Що за шибана ситуация?

И ето я тук, застанала само на крачка от него, вероятно облечена с розово копринено бельо, и го гледа полууплашено, полуразвеселено с бадемовите си, блестящи като злато очи.

По дяволите. Очи, блестящи като злато? Тази жена го превръщаше в проклет поет. При това — не особено добър.

— Ясно. Ще… ъъъ… ще отида да се погрижа за проблема с бельото. — Али се стегна, изпъна слабите си рамене, опитвайки да се отърси по някакъв начин от умората. Не беше спала повече от двадесет и четири часа. Той знаеше, че щом адреналинът спадне — което, съдейки по стъкления поглед в очите й, щеше да се случи съвсем скоро — ще се строполи и ще трябва да чакат дълго за отговор, докато се наспи и се съвземе.

Нейт не искаше това.

Колкото по-скоро разбере какво по дяволите става, толкова по-бързо ще реши проблема и Али ще си замине обратно у дома. На безопасно разстояние, чак на другия край на страната. Което понякога му се струваше, че е прекалено близо. Особено когато си спомнеше за онзи ден на плажа — те…

— Къде е тоалетната? — попита гостенката.

— Надолу по коридора — посочи с пръст през рамо, — втората врата вдясно. — Когато тя се отправи в тази посока, той добави: — Ей, Али? — Младата жена се обърна към него. — Ти нали си учителка в детска градина? — изтърси Нейт, без да се замисли.

— Да. — Наклони глава и се намръщи. — Защо?

Той просто я гледаше. Да, защо? И какво от това? Боже, аз съм пълен идиот!

— Защо тогава са ти нужни всички тези неща?

Въпреки че само преди минути се убеждаваше, че няма да мисли за бельото й, всичката тази секси коприна и прозрачна дантела го бяха обсебили напълно.

Има ли мъж в живота й? Някой наистина щастлив кучи син, заради когото да облича тези възбуждащи парчета плат? Някой недостоен негодник, който има привилегията да докосва топлата й гладка кожа? Да целува всички онези сладки, чувствителни местенца? Да изтръгва онзи тих еротичен стон от гърлото й?

При тази мисъл му се прииска да застреля някого. И непознатият никаквец, заради когото си беше купила всичкия този боклук, беше отлична мишена като за начало. А после можеше да продължи с приятелите си.

По дяволите, когато се намираше в близост до нея, ставаше наистина кръвожаден.

— Какви неща?

Той наведе глава, докато й се мръщеше изпод вежди. Тя знаеше отлично за какво става въпрос. Устните й се извиха и той си спомни колко меки бяха те и колко сладък бе вкусът им…

Не!

Смаза мисълта толкова ефективно, колкото Григ бе смачквал всички онези петнисти оранжеви хлебарки, които навремето съжителстваха щастливо с тях в Колумбия.

— Да не би да казваш случайно, че една детска учителка не се нуждае от секси бельо? — попита тя и погледна предпазливо към Ози, който се справяше доста добре с ролята на глухоням.

Нейт скръсти ръце. Наблюдаваше. Чакаше. Трябваше просто да й даде време. Съвсем скоро, без никакво друго насърчаване освен мълчанието му, всички мисли в хубавата й глава щяха да се излеят от сочните й устни с цвят на праскова. Устни, които бе…

Мамка му! Ето че умът му отново се насочваше натам. Това беше проблем при нормални обстоятелства, а когато беше на една ръка разстояние от нея? Човече, това се превръщаше в проклета мания.

Нейт едва не се усмихна, когато тя започна с предизвикателен тон:

— Виж, прекарвам целия си ден с петгодишни. Пея глупави песни, оцветявам с пастели и правя животни от глина. Лепя и гланцирам. Играя малкото пате и страшния пират. Бърша носове и дупета. Нося тениски с избродирани АБВ и поли, които издържат на три дузини мръсни ръчички. Така че… — Тя направи физиономия, с която сякаш му казваше „Да не си посмял!“. — Това ми помага да не забравя, че под дрехите ми има сърце и тяло на жена.

— Хмм — беше всичко, което успя да каже, защото предизвикателният блясък в очите й го караше да обезумява от страст.

— Хмм? — повтори тя невярващо. Повдигна брадичка и стисна устни. — Добре. Виж какво, умнико. Като се има предвид количеството електроника, която носех несъзнателно, когато влязох тук, е повече от очевидно, че ще ни се наложи да изтърпим компанията си по някакъв начин. Поне за няколко дни. И ако искаме да се разбираме, ще се наложи да научиш как да използваш правилните думи. За бога, децата в детската градина имат по-богат речник от твоя.

— Импровизиран.

— Какво? — премига тя подозрително.

— Съпоставяне.

— Какво?

— Правдоподобност.

— Какви ги говориш, за бога?! — настоя Али.

Той сви рамене. Обичаше да наблюдава играта на емоциите по изразителното й лице.

