— Понякога измисля чудесни неща. — Мийра се ухили и го сбута с лакът. — Била съм свидетел на такива.

— Хрумна ми, че можем да опитаме с Кател. Можем да вземем Кател с нас на обиколка, докато сме с клиенти — аз, Мийра или Айона. Има шанс Кател да разбере какво се върти в главата на вълка, а после Брана да го научи от Кател.

— Не е толкова глупаво, колкото звучи — замисли се Брана.

— Благодаря за оценката. — Конър си взе още един котлет.

— Мога да пусна Кател да тръгне с вас, после ще видим. Мислех си за видението, което имах, и думите, които изричах и не бяха само мои, докато довършвахме отварата. Трима и трима, и още трима.

— Ами тримата, които сме тук, тримата в тяхното време — започна да брои Конър, — както и Фин, Бойл и Мийра. Изглежда ми съвсем ясно.

— Имах чувството, че има още нещо. Трудно ми е да обясня. А дори и да е толкова просто, трябва някак да съберем и тримата на Сърха в точното време и място заедно с нас. Ще бъде в нашето време, това е ясно. Не тяхното, а нашето, затова трябва да задържим Кеван в него.

— Звънец, книга, свещ. — Айона побутваше грахчетата из чинията си. — Основни инструменти. И нашите водачи трябва да са там.

— Кръв и смърт ще последват. — Мийра взе виното, доля чашата си, после и тази на Айона. — Знаем го от самото начало. Вещица, демон или смъртен, кръвта и смъртта са неизменен край.

— Вие сте безценни. — Брана погледна от Мийра към Бойл. — Сестра и брат за мен, заради избора, който правите от любов и лоялност, водени от чувство за справедливост и от светлината. Винаги сме знаели колко сте скъпи за нас, а сега е ясно, че и съдбата така повелява.

Една мисъл се прокрадна в главата й. Брана се опита да я задържи, когато Конър се наведе да целуне Мийра и я разсмя. Мисълта остана да се вие като тънка нишка, докато всички от кръга й довършваха вечерята си.

През следващите няколко дни тя се опитваше да разплете и заплете наново тази нишка. Ясно виждаше как може да бъде направено, но трябваше да се увери, че е нужно. А и в крайна сметка, каквото и да бе нейното решение, трябваше всички да го подкрепят.

Измъкна се от леглото си и импулсивно грабна цигулката със себе си. Остави Фин да спи и слезе долу в ателието, където държеше кристалното си кълбо на специална поставка. След като го сложи на масата, тя запали огъня, после и три свещи. След това седна и тихичко засвири, докато гледаше как Кеван спи в разкошно легло от злато в една тъмна зала в пещерата.

Неговият огън гореше слабо и грееше в червено и тя се запита какви ли образи вижда той в пламъците. Кръв и смърт, както бе предсказано? Или пък виждаше единствено своите желания?

Можеше да изпрати музиката си при него, да наруши съня му, както мислите за него често нарушаваха нейния. Но не искаше да оставя никаква следа, по която той би могъл да стигне до любимите й хора.

Затова продължи да свири за собствено удоволствие и утеха, докато бдеше пред кристала.

Усети го, преди да заговори, и погледна през рамо, докато Фин се приближаваше към нея.

— Не спиш достатъчно и не си почиваш добре.

— Ще спя и ще си почивам, когато това свърши. Виж колко добре спи той. Има ли такава поговорка? Злодеите спят сладко. Май имаше нещо подобно.

— Но сънува, знам го.

— Остави, Финбар. Петима срещу един сме, така че единият ще трябва да се подчини на волята на мнозинството. Разбирам желанието ти. Мислех си, ами, че бих могла да му причиня тревожна нощ, като изпратя музиката си в съня му. Но защо? Всичко, което правим, което изпращаме към него, може да ни се върне обратно. А и знаем какво ще стане, когато март наближи края си.

— Какво ще правим? Има нещо тук. — Той потупа слепоочието й. — Нещо, което не споделяш с останалите. Май един не се подчинява на волята на петимата, а Брана?

— Не, нищо подобно. Още не съм го обмислила докрай. Обещавам ти, че ще ти кажа, както и на останалите, каквото и да реша в крайна сметка. Първо искам сама да се уверя до какво ще доведе.

— Тогава се върни в леглото. Тази нощ той няма да ти каже името, нито ще причини зло някому. Сега спи, както трябва да направиш и ти.

— Добре. — Тя прибра внимателно цигулката в калъфа, хвана ръката на Фин. — Кател отново ще излезе на обиколка утре. Вече е бил с Конър, Мийра, Айона, Бойл и с теб. Всички сте виждали вълка. Аз го видях през очите на Кател. Но всичко, което Кател, или аз, вижда в ума му, е ярост и някаква... потайност — добави тя, докато минаваха през кухнята и се качваха по стълбите. — Различно е от съзнателното мислене, цялата тази потайност и ярост. Но то знае името си, както всички създания.

— Утре ще се присъединя към Конър със соколите и с Кател. Може би когато аз съм с кучето ти и Конър е наблизо, ще имаме повече сила и ще успеем да открием онова, което търсим.

— Трябва да сме двамата с теб — внезапно осъзна тя. — Той ме бърка със Сърха понякога, а все още копнее за нея — както копнее и за теб. Ние двамата и Кател. И двамата можем да слеем съзнанието си с това на кучето. Трябваше по-рано да се сетя.

