— Закъснях. Не го спрях. Ако го бях спасил, може би щях да спася всички ни, но закъснях.

— Не можем да променим каквото е било, но все пак твоята кръв, кръвта на моя любим и тази на Кеван напоиха земята тази нощ. Не за да променят каквото вече е било, а за да покажат какво може да бъде.

Тогава и тя коленичи и докосна с устни тези на Дайхи.

— Той умря заради мен, заради децата си. Загина смел и верен, какъвто винаги е бил. Аз съм тази, която се провали. Водена от яростта си, аз нараних теб, проклех теб, един невинен, както и много други, които са били преди теб.

— От мъка — каза Фин. — Водена от мъка и тъга.

— Мъка и тъга? — Тъмните й очи блеснаха ярко. — Те не могат да възстановят равновесието. Аз проклех теб и всички, които са били между Кеван и теб, и както е писано, онова, което причиних на света, ми се върна с тройна сила. Прехвърлих товара си на моите деца, както и на всички деца след тях.

— Спасила си ги. Дала си живота си за тях. Твоят живот и твоята сила.

Сега тя се усмихна и макар в усмивката й да се таеше мъка, той видя Брана в очите й.

— Държах се здраво за тази мъка, сякаш е любим или скъпо дете. Мисля, че тя ме е крепила през цялото време. Не можех да повярвам дори в онова, което ми бе позволено да видя. За теб или вътре в теб. Дори и като знаех, че не само кръвта на Кеван тече във вените ти, пак не исках да приема истината.

— Коя истина?

Тя погледна надолу към Дайхи.

— Ти си и негов потомък. Повече негов, вече го знам, отколкото на Кеван.

С ръка, обляна в кръвта на Дайхи и неговата собствена, Фин сграбчи рамото й. При контакта им силата засия наоколо.

— Какво казваш?

— Кеван се изцели — онова, което е вътре в него, му помогна да се надигне от пепелта, в която го бях превърнала. Изцелен, той потърси мъст. Не можеше да докосне децата ми — те бяха отвъд силите му. Но Дайхи имаше сестри, а една от тях бе толкова млада и красива. Той избра нея, насили я и против волята й пося семето си в утробата и. Тя пое последния си дъх, когато детето пое своя първи. Ти си потомък на това дете. От нейната кръв си. Ти си потомък на Дайхи. Ти си негов, затова, Финбар от рода Бърк, си мой. Бях несправедлива с теб.

Тя много внимателно разкопча брошката на Дайхи, която сама бе направила за него с образите на коня, кучето и сокола, за да му напомня за трите им деца.

— Това е твое, защото ти си негов. Прости ми.

— Тя има твоето лице и чувам гласа й във всяка твоя дума. — Той сведе поглед към брошката. — Но аз още нося и кръвта на Кеван.

Сърха тръсна глава и затвори пръстите на Фин около медната брошка.

— Светлината покрива мрака. Кълна ти се във всичко свято, ако можех да разваля проклятието, което хвърлих върху теб, бих го направила. Но не е по силите ми.

Тя стана, без да изпуска ръката му от своята, и двамата останаха редом над тялото на Дайхи.

— Кръв и смърт има тук, кръв и смърт следват. Не мога да го променя. А вярвам в теб, така както дадох силата си на децата си, на тримата, които са дошли от тях, и на двамата, които са до тях, вярвам в теб, Финбар от Дайхи, който носиш едновременно и светлината, и мрака. Времето на Кеван трябва да свърши, онова, което живее в него, трябва да умре.

— Знаеш ли името му?

— Това също не е по силите ми да узная. Сложете край, но не за да отмъстите, защото това само ще доведе до нови кръвопролития и смърт, както сама се убедих, за жалост. Сложете край заради светлината, заради любовта и всички, които ще дойдат след вас.

Тя го целуна по бузата, отстъпи крачка назад.

— Помни, любовта има сила, по-голяма от всички магии. Върни се при нея.

Той се събуди трудно, дезориентиран и с Брана, която отчаяно повтаряше името му.

Беше се привела над него в сумрака на утрото и притискаше с длани ранената му ръка. Тя плачеше, докато говореше, докато вливаше топлина в раната. Донякъде унесен все още, той я зяпна, озадачен.

Брана никога не плачеше.

— Върни се, върни се. Не мога да излекувам тази рана. Не мога да спра кръвта. Върни се.

— Тук съм.

Тя издиша, хлипайки, и вдигна поглед от раната към лицето му, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Остани при мен. Не можех да те стигна. Не мога да спра кървенето. Не мога... О, слава на бога, слава на всички богове. Вече зараства. Само остани, остани. Погледни ме. Фин, погледни ме. Погледни вътре в мен.

— Не можах да го изцеля. Той умря в ръцете ми. Кръвта е негова. Неговата кръв е по ръцете ми и вътре в мен.

— Тихо, замълчи. Остави ме да работя. Раните са дълбоки и лоши. Изгубил си много кръв.

— Ти плачеш.

— Не плача. — Но сълзите й капеха върху раната и я изцеляваха по-бързо, отколкото ръцете й. — Тихо, просто замълчи и ме остави да довърша. Сега се затваря добре. Ще ти е нужен тоник, но раната заздравява.

