Нора Робъртс

Магията на кръвта

Книга трета от трилогията

„Родът О’Дуайър”

Красивата Брана О’Дуайър наследява силата на Тъмната вещица. Тя е в основата на кръга, който се опитва да унищожи злия магьосник Кеван. Освен най-близките й роднини и приятели, към кръга принадлежат и конете, соколите и вярното й куче Кател.

Брана се е влюбвала истински един-единствен път в живота си – във Финбар Бърк. Преди дванадесет години те се опитват да бъдат заедно, но проклятието на Сърха ги разделя, белязвайки плътта на Фин. Той не може да бъде с наследница на Тъмната вещица, защото във вените му тече кръвта на Кеван. Въпреки че са принудени да се разделят, те не спират да се обичат. Щастието им е възможно само ако Кеван загине.

В тялото на магьосника обаче се е вселил демон, който може да бъде победен единствено чрез магията на кръвта. Изходът на вековната борба между рода О’Дуайър и злото зависи от смелостта и верността на Фин. Ще се окаже ли повикът на кръвта по-силен от този на сърцето?

На Кат — една от най-ярките светлини в живота ми

 

 

Колко далеч изглеждат звездите, колко отдавна беше първата ни целувка и колко старо е сърцето ми.

Уилям Бътлър Йейтс

 

 

Тя иска кръв; казват, че кръвта търси кръв.

Уилям Шекспир

ПЪРВА ГЛАВА

Лято, 1276 г.

В един слънчев ден в самия край на лятото Брана събираше билки, цветя и листа, от които щеше да прави мехлеми, отвари и лечебен чай. Често идваха при нея — съседи, пътници — с мъката си и надежда за лек. Идваха при нея, Тъмната вещица, както някога при майка й, с болка в тялото, сърцето или душата и й се отплащаха с пари, услуга или нещо друго в замяна.

Тримата с брат й и сестра й бяха съградили живота си в Клеър, толкова далеч от дома им в Мейо. Далеч от хижата в гората, в която някога бяха живели и в която бе умряла майка им.

Брана бе създала тук свой живот, много по-пълноценен и радостен, отколкото бе вярвала, че е възможно, в онзи ужасен ден, когато майка им им бе дала почти цялата си сила и ги бе отпратила далеч, преди да пожертва себе си.

Тогава имаше само мъка, мислеше си сега Брана, само дълг и страх, докато вършеше каквото се искаше от нея, докато отвеждаше по-малките си брат и сестра далеч от дома.

Бяха оставили зад гърбовете си любовта, детството и невинността си.

Изминаха дълги години. Първите няколко бяха прекарали, както бе заръчала майка им, при братовчедка й и нейния мъж — на сигурно място, обгрижвани и обичани. Но бе дошло време, както ставаше винаги, да напуснат гнездото и да приемат това, което са и което винаги ще бъдат.

Трима тъмни вещери.

А какъв бе дългът им, главната им цел? Да унищожат Кеван, тъмния магьосник, убиеца на баща им — смелия Дайхи, на майка им Сърха. Кеван някак бе оцелял след заклинанието, направено му от умиращата Сърха.

Но в този светъл ден в края на лятото всичко изглеждаше толкова далечно — ужасът на онази последна зима, кръвта и смъртта в онази далечна пролет.

Тук, в дома, който бе създала за себе си, въздухът ухаеше на розмарина в кошницата й, на розите, засадени от мъжа й при раждането на първото им дете. Облачета като пухкави бели агънца се носеха по синята поляна на небето, а горите и нивите, които бяха разчистили за обработване, зеленееха като изумруди.

Синът й, който скоро щеше да стане на три, седеше на слънчице и тупаше барабанче, направено от татко му. Пееше си и викаше, докато тупаше с все сила и такова весело безгрижие, че очите й чак се насълзиха от любов.

Дъщеря й, едва навършила годинка, спеше, стиснала любимата си парцалена кукла, пазена от Кател, вярното им куче.

И още един син вече мърдаше и риташе в утробата й.

От мястото, където стоеше, се виждаше полянката и малката хижа, която заедно с Иймън и Тийгън бяха построили преди близо осем години. Деца, помисли си тя сега. Тогава бяха просто деца, които не са имали възможност да се насладят на детството си.

Те още живееха там, наблизо. Верният Иймън, толкова силен и предан. Тийгън, толкова добра и красива. И много щастлива сега, каза си Брана, толкова влюбена в мъжа, за когото се бе омъжила през пролетта.

Всичко бе толкова мирно, мислеше си тя, въпреки тупането и виковете на Брин.

Къщата им, дърветата, зелените хълмове, по които овцете изглеждаха като точици в далечината, градините, яркосиньото небе.

Но трябваше да свърши. Краят наближаваше.

Денят щеше да настъпи скоро, усещаше го, както усещаше ритането на бебето в утробата си. Светлите дни щяха да помръкнат. Мирът щеше да прерасне в кървави битки.

Докосна амулета си, който изобразяваше хрътка. Това бе защита, която майка й бе сътворила с магия на кръвта. Скоро, помисли си Брана, съвсем скоро отново щеше да й потрябва тази защита.

