О, по дяволите! Цялата тази история я караше да се чувства ужасно.

— Ти наистина си загадка за мен, знаеш ли? Точно когато съм те коронясала за крал на всички задници, внезапно правиш нещо… толкова сладко. Сладко, но същевременно и доста странно. Имам предвид, че се подложи доброволно на нокаут.

— Това е част от чара ми — заяви Нейт и едно от ъгълчетата на съблазнителната му уста потрепна.

— Само се хвалиш. — Завъртя очи, после вдигна пръсти и леко докосна твърдата челюст под острите косъмчета на наболата му брада. — Съжалявам, че те ударих. Боли ли те?

— Да.

Али трепна съчувствено.

— Съжалявам — каза отново.

— Недей. Направи го страхотно.

— Така ли?

— Да. — Потърка мястото, където го беше ударила, и се ухили като хлапак. — Вложи в удара и силата на рамото. Точно както Григ те е учил.

— Недей да звучиш толкова доволен — сгълча го, все още малко учудена, че действително го беше ударила… отново. През целия си живот не бе посягала на никого — ударите, които си бяха разменяли с Григ като деца, не се брояха — но някак си беше успяла да удари Нейт Уелър два пъти. — Умението да удрям не е нещо, с което мога да се гордея.

Той направи физиономия, равнозначна на свиване на раменете.

— Следващият път се цели в носа. Много по-трудно е да се защитиш със счупен нос, защото очите се пълнят с толкова много сълзи, че е почти невъзможно да видиш нещо. В допълнение, започваш да се давиш, тъй като в задната част на гърлото се стича кръв.

— Не исках да те нараня. Наистина.

— Знам.

— Нейт?

— Хмм?

— Идвам с теб.

Наблюдаваше го, докато изучаваше лицето й, и едва не избухна в победоносни крясъци, когато въздъхна и бавно кимна.

— Добре, но ще правиш точно онова, което кажа и както го кажа. Без въпроси и без да се двоумиш. Ще носиш бронежилетка. Ще ти бъде горещо като в ада, но това са моите условия.

— Да, сър. — Али му отдаде чест.

Мъжът се намръщи, преди да изръмжи:

— Ставай! — Внезапното му изправяне едва не я изхвърли на пода.

— Хей! — Залитна, но успя да се хване навреме, преди да се пльосне по лице долу. — Какво, по дяволите, беше това… О! — Страните й пламнаха, щом съзря твърдата подутина, очертана под дънките му.

— Да — промърмори той. — Точно така.

— А защо не можем просто…

Нейт я прекъсна, размахвайки ръка във въздуха като при удар от карате.

— Забрави за това, Али. Не искам да имам такава реакция към теб, така че, ако наистина желаеш да ме придружиш на тази малка мисия, просто ще го забравиш. Разбра ли?

* * *

Да, беше разбрала. Силно и болезнено ясно. И сега беше тук, седеше върху стара кофа от боя в бързо затоплящ се гараж, някъде в щата Кентъки, укриваща се от мистериозен правителствен агент, който я беше заплашил с пистолет, и се опитваше да не диша учестено.

В действителност, не беше очаквала никакви проблеми по време на пътуването. Глупости, оказа се невероятно наивна. Нищо чудно, че Григ я бе държал на тъмно толкова дълго.

Когато чу стъпки отвън, стисна по-здраво малкия колт. Изправи се тихо и зае позиция за стрелба, както брат й я беше научил. Протегна дясната си ръка, като подпря дланта й с лявата, леко наклони глава така, че дясното й око да гледа точно през мерника на пистолета.

Всички онези рисковани изпълнения във филмите очевидно съществуваха, и по някакъв начин — защото беше пълна идиотка и настоя да дойде с Нейт — се оказа точно насред едно такова.

Надяваше се, че в реалния живот тъпата блондинка няма да е тази, която първа ще гризне дръвцето.

Потрепери, когато осъзна, че не е задължително последното да бъде евфемизъм.

— Али?

При звука на дълбокия глас на Нейт, се строполи върху кофата и със силно свистене издиша сдържания досега въздух.

Мили Боже, изобщо не ставаше за това.

— Влизам — предупреди я тихо. — Няма да ме застреляш, нали?

— Не обещавам — отвърна с треперещ глас и отдръпна пръста си от спусъка на колта.

Когато го чу да се смее, поклати глава. Този мъж беше много странен. От всичките пъти, когато бе желала да чуе неуловимия му смях, настоящият момент беше най-неподходящото време за това. Той подаде глава иззад страничната врата и се усмихна съчувствено, когато видя посърналото й изражение.

— Всичко ще бъде наред, сладурче — успокои я той и влезе в гаража. Отиде до мотора и започна да разглобява оръжието си с пестеливи, сигурни движения.

Сладурче. Беше започнал да я нарича така. Не беше сигурна дали трябва да се чувства поласкана, или раздразнена. Но определено не се чувстваше сладка, не и днес. Днес беше преживяла твърде много, за да се чувства фина и нежна като захар. Сироп, може би. Объркана, лепкава и бавно движеща се. Да, вероятно би могла да приеме да я нарича сироп.