— Не ми трябва нищо. — Чувстваше се по-уверен, по-силен и като цяло, по-бодър. — Вече съм добре. Ти си тази, която трепери. — Той се надигна и седна, погали с пръсти мокрите й бузи. — Може би на теб ти трябва тоник.

— Сега има ли болка? Изпробвай ръката си. Раздвижи я, свий я, за да сме сигурни, че всичко е наред.

Той направи както тя поиска.

— Всичко е наред и не, няма повече болка. — Но когато погледна надолу, видя напоените с кръв чаршафи. — От мен ли е?

Макар все още да трепереше леко, тя стана и само с мисъл смени чаршафите. Но отиде до банята, за да си измие ръцете, защото имаше нужда от време и малко пространство, за да се успокои.

Върна се и се наметна с халат.

— Ето. — Фин й подаде едната от двете чаши уиски. — Мисля, че ти имаш по-голяма нужда от него, отколкото аз.

Тя само поклати глава и приседна внимателно на ръба на леглото.

— Какво стана?

— Първо ти разкажи какво видя.

Брана за миг затвори очи.

— Добре. Ти започна да се мяташ насън. Жестоко. Опитах се да те събудя, но не можах. Пробвах да вляза в съня, да те изтегля, но не можах. Беше като стена, която не можех да изкатеря, независимо колко се опитвам. После на ръката ти се появиха прорезните рани, кръвта бликна оттам.

Спря за миг, притисна лице с длани, отново се постара да се овладее.

— Знаех, че си някъде, докъдето не мога да стигна. Опитах се да те изтегля обратно. Исках да изцеля раните, но нищо не можеше да спре кръвта. Мислех, че ще умреш в съня си, впримчен в сън, в който той те е подмамил, изолирал те е от мен. Че ще умреш, защото не мога да стигна до теб. Беше те отнел от мен, след като едва сега те намерих отново. Щеше да умреш, защото не съм достатъчно силна, за да те изцеля.

— Но ти направи точно това и аз не умрях, нали? — Той се премести зад нея, целуна я по рамото. — Плачеше за мен.

— Сълзи на страх и безсилие.

Но когато той отново целуна рамото й, тя се извъртя, обви ръце около него, залюля го в прегръдките си.

— Къде беше? Къде те отведе той?

— Не ме отведе той, в това съм убеден. Върнах се в миналото до нощта, в която Кеван е убил Дайхи. Видях Сърха. Говорих с нея.

Брана се дръпна рязко.

— Говорил си с нея?

— Както сега с теб. Много приличаш на нея. — Отметна косата й назад. — Толкова много си приличате и макар очите й да са тъмни, имаш същия поглед като нея. Заради силата в него. И магията.

— Какво ти каза?

— Ще ти кажа, но мисля, че е най-добре да го кажа пред всички. А и истината е, че ми е нужно малко време, за да си изясня сам някои неща.

— Тогава ще ги повикам.

Тя се облече и повече не попита нищо. Всъщност на нея също й трябваше време да се успокои, да надене отново защитната си броня. От деня, в който бе видяла белега му, не бе изпитвала такъв страх и мъка, както тази сутрин. Питаше се дали силните й чувства не са блокирали целебните й сили, способността й да го измъкне от съня. И не знаеше какъв е отговорът.

Когато слезе долу, забеляза, че той вече е сложил чайника и е приготвил кафе.

— Сигурно ще искаш да приготвиш закуска за всички — подхвана той. — Но можем и сами да се оправим.

— Така ще съм заета с нещо. Ако искаш да се включиш, обели и нарежи малко картофи. Това поне го можеш.

Двамата се заеха със задачите си мълчаливо, а скоро и останалите започнаха да пристигат.

— Изглежда, ще хапнем солидна закуска — отбеляза Конър. — Но часът е адски ранен. Май си имал приключение? — обърна се той към Фин.

— Може да се каже.

— Но си добре. — Айона го докосна по ръката, сякаш искаше сама да се убеди.

— Добре съм, а също съм и хитър, затова предавам задълженията си в кухнята на Бойл, който е много по-сръчен от мен.

— Всеки е по-сръчен от теб. — Бойл запретна ръкави и се зае да помага на Брана.

В напрегната тишина всички помогнаха за подреждането на масата, сервирането на чая, кафето, хляба.

И когато седнаха, очите им се впериха във Фин.

— Историята е странна, макар отчасти да я знаем от книгите. Озовах се на гърба на Бару, препускащ в яростен галоп по черен път, който още беше заледен от зимата.

Той продължи да разказва подробно, като се стараеше да не пропусне нищо.

— Чакай малко. — Бойл вдигна ръка. — Откъде си толкова сигурен, че не Кеван те е подмамил в съня? Вълкът те е нападнал, хвърлил се е към гърлото ти, а нашата Брана не е можела да стигне до теб, за да ти помогне или да те върне обратно. Звучи ми като дело на Кеван.

— Появата ми го изненада, мога да се закълна в това. Вълкът ме нападна само защото бях там и можеше да попреча на убийството. Ако Кеван е искал да ме убие, защо да не ме изчака в засада и тогава да ми се нахвърли? Не, целта му беше Дайхи, а моята намеса бе неочаквана за него. Не можах да го спася, а като премислям всичко, ми става ясно, че изобщо не е имало шанс да го спася.

— Той е бил жертвата — тихо каза Айона. — Неговата смърт, както и на Сърха са дали живот на тримата.