не се доближава постепенно до номера на обувките му.

— Разбрано — отвърна и му отдаде чест.

Бог да му е на помощ. Страдаше от тежък случай на сини топки, както и от свръхчувствителност към някой ме наблюдава, но в мига, в който Али реагира дръзко и саркастично, Нейт забрави всичко. Единственото нещо, за което можеше да мисли сега, беше как я взема в прегръдките си и я целува, докато язвителността в погледа й се стопи и се трансформира в нежна страст. Точно така щеше да стане. Така ставаше всеки път, когато го поразяваше хроничната глупост и си позволеше да докосне с устните си нейните. Тя се напрягаше за секунда, само за секунда, а след това се разтваряше в прегръдките му като лъжица захар в кана слънчев чай. Това беше най-невероятното усещане и караше вече пулсиращия му пенис да удря като палка на барабан върху долната част на корема му.