— Хайде, погледни нагоре! Дай ми възможност да зърна лицето ти — прошепна Призрака в тишината на задушния таван.

Избилата по челото му пот се стичаше по слепоочията. Носещите се из въздуха прах и частички топлоизолация, дразнеха дробовете му. Разлагащият се труп на мишка в единия ъгъл изпълваше пространството със сладникавия мирис на смърт.

Мъжът в парка не изпълни прошепнатото му искане.

О, човече! Едва ли щеше да има такъв късмет.

Покрай мъжа мина възрастна жена с много дебел дакел. Бедното същество изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне и господин Събота в парка се наведе, за да почеше животното зад ушите.

Нейт видя своя шанс.

Извади мощния лазерен показалец от джоба на якето си, като продължаваше да държи окото си на окуляра на оптическия мерник, и с едно движение на палеца активира устройството. Фокусирайки се върху целта, той насочи тънкия лъч светлина. Едно нещо беше сигурно: това би било достатъчно да изплаши до смърт господин Събота в парка, ако беше нещо повече от безгрижен гражданин, излязъл да се поразходи. Съзнанието на обикновения цивилен нямаше да свърже на мига малката червена точка с оръжие. О, не. Този вид инстинктивна реакция се придобиваше само след обучение и с натрупване на опит, след живот в постоянно състояние на повишена бдителност, когато първото нещо, което идва наум във всяка една ситуация, не е вероятността за неизвестна заплаха, а вероятността, че такава съществува…

Пулсът му автоматично се забави. Светът наоколо избледня, дискомфортът на задушния таван беше забравен, и всяка клетка на тялото му се фокусира само върху едно нещо — петте компонента от мантрата на снайпериста: бавно, плавно, право напред, стабилно, натискане.

Е, щеше да пропусне частта с натискането.

В края на краищата, ако този тип наистина беше от ЦРУ, значи е на мисия, одобрена от правителството. Затова, въпреки че много щеше да му хареса да направи хубава, чиста дупка между очите на мъжа, защото бе допуснал колосалната грешка да насочи пистолет към главата на Али, Нейт продължи да държи пръста си далеч от спусъка. Вместо това се съсредоточи върху лазерната показалка и сцената в парка. Когато центрира зловещата червена точка върху гърба на протегнатата му длан, видимата част от челюстта на господин Събота в парка стана бяла като захар, и той хукна към близката гора.

Жената, която държеше каишката на дакела, отскочи стреснато назад. Дебелото й куче започна да лае, клепналите уши се плъзнаха покрай издутото му тяло, когато вдигна глава и шумно изрази своята изненада.

Стените на тавана изникнаха пред погледа на Нейт, щом вдигна глава от оптичния мерник и изруга.

Пренебрегна желанието си да захвърли оръжието и да се впусне в гонитба — Мистериозния щеше да бъде на половината път до Тексас, докато той успееше да стигне в парка. Така че, да, най-доброто, което можеше да направи, бе да остане точно тук, където е. Да наблюдава и да чака. С пет магазина, пълни с олово, което бързо можеше да промени отношението на всяко враждебно настроено лице.

Точно както Григ казваше винаги: „Най-бързият начин да се промени мнението на един човек по даден въпрос е един 138 грама тежък аргумент“.

Дяволски вярно!

* * *

Докато седеше върху една голяма кофа за боя в мръсния гараж, с хладната, тежка цев на резервното оръжие на Нейт, опряна до бедрото й, Али все повече започваше да се съмнява в правилността на решението си да го придружи в това пътуване.

Гледката тази сутрин, когато поиска да тръгне с него, не беше приятна. Всички рицари, с изключение на Беки, бяха на страната на Нейт. Те настояваха да им каже къде се намира флашката, за да може Призрака да отиде да я вземе.

— Няма начин. Това е точно толкова мой проблем, колкото и ваш. Всъщност, като се замисля, повече е мой. Аз съм тази, която е следена, нападната, подслушвана и — о, да! — аз съм също и тази, към чиято глава насочиха пистолет — беше казала, взирайки се сърдито в групата, събрана в малкия офис на Франк Найт.

— И точно поради тази причина трябва да останеш тук — настоя Франк, докато студените му сиви очи я гледаха подозрително.

— О! — вирна брадичка тя. — Значи е напълно в реда на нещата Нейт да отиде и да рискува живота си, но съществуват други правила, когато става дума за мен? Не мисля така. — Само при мисълта, че искат да изпратят Нейт сам й се прииска да закрещи, особено като знаеше, че той щеше да вземе флашката, да разреши загадката и да я остави в пълна неизвестност.

— Той е обучен, Али — напомни Ози с мек, но авторитетен глас, което беше малко странно, като се има предвид, че младежът не носеше нищо друго освен долнището на пижамата си с щамповани космически кораби и косата му беше съвсем разчорлена. Изглеждаше така, сякаш беше скочил от леглото, за да си подсуши косата. — А ти, мила моя, не си.

