— Очите му бяха като твоите — блеснали и сини. Виждах, когато можех да зърна през мъглата, колко смел и силен воин е. Но независимо от силата му, независимо от помощта ми, нищо не можеше да промени стореното. Кеван имаше огромна сила, много повече, отколкото сега. Сърха е отнела от силата му, макар после да се е изцелил. Мисля, че част от жаждата, която го движи сега, е стремежът му да си я върне цялата. А за да я получи, трябва да я вземе от тримата.

— Това никога няма да стане — отсече Брана. — Разкажи им и останалото. Знам само част от него.

— Дайхи падна. Мислех, че мога да излекувам раната му, но беше прекалено късно. Той пое последния си дъх, докато държах ръцете си върху него. А после се появи тя. Сърха.

— Сърха? — Мийра остави чашата с кафе, която тъкмо бе взела. — Била е там с теб?

— Говорихме. Стори ми, че мина доста време там, на окървавения път, но сега мисля, че не е било дълго.

Той описа всичко, дума по дума, мъката й, разкаянието, силата й. А после и думите, които бяха променили всичко в него.

— Дайхи? Ти си негов потомък, кръвта ти е смесена с неговата и тази на Кеван? — Разтърсена, Брана бавно се изправи на крака. — Как не съм разбрала? Как може никой от нас да не го е разбрал? Ти носиш него в себе си и затова винаги побеждаваш Кеван и отбиваш атаките му всеки път. Но аз не го видях. Или не исках. Защото виждах само клеймото.

— Как би могла да видиш нещо, което сам не виждам в себе си? Видях белега и му отдадох значението, което и ти. Мисля дори, че за мен беше по-тежко. Тя е знаела, както сама каза, но не е имала доверие, не е вярвала. Затова мисля, че тя ме отведе там, за да види какво ще направя. Това е било последното изпитание, за да докажа кое гори по-силно в мен.

Той бръкна в джоба си.

— И накрая ми даде това. — Отвори длан и показа брошката. — Даде ми онова, което е направила за него.

— Амулетът на Дайхи. Мнозина са го търсили. — Брана отново седна, загледа се внимателно в медната брошка. — Мислехме, че е изчезнал.

— Тримата водачи ведно. — Конър протегна ръка и Фин му подаде амулета. — Защото ти си единственият между нас, който може да говори и с тримата. Винаги е бил твой. Чакал те е, трябвало е тя да ти го даде.

— Тя ми каза, че всяка нощ вижда как Дайхи умира. Нейното наказание за проклятието. Мисля, че наистина е жестоко от страна на боговете да накажат така една тъгуваща жена. Кръв и смърт, каза тя, както и ти, Брана. Кръв и смърт следват, затова ни дава — на всички нас тук и на децата си — своята вяра. Ние трябва да го унищожим, но не за отмъщение, а трябва да призная, че отмъщението беше голяма част от мотивацията ми до тази нощ. Трябва да сложим край заради светлината, любовта и всички, които ще дойдат след нас. Каза също, че любовта има сила, по-голяма от всички магии, а после ме прати обратно. Каза: „Върни се при нея“ и аз се събудих, за да те видя как плачеш за мен.

Без да каже нищо, Брана протегна ръка към Конър, после се зае да разглежда амулета.

— Направила е това от любов, както и онези, които тримата носят. Има силна магия в него. И както правим и ние, след като веднъж си го получил, не бива да го сваляш никога.

— Можем да му направим верижка — предложи Айона — като нашите.

— Да, добре. Отлична идея. Това изяснява защо винаги ми е необходимо толкова много от кръвта ти, за да направя някоя отрова. В нея няма достатъчно от Кеван.

Фин се разсмя задавено и реши да хапне яйцата, които бяха изстинали в чинията му.

— Практична, както винаги.

— Ти си един от нас — осъзна Айона. — Искам да кажа, че си ни братовчед. Много, много далечен, но все пак роднина.

— Добре дошъл в семейството. — Конър вдигна чашата си с чай за наздравица. — И нека бъдещите летописи отбележат, че братовчедите О’Дуайър и техните приятели и любими са пратили Кеван обратно в ада.

Както и Фин, и Бойл стисна ръката на Айона.

— Предлагам всички да вдигнем тост довечера в бара, а новият ни братовчед ще почерпи първи.

— Съгласен съм, но втората бира е от теб. — Фин вдигна чашата си и изпи кафето, което бе изстинало като яйцата.

А дълбоко в себе си продължаваше да усеща топлина.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Фин носеше брошката на верижка, усещаше тежестта й върху гърдите си. Но когато се погледнеше в огледалото, виждаше същия човек. Беше пак този, който винаги е бил.

И макар амулетът да бе близо до сърцето му, белегът оставаше върху рамото му. Това, че в кръвта му има и светлина, и мрак, не променяше стореното, не променяше него.

Нямаше да промени и онова, което предстоеше само след няколко седмици.

Той се грижеше за бизнеса си, работеше в конюшнята, в школата, прекарваше време в своето ателие, за да усъвършенства заклинания, които биха могли да са от полза за кръга му.

Разхождаше се или яздеше с Брана и с кучетата с надеждата да подмамят Кеван и да открият начин да изровят това последно парченце от мозайката.

