Чудесна сутрин, каза си тя, въпреки мрачното време. Бе говорила с родственицата си, една от първите трима, при това в собствената си кухня. Щеше да помисли много внимателно над думите й за надеждата и вярата, от които имаха нужда.

Бе заредила добре магазина, бе прекарала повече от час с приятелка, бе видяла как хората купуват неща, направени от собствените й ръце. Те щяха да отидат в домовете им, мислеше тя. Или на техни близки като подаръци. Хубави, полезни неща и при това красиви, защото тя ценеше красотата също толкова, колкото и практичността.

И с тези мисли вдигна ръка и накара коледното дръвче близо до прозореца да грейне в светлинки, както и гирляндите, окичили прозорците на ателието.

— И защо да не внесем малко красота и светлина в мрачния ден? — попита тя Кател. — А сега, приятелче, имаме работа за вършене.

Отиде право в ателието си и разпали огъня, докато Кател се наместваше удобно на пода пред камината.

Бе казала на Фин, че ще се върне в два, като съзнателно бе планирала да се прибере по обяд. Вече бе малко по-късно от предвиденото, но пак й оставаха близо два часа на тишина и спокойствие, преди да се наложи да работи с него.

След като си сложи бяла престилка, най-напред направи джинджифилови курабийки, защото ги харесваше. Докато те изстиваха и уханието им изпълваше въздуха наоколо, тя събра нужните съставки за свещите, които Айлийн бе включила в новия си списък.

Тази работа я успокояваше. Нямаше да отрече, че добавя и мъничко магия, но само с най-добри намерения. Общо взето бе съчетание на изкуство и наука, както и много старание.

Върху печката разтопи восъка и киселината, добави ароматни масла, оцветителите, които сама приготвяше. Сега ароматът на джинджифил се смеси с мирис на ябълка и канела. Умело закрепи фитили в малките стъклени бурканчета с извит навън горен ръб, при което ги задържа прави с помощта на тънка бамбукова пръчица. Наливането изискваше търпение, налагаше се да спира, за да разбърка с друга пръчка ябълково червения восък, за да не се образуват вътре мехурчета въздух. Затова тя сипваше бавно и разбъркваше, докато не напълни нужните бурканчета, след което ги остави настрани да се охлаждат.

Последва втора партида, бяла и чиста, с аромат на ванилия, а след това и трета, за да допълни уханието — понеже три бе хубаво число — зелена като гората и миришеща на бор. Подходящо за сезона, помисли си тя, а той вече бе настъпил, затова половин дузина комплекти щяха да са достатъчни.

Следващите, които щеше да направи, сигурно щяха да са с пролетно ухание.

Доволна от свършената работа, тя погледна към часовника и забеляза, че е почти два и половина. Значи, той закъсняваше, но тя нямаше нищо против, понеже така имаше време да си довърши нещата, както бе искала.

Но проклета да е, ако го чака, за да се захване за следващата си задача от деня.

Свали престилката, окачи я, направи си чай и си взе две курабийки от буркана. Така подготвена, тя седна, разгърна книгата на Сърха, нейната собствена, бележника си, после включи и лаптопа.

В тишината и на спокойствие Брана се зае да проучва внимателно всичко, което бяха направили досега, и как можеха да го подобрят.

Той дойде — с цели трийсет и пет минути закъснение — подгизнал от дъжда. Тя едва го погледна и решително отсече:

— Не ми цапай пода.

Той измърмори нещо, на което тя не обърна внимание, после бързо се подсуши.

— Няма защо да се ядосваш, че закъснях. Един от конете се разболя и имаше нужда от грижи.

Тя често забравяше, че и той имаше своята работа.

— Много ли е зле?

— Беше зле, но ще се оправи. Кобилата Маги внезапно се разкашля силно. Лекарствата можеше и да я оправят в крайна сметка, но... ами, не исках да рискувам.

— Не, не би го направил. — Напълно го разбираше. Слабото му място бяха животните, както и всеки, нуждаещ се от грижи. — Няма начин.

А че положението е било зле, си личеше по умората в очите му.

— Седни. Трябва ти малко чай.

— Нямам нищо против, както и няколко от тези курабийки, които надушвам. С джинджифил?

— Сядай — повтори тя и отиде да сложи чайника.

Но той крачеше напред-назад неспокойно.

— Виждам, че си работила. Има нови свещи, които още не са изстинали напълно.

— Имам магазин, който трябва да заредя със стока. Не мога да отделям всеки миг от деня си на проклетия Кеван.

— Можеш да престанеш да се засягаш от всяко нещо, което казвам. В случая и аз самият искам да си купя малко свещи.

— Тези са приготвени специално за подаръчни комплекти.

— Ще взема два тогава, понеже и аз трябва да купувам подаръци, а колкото до останалите... — Приближи се до един от рафтовете. — Харесват ми тези в огледалните бурканчета. Блестят от светлината. — Взе една и я подуши. — Червени боровинки. Мирише на Коледа, значи, е подходяща, нали? Ще взема една дузина.

— Нямам цяла дузина. Само трите, които виждаш.

— Можеш да направиш другите.

Тя приготви чая и му хвърли кос поглед.

