— Госпожица Морган не е напускала територията на „Черните рицари“ АД.

— И какво от това? — Алдъс не беше в състояние да направи нищо друго, освен отново да стисне телефона, като си пожела това да е врата на този тъп идиот. Каква полза, че е наел бивш шпионин, когато копелето не можеше да направи нещо толкова просто като да хване малката и да я отвлече? Очевидно, сега обучението в ЦРУ, за разлика от едно време, съвсем не беше добро, щом обучаваха агенти от подобен калибър.

— Простете, че съм толкова откровен, сър, но вие не ми плащате достатъчно, за да проникна в базата на „Черните рицари“. Отвън тя може да изглежда като най-обикновена, високотехнологична, силно охранявана работилница за поръчкови мотори, но аз проучих схемите. Мястото е шибана крепост. Ако всичко, което правят там, е конструиране на мотоциклети, аз ще изям боксерките си за вечеря.

Съпругата на Алдъс надникна в домашния му кабинет. Платиненорусата й коса бе подредена съвършено, диамантените обеци, които й бе подарил за десетата годишнина от сватбата им — защото трябваше да поддържа доброто впечатление, дори пред нея — блестяха на ушите й.

Господи! Сега пък какво?

— Скъпи — каза тя със своя носов бостънски акцент, с което изпрати тръпки по гръбнака му, също както драскането на нокти по черна дъска, — побързай или ще закъснеем.

— След минутка, скъпа. — Залепи усмивка на лицето си, като в същото време му се искаше да запрати оловното преспапие право в хубавата й, безлична физиономия. Само при мисълта за трошенето на крехките й кости и бликнала ярка кръв, фалшивата му усмивка се превърна в истинска.

Жена му кимна царствено и излезе от кабинета. Сенаторът изчака, докато не чу деликатното потропване на елегантните й вечерни обувки Прада да заглъхва по теракота на коридора, и тогава просъска в телефона:

— Не ми пука как ще го направиш! Намери начин да я отвлечеш! Веднага! Тази вечер! Искам липсващите файлове на бюрото си до утре сутринта!

Той натисна бутона за край на връзката с такава сила, че счупи нокътя, чийто маникюр бе оправил тази сутрин.

Мамка му!

* * *

Какво правя тук?

Али си зададе този въпрос за втори път в рамките на двадесет и четири часа. Само че „тук“ в момента беше „Червената Далила“.

Името не беше обичайно за бар от подобен тип, но това със сигурност беше най-истинският рокерски бар, който изобщо можеше да съществува.

Целият под беше осеян с черупки от фъстъци, а от джубокса гърмеше Металика, която не успяваше да заглуши непрестанния шум от тракането на билярдните топки. Из въздуха се носеше мириса на застояла бира и цигарен дим.

Да, това определено беше най-типичният рокерски бар, който по някаква случайност бе ръководен от най-смущаващата жена на планетата, изглеждаща като фотомодел от петдесетте.

Сякаш денят й можеше да стане още по-лош.

Я чакай малко! Та той беше станал. Нали беше тук, в това отвратително място, облечена с тези ужасни дрехи и дояждаше последната хапка от това… Е, всъщност яденето не беше съвсем противно.

Беше се събудила гладна като вълк след дрямката, ако можеше да се нарече така полусънното състояние, в което бе изпаднала, след осем часа коматозен сън и цял час плач от съжаление към самата себе си.

Беки я забеляза, докато се препъваше надолу по стълбите, търкайки сънените си очи. Без предисловие или някаква резервираност, тя й нареди:

— Обличай се! Всички сме се запътили към „Далила“. Ще си поръчаме хотдог от съседното заведение.

— Ъъъ, какво? Хотдог?

— Да. — Беки я изгледа с лукава усмивка. — Никога преди не си опитвала традиционен чикагски хотдог, нали?

— Уф! Преработено месо с неизвестен произход. Не, благодаря — отвърна Али, въпреки че стомахът й бе залепнал за гърба. Щеше да пасува.

— Ооо! — Беки се хвана за гърдите, сякаш беше простреляна. — Внимавай какво говориш! — Прегърна я приятелски през рамо и я поведе нагоре по стълбите. — Традиционният чикагски хотдог е с кренвирш, направен изцяло от говеждо месо, и с много пресни зеленчуци за гарнитура. Казваме, че е хотдог, влачен през градина. Ще ти хареса. Обещавам.

Али имаше своите съмнения, но те се разсеяха напълно, докато облизваше полепналата по пръстите й сол, подправена с целина. Без майтап, имаше само една дума, с която можеше да опише храната, която току-що бе погълнала.

Превъзходна.

Облеклото й беше съвсем друг въпрос. За около хиляден път погледна предпазливо към голия си корем.

Ако сега я видеха колегите й и учениците от началното училище „Райдгелайн“, щяха да избягат с крясъци. Исусе!