— Научила съм повече, отколкото предполагате. Григ не беше небрежен, когато ставаше дума за…

— Али — прекъсна я Нейт с дрезгав глас, а когато се обърна с лице към него, погледът на черните му очи беше твърд като гранит, — моля те, ела с мен.

Ооо… Супер!

Огледа крадешком събралата се група и срещна само безучастни изражения.

Добре, значи никаква помощ от фъстъчената галерия27.

С изключение на Беки, която направи физиономия, и след това й намигна успокоително. Али оцени жеста, но това не й помогна да успокои свития си на топка стомах. Щеше да стане лошо, много лошо. Но не можеше да му откаже. Ако го направеше, без съмнение Рицарите щяха да излязат от офиса, и да я оставят в същото затруднено положение. Сама. С Нейт.

Тя направи гримаса и въздъхна преди да вземе котарака в ръцете си. Изправи се и го последва по стълбите до спартански обзаведената му спалня.

Местопрестъплението от снощи, помисли си горчиво и й се прииска да заплаче, щом споменът за безчувственото му отхвърляне я прониза.

Вместо това събра цялата си самоувереност, вдигна брадичка и мина решително покрай него, за да седне на ръба на леглото. Поне така нямаше да забележи, че краката й са омекнали като варени спагети, да не говорим, че ръцете я боляха от значителната тежест на Фъстъка.

— Няма да промениш решението ми — каза, гледайки предпазливо как мъжът седна небрежно в коженото кресло, облегна се назад и подпря крака върху табуретката.

— Защо искаш да дойдеш?

— Защото Григ ми беше брат и защото съм уморена до смърт от тайни. Ако те оставя да сложиш ръка на тази флашка, никога няма да разбера каква всъщност е цялата история. — Той само се взираше в нея. — Дори няма да го отречеш? — попита невярващо.

Нейт не помръдна и на сантиметър, не произнесе нито звук, дори изглеждаше така, сякаш изобщо не диша. Така се започна. Онази част, в която той просто седеше и чакаше. Е, това нямаше да проработи този път. О, не. Няма начин. Не и с нея.

Мълчанието продължи дълго, много дълго. Младата жена можеше да чуе дори как цъка секундната стрелка на ръчния му часовник. Кръглият корем на Фъстъка изкъркори предупредително, преди да изпусне доста нетипична за котките пръдня.

— Гадост — възкликна тя и размаха ръка пред лицето си в опит да разсее миризмата на гранясало от частично смляната „Фенси Фест“.

Нейт премигна, безразличен към опита на стомашно-чревния тракт на Фъстъка да намали напрежението.

Протягайки ръка, за да почеше котарака под брадичката — животното имаше вид, сякаш наистина се усмихва — Али се втренчи в отчайващо безизразното лице на Нейт. Номерът й нямаше да мине. Можеше да чака, докато косите им побелеят. Можеше просто да седи тук и да изживее времето си и…

— О! — Вдигна ръце във въздуха, защото в противен случай щеше да го удуши. — Говори, за бога! Говори!

Фъстъка измяука протяжно и прочувствено. Белязаното му черно носле сочеше към тавана, а извитата му опашка се размахваше възбудено напред и назад.

— Не ти! — каза с досада на котарака. — Ти! — посочи с пръст към мускулестите гърди на мъжа.

— Какво искаш да ти кажа? — попита той и въздъхна примирено. — Ако сметна, че информацията е твърде опасна за гражданско потребление, тогава — да, ще се погрижа да бъде видяна само от оторизирани лица, към които ти не принадлежиш.

— Но той ми беше брат! — изкрещя бясна, разочарована и уплашена, че може да загуби битката и никога след това да не разбере какво е означавала тази история. — Заслужавам да знам точно в какво, по дяволите, е бил замесен.

— Не — обяви студената си присъда той. Леденият мъж се завърна с пълна сила. — Не е нужно. Освен това вече знаеш твърде много.

— Небеса! — Младата жена придърпа Фъстъка към гърдите си, за да се утеши с котешката му топлина. — И какво означава това? Че сега ще трябва да ме убиеш?

Дали наистина правителствените служители към министерството на отбраната убиват цивилни, или това беше само по филмите? Въпреки че като се замисля, художествената измислица обикновено е построена, поне отчасти, върху действителността.

О, по дяволите!

— Никога! — увери я Нейт, чийто дълбок глас сега приличаше повече на гърлено, грубо ръмжене. — Никога няма да позволя някой или нещо да ти навреди, Али.

Леле! Тя преглътна буцата… или нещото, на което бяха поникнали космати крака и бе пропълзяло и заседнало в гърлото й. Какво да отговори едно момиче на това?