— За какво мислиш? — поиска да знае, докато подреждаше частите на опасно изглеждащия снайпер в куфарчето.

За какво мислеше? Мислеше за смъртта на брат си и за лъжите, които беше разказал не само на нея, но и на мъжете от „Черните рицари“. Мислеше за това, че някой я следеше, дебнеше я в продължение на месеци. Мислеше, че след смъртта на Григ, животът й се бе обърнал с главата надолу. Мислеше за глупавото си поведение в присъствието на Нейт и за това как я беше отхвърлил. Въпреки очевидната нужда на тялото си, той я пренебрегваше, защото не желаеше тази физическа реакция да…

Разбира се, преди да отиде да направи онова, което беше правил досега, каквото и да бе то, той беше имал дързостта да се завърти на 180 градуса и да я целуне умопомрачително.

Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Или я желаеше, или не. Тази несигурност я подлудяваше.

Обърна се към него и видя, че я наблюдава. Лицето му изглеждаше разтревожено.

Ух, какъв беше въпросът? А, да, за какво си мисли.

Бяха се случили толкова много неща за такъв кратък период от време, с твърде малко сън междувременно, че обикновено пъргавият й мозък се беше превърнал в гъста каша, която по консистенция много приличаше на смес за палачинки.

Но палачинките си пасваха така добре със сиропа.

Гениално!

— Палачинки — отговори най-накрая, като установи, че това беше най-близо до истината от всичко останало.

Лицето му се отпусна и той повдигна вежди.

— Гладна ли си?

— Не. Не съвсем. Въпреки че сега, като си помисля, май се чувствам гладна. Странно, нали?

Той повдигна рамо.

— Григ винаги казваше, че ти правиш най-вкусните палачинки.

В стомаха й моментално се образува твърд възел и й призля.

Това беше нейното специално угощение за Григ, когато се връщаше у дома в отпуск, или по време на няколкото й посещения в Северна Каролина, след присъединяването му към Рицарите. Обикновено това специално ястие се споделяше и с момичето, което бе успял да свали предната вечер, преди да се прибере вкъщи.

Това беше неговият модус операнди28. Забърсваше жена в някой бар и я мъкнеше в спалнята за гости на Али, където се отдаваха на разврат, блъскайки таблата на леглото в стената през цялата нощ. Той, разбира се, не можеше да заведе поредното си завоевание в дома на родителите им. Спазваше известно приличие, в края на краищата.

„Хайде, Али — беше й казал веднъж, когато го обвини, че е голям женкар, — човек, който работи толкова усилено като мен, заслужава малко развлечение. Ако искаш, ще преместя проклетото легло далеч от стената и ти дори няма да забележиш, че съм там.“

Хм, да бе, точно така. Защото много лесно би могла да пренебрегне онова: „О, Григ, да! О, Григ! О, Григ! Да, да, да!“.

Усмихна се тъжно. Много й липсваше нейният голям, глупав, весел брат. Какво ли не би дала да се събуди утре сутринта и да направи палачинки за него и за момичето, което е успял да привлече в дома й с помощта на мъжката си хитрост.

— Да — отговори на Нейт, — правя страхотни палачинки. Поне приятелките, които Григ водеше, ги харесваха. — Той наклони леко глава. — Познаваш Григ, винаги е бил с някоя. Освен това… — Али се намръщи и погледна към опасния пистолет в ръката си. Знаеше как да борави с оръжие, Григ се беше погрижил за това, но колтът изглеждаше толкова не на място в ръката й, с увитите около приклада му пръсти с розов маникюр. Чий живот живееше в момента? Във всеки случай, не и своя. Тя беше детска учителка, за бога.

— Освен това — поклати глава и остави пистолета върху кофата до себе си, а след това избърса потната си длан в кожения клин, взет назаем от Беки, — след тяхната… ъъъ… гимнастика те винаги бяха гладни. И аз си мислех, че това е по-подходящ начин да кажеш сбогом, отколкото онова, което им предлагаше Григ. Обикновено ги целуваше на прага и им даваше някакви глупави обещания как щял да ги потърси, когато се върне в страната следващия път. — Тя завъртя очи. — По някаква причина това ги караше да се чувстват по-добре, Григ го знаеше и затова им го казваше. Пращах го по дяволите заради това, че ги лъже, но той твърдеше, че това не е лъжа, а алтруистично изопачаване на истината. Което, ако питаш мен, е абсолютна глупост. И все пак тези жени никога не се оплакваха, така че винаги си мислех, че те са също толкова виновни, колкото брат ми, който непрекъснато беше готов за секс. Е, не че беше по-различен от другите красиви, самотни мъже на неговата възраст, но една сестричка винаги очаква повече от големия си брат. Аз ще бъда първата, която ще признае, че се прекланях пред Григ като герой и…