Беше недосегаем, а репутацията му — неопетнена; един човек, предназначен за велики дела. Естествено, само в случай че успееше да се измъкне изпод тъмната сянка на Григ Морган и тези шибани липсващи файлове.

Нещата ставаха все по-сложни, а той ужасно мразеше, когато нещата станеха твърде комплицирани. От всички проблеми, възникнали при тази сделка, му оставаше да реши само един-единствен, но той се оказа много по-труден, отколкото трябваше да бъде.

Тя беше само една малка и слаба жена, за бога! Трябваше да се погрижи за нея още преди месеци, наред с всичко останало.

Оказа се толкова лесно да пусне мухата на онези кръвожадни идиоти от Хизбула, като им каже къде могат да намерят тайните агенти, убили уважавания им лидер Хасан Касим. В замяна поиска да изтезават двамата, докато издадат местонахождението на скрити от тях файлове. Също толкова просто за него беше да предупреди местната сирийска милиция, че в задния й двор са се настанили членове на Хизбула, след като същите вече не му бяха от полза. Беше детска игра и да се погрижи любопитния задник Дилейни и този шибаняк Морган да бъдат разпънати на кръст, след като бяха имали дързостта да проникнат в тайните му компютърни файлове… или поне бяха опитали.

Това, че в конкретния случай Морган наистина се оказа разпънат на кръст, беше тъжна ирония. Господи, когато чете доклада с подробната информация за смъртта на Григ Морган, дори неговият кален, закоравял стомах се беше свил от ужас.

Така че… Беше успял във всичко това, но защо не бе смогнал да се добере до една неопитна, наивна жена без никакво военно обучение?! Това беше абсолютно неприемливо и търпението му достигна своите граници, когато Золнер тихо заяви:

— Има и други начини, по които мога да получа пари.

Алдъс стисна челюсти толкова силно, че чак очите го заболяха.

— Така ли? И кой ще те наеме, Зи? Кой ще поиска изпадналия бивш агент на ЦРУ, виновен за смъртта на целия си екип и двама цивилни? Никой! Нито военните, нито някоя правителствена организация, нито дори един от онези независими екипи. Защото никой не може да ти вярва, Зи. Никой няма да ти се довери. Ето защо най-добрият ти шанс да получиш тези пари за бедния, заблуден Ейвън е да си с мен.

Последва дълга пауза и Алдъс затаи дъх. Нуждаеше се от Даган Золнер и, по дяволите, мразеше да е зависим от когото и да било.

— Не мисля, че играете честно с мен, сър — каза накрая Золнер. — Смятам, че грабежът беше дирижиран от вас и знам със сигурност, че тук става въпрос за много повече от това, в което ме накарахте да повярвам. И двете неща определено ме карат да се чувствам неудобно. Така че, благодаря ви за възможността, но аз съм вън.

— Къде си в момента? — поиска да разбере Алдъс, като се надяваше да поговори с идиота лице в лице…

— На I-90, посока юг.

— Върни се обратно във Вашингтон.

— Може би, но е малко вероятно.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Това вече не е ваша работа… сър.

Алдъс чу като фон слаб рев на мотори и се почувства така, сякаш го скалпираха.

— Ти ги следиш, нали, задник такъв? Къде отиват?

— Сбогом, сенаторе.

Мамка му!

Алдъс удари два пъти в таблото евтиния телефон с предплатени разговори, но дори когато устройството се пръсна на парчета в ръката му, гневът му не беше намалял. Единственото нещо, което му попречи да изхвърчи от колата и да започне да скача върху останките на мобилния, беше една млада майка, която носеше дете в ръцете си. Тя му отправи откровено притеснен поглед, докато бързаше към тоалетната.

Това не беше добре. Жената би могла да го разпознае. Заради поста му, често показваха лицето му по националната телевизия.

Добре, добре. Стегни се, Алдъс. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се успокои.

Това не беше краят на света. Имаше и друг вариант. Възможност, която не искаше да използва, но не му бяха оставили избор. Беше притиснат до стената. Така че точно както винаги и въпреки личните си чувства по въпроса, щеше да вземе трудното решение. Поглеждайки парчетата пластмаса в ръката си и по раирания си сив панталон, сенаторът мълчаливо изруга ненавременния си изблик на гняв. Нуждаеше се от проклетия телефон. Мобилният му беше безполезен в конкретната ситуация, защото разговорът, който се готвеше да проведе, не трябваше никога да бъде проследен обратно до него.

* * *

Най-после беше заспала.

Така, както се беше притиснала плътно по протежение на целия му гръб, докато елегантните й, облечени в кожа бедра, почиваха кротко от външната страна на краката му, Нейт можеше да усеща дишането на Али по повдигането и спускането на гърдите й.