— Стига толкова мисли. Ще се занимаем с това утре. — Привлече я в леглото и я сгуши в прегръдките си. — Сега ще спиш.

Преди тя да усети и да блокира намеренията му, той я целуна по челото и я приспа дълбоко.

За известно време остана да лежи до нея, под бледите лунни лъчи, а после и той започна да се унася в сън.

И оттам премина в сънищата.

Копитата на Бару трополяха по коравата земя на пътя, снегът още не се бе разтопил. Не познаваше тази земя, помисли си Фин, но и не беше съвсем непозната. Ирландия. Усещаше мириса на Ирландия, но не беше родният му край. Не беше домът му.

Обгърна го тъмната нощ, с кратки проблясвания на звездна светлина и бледи лунни лъчи, които се промъкваха между постоянно менящите се облаци.

А край луната се бе оформил ореол, червен като кръв. Като смърт.

Усещаше мириса на пушек във вятъра и му се стори, че в далечината вижда проблясъка на огън. Лагерен огън.

Беше с наметало. Чуваше го как плющи на вятъра, докато галопираха — главоломен устрем — по замръзналата земя. Беше обзет от тревожно чувство за неотложност; макар да не знаеше къде отива, знаеше, че трябва да пристигне час по-скоро.

Кръв и смърт следват. Думите отекваха в съзнанието му, затова той подканяше коня да бърза още, издигна Бару нагоре и двамата полетяха под забулената в червено зарево луна.

Вятърът развяваше косата му, мяташе наметалото му и свистенето изпълваше ушите му. И над всичко това продължаваше да чува отекването на конски копита.

Погледна надолу и видя ездача — с развяна светла коса — да препуска бързо и много по-напред от онези, които го следваха.

После видя как мъглата се надига и завихря, как поглъща ездача и го откъсва от останалите.

Без да се поколебае, Фин се спусна рязко и насочи коня си право в средата на мръсното покривало от мъгла. Едва не го задуши, толкова гъста бе мъглата, изолираща вятъра и въздуха. Светлината на проблясващите звезди и носещата се сред облаците кървава луна угаснаха като духнати свещи.

Той чу вика, цвиленето — почувства страха на коня, паниката и болката. Вдигна високо ръка и стисна меча си, който бе призовал, обви го в пламъци.

Впусна се в атака, удряше, разсичаше мъглата, газеше в жестокия студ, пробиваше си път с огъня и волята си.

Видя ездача, за миг го зърна — светла коса, тъмно наметало, блед отблясък от медна брошка, която отрази светлината на размахания срещу вълка меч.

И после мъглата отново го скри.

Фин се втурна сляпо напред, сечеше мъглата и викаше с надеждата да отвлече вниманието на вълка от мъжа. Призова вятъра, истински вихър, за да разкъса и разпръсне плътното и мръсно покривало на мъглата. През изтънелите й пипала видя как конят залита, а вълкът се приготвя да скочи отново, и побърза да хвърли преграда пред вълка, докато сам се впускаше в атака.

Вълкът се обърна — с червен камък на шията и червени очи, от които бълваше огън. Звярът скочи към гърлото на Фин, полетя толкова бързо и внезапно, че Фин едва успя да завърти Бару. Лапи раздраха лявата му ръка от рамото до китката, ударът за малко не го събори от седлото, а болката бе като вълна от адски огън. Той замахна с меча и удари звяра с острието, и огънят проряза дълбока бразда в хълбока на вълка, и усети рязката болка да забожда ледено острие в белега на рамото му.

Веднага се извъртя, без да спира да удря и разсича мъглата, която отново се бе спуснала да го заслепи. Успя да се освободи, но установи, че маневрата го е отдалечила. Пак атакува, използва силата си, но вълкът вече беше във въздуха и макар раненият воин да замахна с меча си, вълкът се метна над блесналото острие и впи страховитите си зъби в гърлото на мъжа.

Фин изрева от ярост и пришпори Бару напред, през подвижните пластове на мъглата.

И конят, и ездачът му паднаха, а вълкът нададе тържествуващ вой и изчезна с мъглата.

Още преди конят му да спре, Фин скочи на земята и коленичи до мъжа със светлата коса и замъглените от болката сини очи.

— Остани при мен — заговори му Фин и притисна с ръка зейналата грозна рана. — Погледни ме. Погледни вътре в мен. Мога да ти помогна. Остани при мен.

Но знаеше, че думите му са напразни. Нямаше сила да изцели смъртта, а именно тя лежеше под ръцете му.

Усети последния удар на сърцето, последния дъх.

— Ти проля кръвта си за него.

Ярост, гняв и болка кипяха в душата му, когато вдигна очи и видя жената. Брана, помисли си отначало Фин, но още докато мисълта се оформяше в съзнанието му, осъзна, че греши.

— Сърха.

— Аз съм Сърха. Тъмната вещица от Мейо. Това е съпругът ми, мъртъв на земята. Дайхи, смелият и дързък воин.

Роклята й, сива като мъглата, се полюшваше над земята, докато тя се приближаваше, вперила поглед във Фин.

— Гледам го как умира — нощ след нощ, година след година, век след век. Това е моето наказание, задето предадох дарбата си, клетвата си. Но тази нощ ти проля кръвта си за него.