— Тяхната светлина е наша; нашата е тяхна. — Иймън вдигна ръце заедно с тези на сестрите си. — Ние сме тримата и сме като един.

Изпълнена от светлина, без следа от умората, Брана се усмихна.

— Ние сме тримата. Светлината ни ще прогони мрака, ще го измъкне от сенките. И ще го победим.

— Кълнем се в кръвта си — заговориха те в един глас, — ще победим!

На сутринта, под меката светлина на утрото, те отново потеглиха. Вървяха по пътя през зелените хълмове, покрай реката, която искреше в синьо под лъчите на яркото слънце. Яздеха към величествените сиви каменни стени на Ашфорд, където вратите бяха отворени за тях, подвижният мост бе свален, а слънцето грееше топло над водата, над земята на родното им място.

И така децата на Сърха се завърнаха у дома.

ТРЕТА ГЛАВА

Зима, 2013 г.

Брана О’Дуайър се събуди и видя сивкавия, просмукващ се, неумолим дъжд. И й се прииска отново да се свие под завивките и да заспи. Винаги й се струваше, че утрото идва прекалено рано. Но колкото и да не й се нравеше, сънят си бе отишъл, а след него бавно и упорито я обземаше жаждата за кафе.

Леко раздразнена, както се случваше често сутрин, тя стана, обу дебели чорапи на краката си и навлече дебел пуловер върху тънката тениска, с която спеше.

По навик и заради вроденото си чувство за ред тя разпали жаравата в огнището, така че пламъците да разведрят стаята, и докато кучето й Кател се протягаше блажено на килимчето пред огъня, тя оправи леглото си и добави купчина декоративни възглавнички, които много харесваше.

Отиде в банята, където среса дългата си черна коса и я вдигна на кок. Имаше работа, и то доста, но след кафето. Намръщи се на отражението си в огледалото и за миг се почуди дали да не направи малко заклинание за разкрасяване, понеже неспокойната нощ със сигурност личеше по лицето й. Но после си каза, че няма смисъл.

Вместо това се върна обратно в спалнята си и разтри гърба на кучето, което го накара да размаха доволно опашка.

— И ти не спа спокойно, нали? Чух те да говориш насън. Чу ли гласовете, момчето ми?

Слязоха заедно на долния етаж тихо, понеже къщата й беше пълна, както се случваше често напоследък. Брат й делеше постелята си с Мийра, а братовчедка й Айона — с Бойл.

Приятели и роднини. Обичаше ги всички и се нуждаеше от тях. Но Бог й бе свидетел, че малко усамотение щеше да й се отрази добре.

— Тук са заради мен — каза тя на Кател, докато слизаха по стълбите на красивата й къща. — Сякаш не мога да се грижа за себе си. Нима не съм направила достатъчно добра защита около всичко мое и тяхно, нима не би удържала срещу силата на дузина като Кеван?

Това трябваше да престане, наистина, заключи тя, докато крачеше решително към хубавата си, прекрасна кафе-машина. Едър мъж като Бойл Макграт едва ли се чувстваше удобно в тясното легло на братовчедка й Айона. Трябваше да ги подкани да си вървят. Във всеки случай нямаше никакъв знак от Кеван от нощта на Вси светии.

„Измъкна се на косъм. По дяволите, за малко да го довършим. Заклинанието, отварата, и двете бяха толкова силни“ — мислеше си тя, докато слагаше кафето. Нима не бяха работили и върху двете достатъчно упорито? Ами силата, мили боже, силата се бе надигнала като могъща река в онази нощ край старата колиба на Сърха.

Бяха го наранили, проляха кръвта му и го накараха да вие от болка — вълка и човека едновременно. Но въпреки това...

Не бяха приключили. Беше се измъкнал от хватката им и сега лекуваше раните си някъде, събираше сили.

Нищо не бе свършило и понякога тя се питаше дали изобщо някога ще свърши.

Отвори вратата и Кател изтича навън. Дъжд или не, кучето се нуждаеше от сутрешната си разходка. Тя остана на прага в студеното, хапещо декемврийско утро, загледана в гората.

Той чакаше, усещаше го, отвъд гората. Дали в тяхното време, или в друго, не можеше да каже. Щеше да се появи отново и те трябваше да са готови.

Но нямаше да е тази сутрин.

Затвори вратата и студът остана навън, а вътре подкладе огъня в кухнята, добави още торф, така че ароматът му да внесе уют. Наля си кафе и се наслади на първата глътка, както и на краткия миг на тишина и спокойствие. А магията на кафето проясни ума й, повдигна настроението й.

Ще победим.

Гласовете, спомни си сега. Толкова много гласове се бяха надигнали, отекваха отвсякъде. Имаше светлина, сила и решимост. Почувствала го бе в съня си. И онзи единствен глас, толкова ясен, толкова уверен.

Ще победим.

— Ще се молим да си права.

Тя се обърна.

Жената стоеше с ръка, положена закрилнически върху големия й корем, загърната с дебел шал над тъмносинята рокля.

Сякаш гледаше в огледало, помисли си Брана. Косата, очите, формата на лицето.

— Ти си Брана, дъщерята на Сърха. Познавам те от сънищата.

— Да, както и аз теб, Брана от рода O’Дуайър. Ти си от моята кръв.