Потничето с надпис AC/DC, беше толкова късо, че не успяваше да покрие червения й сутиен. То беше комбинирано с много тесни дънки Guess с ниска талия, принадлежащи на Беки, по които имаше повече дупки, отколкото плат. Али дърпаше непрекъснато високо изрязания подгъв на късата дрешка в напразен опит да прикрие пиърсинга на пъпа си. Очевидно Бунтарката одобряваше това малко бижу, защото то беше единственото от нещата, което й позволи да задържи.

Пфу! Наистина ли точно тя беше тази, която се нуждае от моден съвет?

Огледа останалите посетители и се намръщи. Не. Категорично не! Не, освен ако не беше модерно тип, приличащ на Дядо Коледа, да се напъха в кожени панталони и бяла фланелка, цялата на дупки, на която пише: FREE MUSTACHE RIDES15. Гадост! При мисълта за това, както и заради непрестанния тътен на пристигащи и отпътуващи мотоциклети, който успяваше да надвие звука от гърмящия джубокс, хотдогът, който току-що бе изяла, заплашваше да промени посоката си на движение.

Група бизнесмени, които Беки нарече „уикенд воини“, изглеждаше съвършено не на място в занемареното заведение. Особено както се бяха разположили на бара до няколко широкоплещести младежи, облечени в покрити с различни надписи кожени якета, на чиито гърбове бе изобразен страховито изглеждащ ангел с пура в едната ръка и пистолет в другата; в горната част бяха изписани думите „DARK ANGELS“.

Това място беше сюрреалистично. Не! След смъртта на Григ целият й живот беше станал нереален.

И това ни най-малко не подобри отвратителното й настроение особено когато червените лачени обувки на висок ток, които й бяха натрапени, започнаха да й убиват на пръстите дори докато седеше. Как изобщо беше възможно това? Очевидно са били създадени от някой садист, който обича да осакатява жени… вероятно, за да не могат да избягат, докато се опитва да им пробута безплатен орален секс.

— Спри да нервничиш. Изглеждаш страхотно — увери я Беки, докато се оглеждаше из бара. Пати беше отишла до тоалетната, а момчетата от „Черните рицари“ бяха наобиколили джубокса в ъгъла, вероятно, за да изберат следващите песни.

Всичко освен Металика става, помисли си Али. Или не.

От високоговорителите се разнесоха крясъците на Пантера и младата жена реши, че следващия път, когато моли Господ за малки чудеса, ще трябва да бъде по-конкретна.

Странно как Рицарите пуснаха новите парчета, след като не ги видя да ровят из джобовете на дънките си за дребни монети. И всъщност нито един от тях не гледаше към джубокса.

Изглежда я мислеха за истинска идиотка, щом смятаха, че могат да я заблудят дори за секунда. Те не бяха там заради музиката. О, не. Те бяха там, за да обсъдят възможните варианти във връзка с нейната ситуация.

По време на вечерята Франк й бе казал, че генерал Фулър не е успял да се свърже с директора на ФБР. Присъствал на някакво предполагаемо заседание при закрити врата през целия ден и не бил в състояние да отговори на запитването му върху какъв случай последно е работел агент Дилейни.

Опита се да създаде у нея впечатлението, че възнамерява да остави нещата така, поне за през нощта. Един поглед към разочарованото му изражение обаче й бе дал да разбере, че той не е човек, който ще чака отговорът да му дойде наготово.

— Чувствам се като пълна глупачка — измърмори, докато изхлузваше абсурдните обувки на Беки.

Другата жена я стрелна с остър поглед.

— Какво? Изглеждаш фантастично. Много загадъчна. Възбуждаща. Така че престани да нервничиш! — Али изсумтя. — Наистина! — настоя Бунтарката. — Не видя ли изражението на Призрака, когато влезе в работилницата?

Да, беше го видяла. И отново си помисли, че може би наистина бе съзряла как нещо горещо проблесна в очите му. Но после, когато всички запалиха двигателите на Харлитата — звук, който нямаше да забрави, докато е жива — и тя приближи, за да се метне на седалката зад Нейт, той махна с ръка и промърмори: „Ти ще пътуваш с Ози“.

Добре, помисли си тя. Почти не познавам Ози, но щом така искаш.

Предположи, че не би трябвало да е толкова изненадана. Нейт винаги правеше всичко възможно, за да не я докосва. Не всеки. Само нея.

— Престани да дърпаш този потник — скара й се Беки и я погледна заплашително. Предупреждението в погледа й се подсилваше от плътната, дебела половин сантиметър, гарвановочерна очна линия около миглите й. Ако Алис Купър можеше да я види отнякъде, щеше да я аплодира и да отхапе главата на пиле. — Ще го разтегнеш и след това ще се наложи да му режа подгъва отново.

Да отреже подгъва? Ако Беки го скъси още малко, от дрешката нямаше да остане нищо друго, освен памучно парче с няколко дупки.