— Бих могла. Но ще трябва да почакаш до утре.

— Става. Както и тези високи свещи, тънките бели и по-малката червена.

— Да работиш ли дойде, или да пазаруваш?

— Хубавото е, че мога да правя и двете на едно място, по едно и също време. — Взе каквото искаше, остави всичко на плота за по-късно.

След като седна и отпи от чая си, той се вгледа право в очите й. Сърцето й може би потръпна леко, но тя не му обърна внимание.

— От другата страна на реката, както беше и преди. Събира сили в мрака, някъде дълбоко. В пещера, така мисля, но кога и къде — не съм сигурен.

— Търсил си го. По дяволите, Фин...

— В пушека — хладно отвърна той. — Няма защо да вдигаш пара в гаден ден като днешния. Търсех образа му в пушека и видението бе мъгляво и размазано. Но мога да ти кажа, че не е толкова слаб, колкото беше, дори и преди няколко дни. Има нещо заедно с него, Брана. Нещо... друго.

— Какво?

— Онова, с което е сключил сделка, за да бъде каквото е и да има тези сили, така мисля. То е още по-тъмно, по-дълбоко и мисля, че... не знам, не съм сигурен — измърмори той, докато потъркваше рамото си, където бе врязан белегът. — Мисля, че то го използва, възползва се от него също толкова, колкото и Кеван от него; в слабостта му успях да прозра поне това. Повече, отколкото досега. То е само неясно усещане, онова другото. Но знам с абсолютна сигурност, че той е на път да се изцери и ще ни нападне отново съвсем скоро.

— Значи, ще бъдем готови. Какво пропуснахме, Фин? Това е въпросът. Хайде да намерим отговора.

Той захапа курабийка и се усмихна за първи път, откакто бе дошъл.

— Може би ще ми трябват повече от две такива, за да имам сили да издържа на ровенето в тези проклети магически книги.

— В буркана има още, ако са ти нужни. Хайде. — Тя потупа книгата. — Най-напред отварата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Болеше го да я гледа така — толкова близо, но далечна като на друга планета. Черпеше сили не толкова от джинджифиловите курабийки, колкото от това да вижда лицето й, да чува гласа й, да долавя уханието й сред останалите аромати в ателието.

Бе опитал всичко, за да убие любовта си към нея. Напомняше си, че тя се бе отказала от него, бе го отхвърлила. Бе имал други жени, опитвал се бе да запълни празнината, оставена от нея, с техните тела, техните гласове, тяхната красота.

Бе оставил дома си, често го нямаше цели месеци само, за да се отдалечи от нея. Пътуваше, обикаляше, скиташе из близки и далечни, познати и екзотични места.

Бе натрупал състояние, солидно, стабилно, с много работа в течение на годините, с ум и постоянство. Бе съградил красив и голям дом за себе си и се бе погрижил родителите му да имат всичко необходимо, макар те да се бяха преместили в Ню Йорк, за да са близо до сестрата на майка му. Или както често си мислеше, да са по-далеч от всякакви приказки и мисли за магии и проклятия. За което не можеше да ги вини.

Никой не би могъл да каже, че е пропилял живота и способностите си — магически или не. Но нищо от направеното или постигнатото не бе накърнило ни най-малко тази любов.

Бе обмислял да използва отвара, заклинание, но знаеше, че любовната магия — за привличане или отхвърляне на любов — има сериозни последици не само за човека, който желаеше да получи или да се отърве от чувството.

Не би искал, не можеше, да използва дарбата си, за да утеши сърцето си.

Често се питаше дали е по-добре, като знае, че и тя също го обича и страда от това. В някои дни, признаваше си той, намираше утеха в това. В други — кипеше от едва сдържан гняв.

Но засега никой от двамата нямаше голям избор. Трябваше да бъдат заедно, да работят в екип, да слеят силите си, за да победят Кеван, да го унищожат и сложат край.

Затова сега работеше с нея в спорове и съгласие в прекрасното й ателие, докато пиеше чаша след чаша чай — накрая с малко уиски в него — ровеха се в книгите, пишеха ново заклинание, от което и двамата засега не бяха доволни, и отново преповтаряха всяка отделна стъпка от предишните две битки.

И никой от двамата не можеше да измисли нещо ново, да намери отговора.

Тя беше най-способната вещица, която познаваше, и твърде често най-стриктната в спазването на етичните норми. При това красива. Не само в лице и тяло, с прекрасната си коса и топли сиви очи. Вътрешната й сила, способностите и духът й добавяха към красотата й, както и непоклатимата всеотдайност към занаята и дарбата й, към семейството.

Бе обречен да я обича.

Затова работеше с нея, после плати свещите — пълната им цена без отстъпка, защото Брана О’Дуайър определено бе практична вещица — и я остави, за да се прибере у дома под проливния дъжд.

Най-напред провери как е Маги и остана доволен от подобрението й. Даде на добродушната кобила половин ябълка и й отдели от времето и вниманието си. Отиде и при другите коне, за да обърне внимание и на тях. Гордееше се с това, което бе изградил тук, което двамата с Бойл бяха създали заедно в голямата конюшня, както и в помещенията под наем. Гордееше се и с школата за соколи в съседство.