— Така е. Аз съм една от тримата. — Брана докосна амулета с образа на кучето, който никога не сваляше от шията си, точно както и далечната й прародителка докосна своя.

— Брат ти дойде при нас със своята любима една нощ в Клеър.

— Конър и Мийра. Тя ми е като сестра. — Сега Брана докосна сърцето си. — Ето тук. Разбираш ме, нали?

— Тя спаси живота на моя брат, проля кръвта си за него. И за мен е като сестра. — С голямо учудване на лицето си дъщерята на Сърха се огледа наоколо. — Какво е това място?

— Моят дом. Както и твой, добре си дошла. Ще поседнеш ли? Ще ти направя чай. Кафето, което пия, не е полезно за бебето.

— Мирише хубаво. Но само поседни при мен. Седни за миг. Това място е чудесно.

Брана се озърна в кухнята — спретната, приятна, точно каквато я бе проектирала. И вероятно изглеждаше чудновата за жена от тринайсети век.

— Това е прогресът — каза тя, докато присядаше до кухненската маса с родственицата си. — Улеснява и спестява часове работа в кухнята. Добре ли се чувстваш?

— Добре, много добре даже. Синът ми ще се роди скоро. Третото ми дете.

Тя се пресегна и Брана улови дланта й.

Топлина и светлина, сливането на сила, мощна и истинска.

— Ще го наречеш Руарк, защото ще стане победител.

Това накара родственицата й да се усмихне.

— Така ще бъде.

— В нощта на Вси светии, ние — тримата и още трима, които са с нас — излязохме на битка с Кеван. Макар че го ранихме жестоко, изгорихме го и проляхме кръвта му, не го довършихме. Видях ви там. Брат ти с неговия меч, сестра ти с жезъла и теб с лъка. Не беше бременна.

— Самхейн ще настъпи чак след две седмици в моето време. Значи, сме дошли при вас?

— Да, при колибата на Сърха, където го подмамихме в капан, при това във вашето време, защото се пренесохме там с намерение да го впримчим здраво. Бяхме много близо до целта, но не достатъчно. Моята книга — книгата на Сърха — бих могла да ти покажа заклинанието, отровата, която направихме. Ти може би ще...

Брана вдигна ръка и притисна другата към корема си.

— Синът ми идва. И ме тегли назад. Но чуй ме, има едно място, свещено място. Абатство. Намира се насред полето на един ден път на юг.

— Балинтъбър. Айона ще се омъжи за Бойл там през пролетта. Наистина е свято място с голяма сила.

— Той не може да отиде там, да вижда какво се случва там. Свещено място е и онези, които са го създали, бдят над него. Те ни дадоха на нас, на тримата на Сърха, своята светлина и надежда, своята сила. Следващия път, когато се изправите срещу Кеван, ние ще бъдем с вас. Ще намерим начин. Ще победим. Ако не е писано да сте вие, то ще дойдат други трима. Вярвай, Брана от рода O’Дуайър. Намери начин.

— Нищо друго не ми остава.

— Обичай. — Жената стисна здраво ръката й. — Любовта, както научих, също е водач в живота. Вярвайте на водачите си. О, вече е нетърпелив. Синът ми ще се роди днес. Радвай се, защото той е още една ярка светлинка срещу мрака. Вярвай — повтори тя и изчезна.

Брана стана и с мисълта си запали свещица за новата светлинка, за новия живот.

И с въздишка прие факта, че с усамотението й е свършено.

Зае се да приготвя закуската. Имаше да разказва много, а никой нямаше да иска да чуе историята й на празен стомах. Да вярва, помисли си тя... Е, определено вярваше, че участта й е да готви за цяла армия почти всекидневно.

Даде клетва, че когато пратят Кеван в преизподнята, ще си даде почивка и ще замине някъде на топло и слънчево място, където няма да докосне тенджера или тиган дни наред.

Започна да бърка тестото за палачинки — нова рецепта, която искаше да опита от известно време, и тогава се появи Мийра.

Приятелката й бе облечена за работния си ден в конюшнята — дебел панталон, топъл пуловер, здрави ботуши. Беше сплела на плитка тъмната си кестенява коса и изгледа предпазливо Брана с тъмните си цигански очи.

— Обещах да се погрижа за закуската тази сутрин.

— Събудих се рано след тревожни сънища. И вече си имах компания заранта.

— Някой е тук?

— Беше. Накарай останалите да се довлекат, ако обичаш, за да разкажа историята само веднъж. — Поколеба се само за миг. — Най-добре Конър или Бойл да се обади на Фин и да го попита дали не може и той да дойде насам.

— Кеван. Върнал ли се е?

— Ще се върне със сигурност, но не още.

— Ще повикам останалите. Всички вече са будни, така че няма да се бавим.

Брана кимна и сложи бекон в нагорещения тиган.

Пръв слезе Конър и подуши въздуха, както би направило и кучето й.

— Помогни с нещо — подкани го тя. — Сложи масата.

— Веднага. Мийра каза, че се е случило нещо, но не е бил Кеван.

— Мислиш ли, че щях да пробвам тези нови палачинки, ако съм имала вземане-даване с Кеван?

— Не мисля. — Той извади чинии от шкафа. — Крие се в сенките. По-силен е, отколкото беше, но не е напълно изцелен. Едва го усещам засега, но Фин казва, че не е оздравял напълно.