— Надявах се да е на Коледа, но тя почти дойде. — Брана поклати глава. — Щеше ми се да го победим по Коледа, но това е по-скоро от желание всичко да свърши, отколкото увереност, че тогава е точният момент. Не съм го открила още сред звездите. Поне засега.

— Струва ми се, че имаме план за действие. — Бойл вдигна рамене. — Да намерим начина и точния момент. Да измислим как да използваме и първите трима в битката, ако това е реална възможност.

— Вярвам, че е така. — Фин погледна към Брана.

— Ще проучим въпроса, ще поработим върху това.

— Имам време тази сутрин.

— Аз трябва да ида до магазина да заредя стока. Едва смогвам с търсенето за празниците.

— Аз мога да помогна утре, в почивния ми ден — предложи Айона.

— Съгласна съм.

— И аз трябва да напазарувам някои неща — добави Айона. — Първата ми Коледа в Ирландия. И баба ще дойде. Нямам търпение да я видя и да й покажа къщата — е, каквото има засега поне. — Сгуши се в Бойл. — Ще си построим къща в гората.

— Тя отново си промени мнението за плочките в голямата баня — сподели Бойл с всички присъстващи.

— Трудно е да решиш. Никога досега не съм обзавеждала къща. — Тя погледна към Брана. — Помогни ми.

— Казах ти, че за мен ще бъде огромно удоволствие. Ела да поработим заедно утре и в края на деня ще отделим час-два с чаша вино в разглеждане на мостри на плочки и бои.

— Двамата с Конър почнахме да обмисляме как бихме искали да изглежда нашата къща на хълма над твоята. И мозъкът ми моментално изпушва. — Мийра поля обилно палачинката си със сироп. — Не мога да си представя в детайли построяването на една къща и избирането на цвета на вътрешните стени.

— Ами, ела да пийнеш вино с нас и ще си поиграем и с твоята къща. И като стана дума — подхвана Брана, решила да се възползва от случая, за да сподели сутрешните си мисли, — всички си имате свои жилища, Бойл, Мийра. Няма защо всички да се тъпчете на тясно тук всяка нощ.

— По-добре ни е заедно — настоя Конър.

— И няма нищо общо с факта, че ако спите в апартамента на Мийра, ще закусвате овесена каша всяка сутрин?

Той се ухили.

— И това е сериозна причина.

— Правя страхотна овесена каша. — Мийра го смушка в ребрата.

— Така е, скъпа, но опита ли тези палачинки?

— Признавам, че дори прочутата ми овесена каша не може да се мери с тях. Искаш малко лично пространство — обърна се Мийра към Брана.

— Нямам нищо против да оставам сама понякога.

— Ще поработим и върху това.

— Изглежда, имаме много задачи за решаване. — Бойл се изправи. — Добре е да започнем с разтребването на кухнята на Брана и залавяне с работата, с която си изкарваме хляба.

— Кога ще приключиш ангажиментите си с магазина? — попита я Фин.

Бе се надявала разговорите да са го разсеяли от темата, но го познаваше добре. Още повече, призна неохотно тя, не можеше да избегне съвместната им работа. Не и предвид крайната цел.

— Ще се върна към два.

— Значи, и аз ще съм тук в два. — Той стана, взе чинията си и я занесе до мивката.

Всеки трябваше да изкарва някак прехраната си, а Брана всъщност обичаше своята работа. След като къщата се изпразни и утихна, тя се качи горе, за да се облече за работния ден, и остави само тлееща жарава в камината на спалнята си.

Слезе в ателието си, където прекара следващия час в опаковане на ароматните сапуни, които бе приготвила предния ден. После украси с панделки и сухи цветя шишенцата с лосиони, които вече бе напълнила.

Към специалните подаръчни кутии, които бе купила за празничните дни, добави свещи, ароматизирани с червени боровинки.

След проверка на списъка, направен за нея от управителката на магазина й, добави още мехлем, масло за вана, различни кремове и си отбеляза какво трябва да направи допълнително, след което се зае да пренася кашоните до колата си.

Бе планирала да остави кучето си у дома, но Кател явно бе на друго мнение, защото пъргаво скочи в колата.

— Явно искаш разходка, така ли? Ами, добре.

След една последна бърза проверка на багажа тя седна зад волана и пое по краткия път до градчето Конг.

Дъждът и студът обезсърчаваха всеки турист, дръзнал да посети региона през декември. Завари стръмните улички безлюдни, руините на абатството — пусти. Като място извън времето, помисли си тя с усмивка.

Харесваше градчето, както запустяло в дъжда, така и огласено от хора в хубав ден. Макар и да продаваше от стоката си и направо от ателието понякога — особено на онези, които се отбиваха с надеждата да им направи заклинание или специална отвара — тя бе предпочела да отвори магазин в градчето, където туристи и местни жители да могат спокойно да се отбият. И тъй като винаги бе настроена прагматично, това беше място, където те да разменят своите пари за направеното от нея.

Спря колата на малката уличка пред варосаната в бяло фасада на ъгловата сграда, в която се помещаваше „Тъмната вещица“.