Но името на демона продължаваше да му убягва, докато февруари плавно премина в март.

— Връщането в пещерата може би е единственото, което не сме опитали. — Фин подхвърли идеята небрежно, докато двамата с Конър наблюдаваха полета на два млади сокола над полето.

— Има още време.

— Времето си минава, а той чака, както изчакваме и ние.

— Омръзнало ти е да чакаш, това е ясно. Но връщането там не е отговор на проблема, а и не можеш да си сигурен, че ще научиш името, ако се върнеш.

Конър извади от джоба си белия камък, който Иймън от първите трима му бе дал.

— Всички чакаме, Фин. Тримата и тримата, и трима още, защото вече не мога да видя Иймън в сънищата си. Не го намирам, но все пак знам, че е там. И той чака като нас.

Фин се възхищаваше на самообладанието на Конър. И го проклинаше.

— Без името какво да чакаме?

— Каквото е писано да стане, а това винаги е било по-лесно за мен, отколкото за теб. Кажи ми нещо. Когато свършим, когато всичко приключи, а аз вярвам, че ще победим, какво ще правиш?

— Има много места по света, където не съм бил.

Гняв проблесна в очите на Конър, а той рядко се гневеше.

— Мястото ти е тук, при Брана, при нас.

— Домът ми е тук, не мога да го отрека. Но двамата с Брана не можем да имаме живота, за който си мечтахме, затова вземаме това, което можем, докато можем. Няма да имаме онова, което ти ще имаш с Мийра или Бойл с Айона. Не е писано.

— О, глупости. Тя мисли прекалено много, а ти обвиняваш себе си за неща, които не си направил. Миналото може да е написано, но не и бъдещето, а двама толкова умни хора би трябвало да измислят как да създадат общо бъдеще за себе си.

— Това, че кръвта на Дайхи тече във вените ми, не променя факта, че имам и от кръвта на Кеван или че нося белега му. Ако спечелим и го унищожим, както и демона, леговището му, каква е гаранцията, че няма да бъда привлечен от мрака, както е бил той, може би след година или десет? Знам колко силно и сладостно е това притегляне, а Брана знае, че то е вътре в мен. Никога не бихме могли да имаме деца, които да носят същото бреме.

— Ако не може, не бива. — Конър махна с ръка и отхвърли всички аргументи. — Все същите глупости. И двамата сте се вторачили в проблемите.

— Клетвата на умиращата вещица е нещо, за което тя сега съжалява, но силата й остава. Може би в някое от местата, които не съм обиколил, ще намеря начина да разваля проклятието. Няма да спра да го търся.

— Значи, когато всичко тук свърши, ще търсим заедно с теб. Помисли само колко свободно време ще имаме, след като се отървем от Кеван.

Фин се усмихна, но си помисли, че те трябваше да живеят своя живот.

— Нека се съсредоточим върху унищожаването му. Кажи ми каква къща мислиш да построиш за себе си и за своята съпруга. Нещо такова...

Фин завъртя пръст във въздуха и му показа бляскав вълшебен замък над сребърно езеро.

Конър се засмя и също завъртя пръст.

— Като начало по-скоро такова. — И превърна двореца в къщурка със сламен покрив сред зелено поле.

— На теб повече ти подхожда. А какво мисли Мийра по въпроса?

— Че не иска да мисли за това, докато Айона и Бойл не се оженят и не завършат тяхната къща. Тогава, понеже и бездруго трябва да напусне апартамента си в началото на месеца, мислехме, че след като Бойл и Айона се настанят в новата си къща, може да оставим Брана на спокойствие и да се преместим в апартамента над твоя гараж.

— Бихте могли. Колкото дълго пожелаете, но си мисля, че теб ще те засърбят пръстите да построиш нещо свое.

— Е, може и да съм нахвърлил някои идеи. Мисля...

Той замлъкна, когато чу сигнала за съобщение на телефона си.

— Брана е. Не, нищо не е станало — понеже Фин скочи на крака. — Просто иска да се върнем, пише, че има нещо, което иска да обсъди с нас и с Айона. Хм. — Конър върна отговор на съобщението. — Явно ще бъдем само вещери, което ме озадачава.

— Нещо се върти напоследък в главата й — допълни Фин. — Може най-после да го е измислила.

Двамата с Конър повикаха соколите си.

Брана продължаваше да работи, докато чакаше. Наистина бе измислила всичко и сметна, че е време да сподели с другите, за да види дали са съгласни и дали изобщо им допада идеята.

Беше проучила начините как може да се направи и бе огледала под лупа нужния ритуал, защото наистина щеше да поиска много от останалите.

Дали това бе верният отговор, питаше се тя. Още една стъпка по пътя към крайната цел?

Не беше импулсивно решение, повтаряше си тя, докато пълнеше и последните бутилчици с ароматно масло за магазина. Беше мислила много върху идеята, огледала я бе от всички страни и много задълбочено, така че нямаше как да се нарече импулсивна.

Не, беше решение, избор, който трябваше да бъде подкрепен изцяло от всички.

Изми си ръцете, избърса плота, после отиде и надникна в кристала.