— Доказвам, че знам повече думи от едно дете в детската градина.

Младата жена премигна.

Нима Нейт току-що се бе пошегувал?

Не-е. Не може да бъде. Това би означавало, че има чувство за хумор, от каквото тя бе абсолютно сигурна, че е лишен.

— Тогава защо никога не си използвал такива думи? — попита тя с ръце на кръста. Докато гледаше в него, се опита да не обръща внимание на широките рамене, очертани под тениската. — Кълна се, че понякога, когато говоря с теб, имам чувството, че разговарям с дърво. Много голямо, изключително солидно и мъжествено дърво.

Той направи физиономия, равностойна на свиване на рамене.

— Колкото по-малко думи използвам аз, толкова повече говориш ти.

— Ето, виждаш ли! — Тя завъртя очи. Този човек очевидно не разбираше нищо. — Това е проблемът. Ти се затваряш в себе си, което — Пуф! — щракна с пръсти, — ме кара да говоря още повече. Просто не мога да спра, думите излизат сами.

Нейт се засмя и сърцето на Али замря.

Боже, красив е! Усмивката преобрази лицето му, както изгрева променя нощта. Добре че не се усмихва много често, защото усмивката му беше смъртоносно оръжие. Далеч по-опасно за нежното сърце на едно момиче от снайпера, който бе използвал като морски пехотинец.

— Харесва ми начинът, по който се изразяваш — обясни простичко той, присвивайки леко рамене.

Боже, това й напомни на Били Боб Торнтън в „Бръсначът“12. Потисна кикота си.

— Ммм. Хмм. Смятам… — Тогава значението на думите му достигна до нея и тя го зяпна. — Наистина ли?

— Да — кимна той и кичур лъскава черна коса падна над челото му.

Поради някаква необяснима причина й се прииска да го докосне с пръсти. Да провери дали косата му е толкова копринено мека, колкото си спомняше, което беше доста странно, тъй като тя не го харесваше. Предпочиташе да стои колкото е възможно по-далеч от него.

Е… С изключение на онзи ден на плажа…

Мъката. Тогава всичко беше заради мъката… Или не? Да, най-вероятно. Всичко останало бе прекалено странно, за да мисли за него.

Али поклати глава.

— Но… но всеки път, когато започна да говоря, ти ме гледаш, сякаш съм някаква странна буболечка, лазеща по обувката ти.

Итън/Ози се закашля, за да прикрие смеха си и тогава Али си спомни, че имат публика. Погледна към масата и видя как другият мъж се опитва да имитира работа, размахвайки черната пръчка над празния й куфар.

Е, както и да е. Този разговор бе твърде вълнуващ, за да се тревожи за нещо толкова незначително, като присъствието на още някой, който да ги слуша.

Когато се обърна отново към Нейт, лицето му бе непроницаемо.

— Ето, виждаш ли? — Посочи лицето му. — Отново го правиш.

Младият мъж въздъхна тежко и започна да разглежда съсредоточено ботушите си.

— Не е нарочно. Изобщо не мисля, че си буболечка. Мисля, че си… — Поклати глава и хвърли поглед към Итън/Ози, който вече не се преструваше, че не ги слуша. Човекът ги зяпаше като омагьосан. Нейт се намръщи и сви рамене, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Когато говориш, звучиш толкова щастлива, толкова слънчева.

Али бе потресена, пулсът й препускаше с такава скорост, че можеше да измине миля за минута, докато мозъкът й се разбърка като яйца за закуска. Нещата определено ставаха все по-странни. Като че ли целият ден, не, последните три месеца не бяха прекалено нереални, а сега Нейтън Уелър — Призрака, се държеше мило с нея.

— Мисля, че… това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — призна тихичко.

Младият мъж отново сви рамене и Али забеляза, че бузите му леко почервеняха.

Нейт се изчервява?! Изрича цели изречения? Усмихва се истински? Да не би да беше пропуснала предупредителните знаци някъде по пътя или е била всмукана в друго измерение? Паралелно измерение, в което този мъж се държи като човешко същество?

— Веднъж Григ ми каза, че рядко си отваряш устата, но когато го направиш, обикновено казваш нещо умно — сподели тя, като го наблюдаваше внимателно, за да види каква точно чудатост ще покаже сега. — Тогава не му повярвах. Но сега може би, да.

Лицето му мигновено се напрегна. Стъписана от внезапната промяна, младата жена повдигна вежди.

— Не обичаш да говориш за него?

— Не мога.

Али се намуси и въздъхна от негодувание. Беше просъскал думите през стиснати зъби.

— Значи пак се върнахме на едносричните отговори? — Нейт само изсумтя и тя осъзна, че бяха направили крачка напред, но сега отново се връщаха към нечленоразделните звуци. — Чудесно. Просто перфектно — процеди тя също през зъби. Беше решила, че са постигнали някакъв напредък…