Опря длан отзад на кръста, където я наболяваше малко, и видя мъжа си да язди към дома.

Оуен, толкова хубав и само неин. С очи, зелени като хълмовете, коса, черна като крило на гарван и стигаща до раменете. Яздеше, гордо изправен и с лекота, едрата червеникавокафява кобила и както му беше навик, пееше с цяло гърло.

Бог й бе свидетел, че я караше да се усмихва, сърцето й сякаш политаше като птичка. Тя, която бе толкова сигурна, че за нея няма любов, няма друго семейство, освен родните брат и сестра, няма друг живот освен този, посветен на дълга, именно тя се бе влюбила до полуда в Оуен от Клеър.

Брин скочи и затича, колкото го държаха малките му крачета, като през цялото време викаше:

— Тате, тате, тате!

Оуен се наведе и вдигна момчето на седлото. Смеховете на мъжа и момчето се смесиха и литнаха към нея. Очите й отново се насълзиха. В този миг би дала цялата си сила, наследена от майка й, за да им спести онова, което предстоеше.

Бебето, което бе нарекла на майка си, се разхленчи и Кател размърда старите си кокали, за да излае тихичко.

— Чувам я. — Брана остави кошницата си и отиде да вдигне пробудилото се мъниче, след което го обсипа с целувки, докато Оуен не застана до нея.

— Погледни насам, виж какво намерих на пътя. Някакво загубено малко циганче.

— Ами предполагам, че можем да го оставим у дома. Може да го поизмием и после да го продадем на пазара.

— Може да му вземем добра цена. — Оуен целуна кикотещото се момче по главата. — Слизай, момко.

— Да яздим, тате! — Брин извърна глава, изгледа го умолително с големите си тъмни очи. — Моля те! Да яздим!

— Една обиколка и после си искам чая. — Намигна на Брана и подкара коня в галоп, което накара момчето да закрещи от радост.

Брана вдигна кошницата си и премести малката Сърха в ръцете си.

— Хайде, стари приятелю — обърна се тя към Кател. — Време е за твоя тоник.

Тръгна към красивата къщичка, която Оуен бе построил със сръчните си ръце и силни рамене. Вътре разпали огъня, настани удобно дъщеря си и се зае да приготвя чая.

Погали Кател и му сипа от тоника, който специално правеше за кучето, за да укрепва здравето и избистря погледа му. То беше нейният водач, част от сърцето й, помисли си тя, и искаше да удължи живота му с поне няколко години. Щеше да разбере кога е дошъл моментът да го остави да си иде.

Но не още, не бе време за това.

Сложи в чинийка медени питки, малко конфитюр и тъкмо сервира чая, когато Оуен и Брин влязоха ръка за ръка.

— О, колко хубаво мирише.

Той разроши косата на Брин, наведе се да целуне Брана, без да бърза, както правеше винаги.

— Връщаш се рано — подхвана тя, но в същия миг майчиното й око забеляза как синът й се пресяга към питките. — Първо си измий ръцете, момчето ми, после седни да си изпиеш чая като джентълмен.

— Не са мръсни, мамо. — Той протегна ръчички.

Брана само повдигна вежди при вида на изцапаните му пръстчета.

— Измийте се. И двамата.

— С жени не се спори — обясни Оуен на Брин. — Това е урок, който трябва да запомниш. Довърших навеса на вдовицата О’Браян. Самата истина е, че синът й е безполезен като цици на козел и се запиля нанякъде. Работата потръгна по-бързо без него.

Говореше за работата си, докато помагаше на сина си да избърше ръцете си, продължи да разказва и докато вдигаше високо дъщеря си, от което тя запищя весело.

— Ти си радостта в къщата — тихо каза Брана. — Светлината в нея.

Той само я изгледа мълчаливо, остави бебето в люлката му.

— Ти си сърцето й. Седни, почини си малко. Пийни чай.

Той изчака. О, тя знаеше, че е от най-търпеливите мъже.

Или най-упоритите, понеже едното качество често бе същото като другото, или поне когато ставаше дума за човек като нейния Оуен.

Затова, когато домакинските задължения бяха привършени за деня и вечерята приключи, когато децата бяха сложени в постелите им, той я хвана за ръка.

— Ела да се разходим заедно, моя прекрасна Брана, в тази хубава вечер.

Колко често, замисли се тя, й бе казвал тези думи, докато я ухажваше и докато тя се мъчеше да го прогони като нахална муха от лицето си?

Сега просто взе шала си — любимия й, направен от Тийгън — загърна раменете си. Погледна към Кател, който лежеше пред огъня.

Наглеждай децата ми вместо мен, каза му тя без думи и последва Оуен навън в хладната и влажна нощ.

— Ще завали скоро — каза тя. — Преди зори.

— Значи, имаме късмет, че нощта е пред нас. — Сложи ръка върху корема й. — Всичко наред ли е?

— Да. Малкият е много пъргав и не се спира на едно място. Прилича на татко си.

— Разполагаме с достатъчно средства, Брана. Можем да платим на някоя жена да ти помага.

Тя го погледна косо.

— Да не би да се оплакваш от вида на къщата, децата или храната на масата?