През първите три часа от пътуването им тя много беше внимавала между телата им непрекъснато да има разстояние от няколко сантиметра и коленете й да са извити така, че да не го докосва.

Не би искала да стане прекалено интимно, нали? Не би искала да го докосва повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Човече, снощи се беше държал напълно погрешно. Когато не успя да устои на погледите й, изпълнени с толкова сладко състрадание и отчаян копнеж, буквално я изхвърли от спалнята си. Ето защо обвиняваше единствено себе си за болката, изписана днес по лицето й, и за тъмните петна от изтощение под очите й.

Някой трябваше да му срита задника.

Когато погледна в страничното огледало и отново откри сребристия Ескалейд зад тях, си помисли, че за съжаление някой съвсем скоро щеше да се опита да го направи. Подозираше, че Мистериозния на Али беше по петите им. Играта тука — има, тука — няма явно не беше свършила работа, така че им оставаха две възможности. Първата: като се има предвид, че Мистериозния беше следил Али в продължение на месеци и знаеше къде живее и работи, от сегашната им посока пичът трябваше да предположи, че са се отправили към Джаксънвил. Така че какъв беше смисълът да се опитва да го заблуждава?

Или… можеше да избере вариант номер две. А именно — да се скрият от копелето. И тъй като не му беше особено приятно през следващите деветстотин километра да има зад гърба си непознат, нямаше съмнение кой вариант щеше да избере.

— Али, събуди се — каза в микрофона на шлема си. Мразеше се, че се налага да направи това. Пътуването на задната седалка на мотора беше изтощително за онези, които не бяха свикнали, и, човече, тя наистина се нуждаеше от сън. За съжаление, обаче, нямаше друг начин.

— Ъъъ — усети как се раздвижи зад гърба му. — К-какво?

Дори и през системата за връзка, през която гласовете звучаха като дрънчене на тенекия, Нейт долови дрезгавостта на сънения й глас. В отговор стомахът му се стегна.

— Трябва да се събудиш, сладурче. — По дяволите! Гальовното обръщение просто му се изплъзна от устата. В себе си винаги я наричаше така, защото за него тя беше най-сладката жена, която познаваше, но никога не се осмели да й го каже в лицето. Утеши се с факта, че и сега всъщност не го беше направил, в края на краищата седеше зад гърба му. — Налага се да се държиш здраво.

Тя се напрегна зад него и изви бедрата си встрани.

Да, сега беше напълно будна.

— Какво? Защо? — попита.

— Имаме си компания и ще се наложи да прибегна до няколко маневри за бягство и укриване. В продължение на няколко километра може да стане много опасно.

— Каква компания? — Обви плътно ръце около кръста му, а бедрата й се притиснаха здраво към неговите.

Хей, какво ще кажеш за това? Ако знаеше, че е толкова лесно да й попречи да се извива на геврек, щеше отдавна да е изиграл номера с бягството и криенето.

— Познай от три пъти — отвърна сухо.

— Агентът на ЦРУ? — попита тя и плъзна ръка нагоре, като я постави върху сърцето му, сякаш стабилният му ритъм я утешаваше.

— Ако Мистериозния наистина работи за тях… — Покри малката й ръка с облечената си в ръкавица длан и я притисна успокоително.

Мамка му, трябваше да настоява Али да остане в централата. Жената беше учителка, за бога. Не беше подходяща за операция от рода на „бягство и укриване“ върху задната седалка на тунингован Харли. Разбира се, нямаше абсолютно нищо, което можеше да направи по въпроса сега. Тя беше тук и неговата работа бе да гарантира, че от малката й главица няма да падне нито един косъм.

— Трябва да се обадя в централата — каза той. — Да видим дали Ози не може да ни направи огромна услуга като ни намери хубаво малко скривалище.

— Ами, добре…

Нейт извади от джоба на якето си защитения, криптиран мобилен телефон и натисна бутона за бързо набиране. Чу се поредица от кликвания. Той каза паролата.

— Давай, Призрак — през слушалките се чу глас, ясен като звука на камбана. Ози беше оборудвал всички шлемове с технологията блутуут. Момчето беше адски ценно предимство за екипа им, трябваше да му се признае.

— Бунтарке? — попита Нейт.

— Същата — отговори гордо момичето. — Ози спи. Какво мога да направя за теб?

— Имаме си компания — обясни и бързо погледна в огледалото за обратно виждане, само за да открие, че сребристият джип не се виждаше никъде. Което изобщо не го успокои. — Можеш ли да откриеш координатите ни — намираме се на I-65, малко след Лексингтън, Кентъки — и да ни намериш място, където да се покрием за следващите няколко часа?