Кател скочи веднага след нея и въпреки дъжда изчака търпеливо, докато извади първия от кашоните със стока. Брана отвори с лакът вратата под акомпанимента на весели камбанки и влезе вътре сред ароматите и красивите светлини, създадени от нея за самата нея.

Толкова много красиви шишенца, купички, кутии по рафтовете, свещички, запалени за атмосфера и заради приятния аромат. Пастелни цветове за отмора и утеха, ярки такива за повдигане на тонуса, кристали, скупчени един до друг за повече сила.

И разбира се, веселието на празничния сезон с малката елхичка, с гирляндите и клонките имел, няколко коледни играчки, които бе купила от една жена в Дъблин, както и украсени с камъни магически пръчки и висулки, които бе поръчала по каталог, защото хората очакваха подобни неща в магазин с име „Тъмната вещица“.

Айлийн, дребничка като момиче, се бе покатерила на табуретка и забърсваше праха от един от високите рафтове. Обърна се и яркозелените й очила се смъкнаха върху чипото й носле.

— Виж ти, самата господарка е дошла. Много се радвам да те видя, Брана. Надявам се, че носиш още от онези свещи с аромат на боровинки, защото продадох и последната преди петнайсет минути.

— Нося още двайсет, както поиска. Бих казала, че са прекалено много, но след като сме продали и последната, явно ти отново си права.

— Затова ме направи управител на магазина. — Айлийн слезе от табуретката. Тъмнорусата й коса бе прибрана на обичайния кок и както винаги, бе облечена елегантно. Днес бе с високи ботуши и тъмнозелена рокля. Висока едва метър и петдесет, тя бе родила и отгледала петима прекрасни синове. — Значи, има още в колата? Ще ида да ги донеса.

— Не, няма, защото няма нужда и двете да се мокрим до кости. — Брана остави първия кашон на безукорно чистия плот. — Можеш да разопаковаш този и да правиш компания на Кател, тъй като настоя да дойде с мен.

— Кател знае къде държа специалните бисквитки за такива чудесни и добри кучета.

Хрътката размахваше опашка, докато тя говореше, след което седна възпитано и направо й се ухили.

Брана излезе отново под дъжда, последвана от смеха на Айлийн.

Наложи се да направи три курса и накрая бе подгизнала до кости.

Разпери ръце и бавно ги прокара близо до тялото си — от косата до краката, за да се подсуши, както бе направил Конър с кучето сутринта. Нещо, което би направила пред малцина, освен пред най-близките й хора.

Айлийн дори не мигна, докато разопаковаше стоката. Брана я бе избрала за управител на магазина си и отговорник за служителите на непълен работен ден заради много практични причини. Сред които една от най-важните бе, че усещаше проблясъците на сила у тази жена, както и нейното пълно приемане на това, което беше Брана.

— Отбиха се четирима дръзки туристи — дошли от Англия да видят музея на „Тихия човек“ и да хапнат в бара. Влязоха тук и оставиха общо триста и шейсет евро, преди да си тръгнат.

Друга практична причина и далеч не най-маловажната помисли си сега Брана, бе умението на Айлийн да предложи най-подходящите продукти на всеки клиент.

— Отлична новина в дъждовна сутрин.

— Ще пийнеш ли чай, Брана?

— Не, но ти благодаря за предложението. — Вместо това Брана запретна ръкави и се зае да помага на Айлийн в разопаковането на стоката. — Как вървят нещата?

Както се бе надявала, Айлийн отвлече вниманието й от тревожните мисли с приказките си за случките в градчето, новини за синовете й, за съпруга й, за снахите — две засега, и трета, която щеше да се появи през юни, за внуците и какво ли още не.

Неколцина клиенти се отбиха през този час, докато работеха заедно, и никой не си тръгна с празни ръце. А това бе добре както за настроението, така и за джоба й.

Бе създала нещо хубаво тук, напомни си Брана. Изпълнено с цветове, светлина и приятни ухания, всичко бе спретнато подредено, както го харесваше взискателната й природа, и красиво аранжирано, както го желаеше чувството й за изящен стил.

Мислено благодари на Господ за Айлийн и останалите си служители, които се занимаваха с клиентите, за да може тя да посвети времето си на творчество в ателието.

— Ти си истинско съкровище, Айлийн.

Лицето на жената грейна от удоволствие.

— О, колко мило, че го казваш.

— Вярно е. — Тя целуна Айлийн по бузата с трапчинка. — Не е ли истински късмет, че и двете можем да правим онова, което обичаме и в което сме страхотно добри, при това всеки ден? Ако се налагаше да работя и на касата тук, както правех първите няколко месеца след отварянето на магазина, щях да откача. Затова си истинско съкровище за мен.

— Е, и ти си такова за мен, понеже работодател, който те оставя необезпокоявано да правиш това, което умееш най-добре, е рядкост.

— Тогава те оставям още сега и двете продължаваме да вършим работата, която обичаме и в която сме добри.

Когато си тръгнаха заедно с Кател, Брана се почувства ободрена. Отбиването до магазина винаги повдигаше настроението й, а днес това бе особено вярно. Върна се обратно в дъжда по пътищата, които й бяха познати като собствената й длан, после остана за малко навън пред къщата си.